Стоящият от другата ми страна Ричард също коленичи и промърморва, сякаш не могат да го чуят:

— Това кралят ли е? Наистина? Той е най-високият човек, когото съм виждал в живота си!

Снишавам се в реверанс, но не мога да откъсна поглед. Вместо това се взирам нагоре към него, както една жена може да се взира с разгорещен от страст поглед в мъж, когото обожава.

— Изправете се — казва той. Гласът му е нисък, предназначен само за моите уши. — С мен ли дойдохте да се срещнете?

— Имам нужда от помощта ви — отвръщам. Едва успявам да оформя думите. Чувствам се, сякаш любовната отвара, с която майка ми напои шала, диплещ се от диадемата ми, упоява мен, а не него. — Не мога да вляза във владение на земите, които получих като зестра, които са моето наследство, сега съм вдовица — заеквам, виждайки придружения му с усмивка интерес. — Сега съм вдовица. Нямам с какво да живея.

— Вдовица?

— Съпругът ми беше сър Джон Грей. Загина при Сейнт Олбънс — казвам. Това е все едно да призная измяната му и отхвърлянето, на което са осъдени синовете ми. Кралят ще разпознае името на командира на конницата на своя враг. Прехапвам устна. — Баща им изпълни дълга си, така, както го разбираше, ваша светлост: беше предан на човека, когото смяташе за крал. Моите момчета не са виновни в нищо.

— Той ви остави тези двама сина?

Кралят се навежда и се усмихва на моите момчета.

— Най-хубавата част от моето състояние — казвам аз. — Това е Ричард, а това е Томас Грей.

Той кимва на синовете ми, които гледат нагоре към него, сякаш е някакъв породист кон — твърде едър, за да го погалят, създание, към което трябва да се отнасят с благоговейно възхищение, а после поглежда отново към мен.

— Жаден съм — казва той. — Домът ви някъде тук наблизо ли е?

— За нас ще е чест… — хвърлям поглед към стражите, които го придружават. Трябва да са поне сто души. Той се подсмихва.

— Те могат да продължат нататък — решава. — Хейстингс! — по-възрастният мъж се обръща и чака. — Вие продължавайте към имението Графтън. Ще ви настигна. Смолет може да остане с мен, а също и Форбс. Ще се присъединя към вас след около час.

Сър Уилям Хейстингс ме оглежда от горе до долу, сякаш съм парче красива панделка за продан. Отвръщам му с твърд поглед, а той сваля шапка и ми се покланя, рязко отдава чест на краля и изкрещява на стражите да яхват конете.

— Къде отивате? — пита той краля.

Момчето-крал ме поглежда.

— Отиваме в къщата на баща ми, сър Ричард Удвил, барон Ривърс — казвам гордо, макар да знам, че кралят ще разпознае името на човек, който се ползваше с висше благоволение в двора на династията Ланкастър, би се на тяхна страна, и веднъж бе принуден да чуе тежки думи лично от него, когато положението между Йорк и Ланкастър се изостри. Всеки от нас познава другите достатъчно добре, но е всеобщо съблюдавана проява на вежливост да забравим, че някога всички бяхме верни на Хенри VI, докато те станаха предатели.

Сър Уилям посреща с вдигане на вежда избора на своя крал за място за спиране:

— Тогава се съмнявам, че ще искате да останете много дълго — казва той грубо и продължава нататък. Земята се разтърсва, когато те преминават, после прахта се сляга и те ни оставят обгърнати в топла тишина.

— Баща ми беше помилван, а титлата му — възстановена — казвам отбранително. — Вие лично му простихте след Тоутън.

— Помня баща ви и майка ви — казва кралят с равен тон. — Познавам ги от момче, познавал съм ги в добри и лоши времена. Изненадан съм само, че никога не са ме запознали с вас.

Налага се да потуша напиращия кикот. Този крал е пословичен прелъстител. Няма родители с достатъчно ум в главата, които биха позволили дъщеря им да се срещне с него.

— Бихте ли желали да минем оттук? — питам. — До къщата на баща ми няма много път.

— Искате ли да пояздите, момчета? — пита ги той. Те рязко надигат глави като любопитни патета. — Можете и двамата да се качите — казва той и повдига Ричард, а после и Томас на седлото. — Сега се дръжте здраво. Ти — за брат си, а ти — Томас, нали? — ти се хвани за лъка на седлото.

Кралят намотава повода на едната си ръка, а после ми предлага другата, и така вървим към дома ми, през гората, под сянката на дърветата. Усещам топлия допир на ръката му през прорезите в плата на ръкава му. Налага ми се да се възпра да не се навеждам към него. Поглеждам напред към къщата и към прозореца на майка ми и, от лекото движение зад разделените с вертикални колони стъкла на прозорците, разбирам, че е гледала навън и със силата на волята си е призовавала именно това.

Когато приближаваме, тя е на входната врата с иконома до себе си и прави нисък реверанс.

— Ваша светлост — изрича любезно, сякаш кралят идва на гости всеки ден. — Изключително добре дошли сте в имението Графтън.

Един коняр дотичва и поема поводите на коня, за да го отведе в двора на конюшнята. Моите момчета остават вкопчени в животното за последните няколко ярда, докато майка ми отстъпва назад и кани с поклон краля в къщата.

— Ще пиете ли една чаша ейл? — пита тя. — А имаме и много добро вино от моите братовчеди в Бургундия?

— Ще взема ейла, ако ви е угодно — казва той любезно. — От ездата доста се ожаднява. Горещо е за пролетта. Добър ден, лейди Ривърс.

Върху високата маса в голямата зала са подредени най-хубавите чаши и кана с ейл, както и виното.

— Гости ли очаквате? — пита той.

Майка ми му се усмихва:

— Никой мъж на света не може да подмине дъщеря ми — казва тя, — когато тя ми каза, че иска лично да изложи молбата си пред вас, накарах да извадят най-хубавия ни ейл. Предположих, че ще спрете тук.

Той се засмива на гордостта ѝ и се обръща да ми се усмихне.

— Наистина, само слепец би могъл да ви подмине — казва той.

Каня се да подхвърля някаква дребна забележка, но отново се случва същото. Очите ни се срещат, и аз не мога да измисля нищо, което да му кажа. Просто стоим, взирайки се един в друг, в продължение на един дълъг миг, докато майка ми му подава чаша и казва тихо:

— За ваше здраве, ваша светлост.

Кралят разтърсва глава, сякаш са го събудили.

— А баща ви тук ли е? — пита.

— Сър Ричард замина да се види със съседите ни — отвръщам аз. — Очакваме го да се върне за вечеря.

Майка ми взема чиста чаша, вдига я към светлината и цъка неодобрително с език, сякаш там има някакъв недостатък.

— Извинете ме — казва тя и излиза. Кралят и аз сме сами в голямата зала, слънцето нахлува през големия прозорец зад дългата маса, къщата е потънала в тишина, сякаш всички са затаили дъх и слушат.

Той минава зад масата и сяда на челното място.

— Моля, седнете — казва и посочва стола до себе си. Сядам от дясната му страна, сякаш съм неговата кралица, и го оставям да ми налее малка чаша ейл. — Ще разгледам вашето искане относно земите ви — казва той. — Собствена къща ли искате? Не сте ли щастлива да живеете тук с майка си и баща си?

— Те са мили към мен — отговарям аз. — Но съм свикнала със собствено домакинство, привикнала съм да управлявам собствени земи. А момчетата ми няма да имат нищо, ако не успея да си върна земите на баща им. Това е тяхното наследство. Трябва да защитя синовете си.

— Времената са тежки — казва той. — Но ако успея да запазя трона си, ще се погрижа законът на страната отново да се простира от единия бряг на Англия до другия и вашите момчета ще растат без страх от война.

Кимвам.

— На крал Хенри ли сте вярна? — пита ме той. — Следвате ли възгледите на семейството си като предани привърженици на Ланкастър?

Миналото ни не може да бъде отречено. Знам, че в Кале е имало яростен спор между този крал, тогава просто млад син на династията Йорк, и моя баща, тогава един от великите лордове на династията Ланкастър. Майка ми беше първата дама в двора на Маргарет Анжуйска: сигурно много пъти е срещала и гледала снизходително красивия млад син на династията Йорк. Но кой би могъл да знае тогава, че светът може да се обърне надолу с главата и че дъщерята на барон Ривърс ще трябва да умолява същото това момче собствените ѝ земи да ѝ бъдат върнати?

— Майка ми и баща ми бяха много изтъкнати личности в двора на крал Хенри, но сега моето семейство и аз приемаме вашето управление — казвам бързо.

Кралят се усмихва:

— Благоразумно от страна на всички ви, тъй като аз победих — казва той. — Приемам засвидетелстваната от вас почит.

Изкикотвам се леко и изражението му изведнъж се стопля.

— Ако е рекъл Господ, това трябва да свърши скоро — казва той. — Хенри не разполага с нищо повече от няколко замъка в размирната северна провинция. Може да свика грабители като последния разбойник, но не може да събере прилична армия. А неговата кралица не може до безкрайност да се съюзява с враговете на страната, за да се бие срещу собствения си народ. Онези, които се бият на моя страна, ще бъдат възнаградени, но дори онези, сражавали се срещу мен, ще видят, че ще бъда справедлив в победата си. И ще разпростра своето управление чак до северна Англия, дори през техните твърдини, чак до самата граница на Шотландия.

— На север ли отивате сега? — питам аз, отпивайки от малката чаша с ейл. Това е най-хубавият ейл на майка ми, но зад него се долавя друг, остър вкус: сигурно е добавила няколко капки от някаква тинктура, любовна отвара, нещо, което да накара желанието да се усили. На мен обаче не ми трябва нищо. Вече съм останала без дъх.

— Нуждаем се от мир — казва кралят. — Мир с Франция, мир с шотландците, мир на брат с брата, мир между братовчедите. Хенри трябва да се предаде, а съпругата му да спре да събира френски войски да се бият срещу англичаните. Вече не бива да се делим — Йорк срещу Ланкастър — всички трябва да бъдем англичани. Нищо не съсипва една страна повече от това собствените ѝ хора да се бият един срещу друг. Това унищожава семейства, убива ни всеки ден. То трябва да свърши, и аз ще го прекратя. Ще го прекратя тази година.