Но освен ако не сънуваше лош сън, точно това й се случваше. А сега тя слизаше по стълбите към трапезарията, за да вечеря с похитителя си.

— Съжалявам, че нямаше възможност да се преоблечеш за вечеря, но не можех да те предупредя да си донесеш най-красивата рокля — беше й казал Джилет, когато отключи вратата.

— Аз нямам официална рокля — отговори му Хана.

— Колко жалко. Трябваше да помоля Мелиса да ти даде назаем една от своите.

— Тя не би го направила.

Когато стигна подножието на стълбата, Хана се огледа.

— Недей и да си мислиш да се втурваш към вратата или да се хвърляш през прозореца — каза Джилет. — Вратите са заключени, а капаците на прозорците са затворени. Веднага щом се съгласиш да се омъжиш за мен, ще можеш да ходиш, където си поискаш.

— Никога няма да се съглася.

— Тогава предлагам да влезем в трапезарията. Може би ще се почувстваш по-сговорчива, след като се навечеряш.

Хана не би могла да сложи и хапка в устата си. Колкото и да не харесваше сестрата на Бък, сега й се искаше Мелиса да бе останала. Щеше да се чувства в безопасност, ако имаше още някой с нея. Но Мелиса се беше върнала в ранчото. Хана не знаеше какво щеше да разкаже на Бък, но предполагаше, че и без това щеше да е прекалено късно. Никой мъж не искаше да има нещо общо с една обезчестена жена.

Надеждата й, че Том ще дойде да я търси, беше изтляла още преди часове. Единственото, което трябваше да направи Мелиса, беше да му се усмихне и бедното момче щеше да повярва на всичко, което му се кажеше.

— След теб — каза Джилет, когато стигнаха до трапезарията.

Хана все още продължаваше да се възхищава на дома му. Трапезарията беше осветена от два големи свещника, всеки с по три свещи. Масата беше подредена със сребърни прибори, ленени салфетки и порцеланови чинии. Дори госпожа Мерик не би могла да нареди масата по по-изискан начин.

Хана позволи на Джилет да придържа стола й, докато седне.

— Винаги ли се храниш на такава маса?

— Свещите са в твоя чест.

Веднага след като и той седна, готвачът сервира храната, като не смееше да погледне Хана в очите.

— Това вино ли е? — попита Хана, когато видя червената течност в чашата си.

— Да.

Хората в Утопия пиеха вино само при специални случаи. За неопитното й небце то имаше невероятен вкус. Супата беше топла и вкусна. Услади й се още повече, защото не се беше наложило тя да я приготвя.

През повечето време се хранеха в мълчание. Тя опита от всичко по малко, но не яде много. Джилет се хранеше със страхотен апетит. Пи така, като че ли изпитваше ненаситна жажда. Към края на вечерята, Хана можеше да познае по порозовелите му страни, че беше пил повече от необходимото. Не знаеше дали това щеше да й помогне, или не, но се надяваше да е в нейна полза.

— Ти не си обикновен собственик на ранчо — каза тя, след като си взе два пъти от шоколадовата торта, която бяха сервирали за десерт, и реши, че й беше достатъчно. — Как можеш да си позволиш да живееш по този начин? Затова ли крадеш добитък?

Джилет весело се засмя, но това не беше смях, който можеше да накара Хана да се почувства по-добре. Винаги беше имала усещането, че той може да бъде и опасен. Сега вече беше убедена в това.

— Семейството ми е доста богато — отговори Джилет. — По-богато, отколкото е добре за тях. Кара ги да се чувстват много по-важни, отколкото са в действителност.

Последните му думи бяха изпълнени с горчивина.

— Те не се интересуват от това, което правя. Казаха, че ако отида достатъчно далече, те ще ми изпращат толкова пари, колкото са ми необходими.

— Защо не отиде в Ню Орлиънс или в някое друго подобно място?

— Там е пълно с хора, дори по-лоши и от семейството ми. Тук ми харесва. Толкова много скучни хора без капка въображение. Те не биха повярвали, че крада кравите им. Правя го само за да докажа, че го мога.

— И мен ли отвлече само за да докажеш, че можеш да го направиш?

— Желая те! Още от минутата, в която те видях.

— Защо? Ти си красив и богат. Можеш да имаш буквално всяка жена, която си пожелаеш.

— Искам теб.

— Аз съм скучна и безинтересна. Аз искам да съм съпруга на човек, който се грижи за ранчото си. Искам да отглеждам пилета и прасета, да доя кравите си, сама да правя маслото си. А и не съм много красива.

— А аз смятам, че си най-красивата жена, която познавам.

Хана реши, че всеки човек, който мисли, че тя е красива, след като е видял Мелиса, има сериозен проблем.

— Наистина ли ще ме държиш затворена тук?

— Да.

— Никога няма да се съглася да се омъжа за теб.

— Ще се съгласиш, след като прекараме нощта заедно.

— Няма да стане.

Джилет не изглеждаше изненадан или притеснен.

— Репутацията ти ще бъде опетнена. Твоят каубой няма да иска да се ожени за теб. Нито пък банкерското пале.

— Знам и въпреки това, няма да се омъжа за теб.

Искаше й се да вярва, че Бък все още щеше да я обича, да иска да се ожени за нея, но знаеше, че няма да е така. Мъжете имаха различни критерии за поведението на жените и тяхното собствено. Мъж, който бе имал много жени, беше опитен. Жена, която дори само веднъж се подхлъзнеше… тя не можеше дори да си помисли тази дума.

— Ще бъдеш опетнена, ако не се омъжиш за мен. Ще трябва да напуснеш това място.

— Няма да го напусна, ще остана там, където съм.

— Никоя от жените в Утопия няма да говори с теб.

— И въпреки това, ще остана. Не виждам защо една жена трябва да се срамува, когато мъжът я е насилил.

— Не можеш да промениш начина, по който мислят хората.

— Ще е само загуба на време, ако се опитам да избягам от тук. Клюките ще ме настигнат, където и да отида.

Джилет й се усмихна, но това не беше онази спокойна, самоуверена усмивка, която тя видя, когато беше дошъл да я вземе за вечеря.

— Няма смисъл да се тревожиш за нито едно от тези неща. Омъжи се за мен и ще можеш да имаш всичко, което поискаш. Дори бих се преместил в Ню Орлиънс, ако пожелаеш.

— Не.

Погледът му стана по-суров.

— Тогава не ми оставяш никакъв избор.

— Можеш да заблудиш съвестта си с тази лъжа, ако изобщо имаш съвест — каза Хана. — Имаш много други възможности. Ти просто избра да не използваш нито една от тях.

Той седеше, наблюдавайки я, изучавайки я. Като че ли се опитваше да разбере точно какво представлява.

— Изглеждаш изключително спокойна. Не вярваш ли, че ще направя това, което ти казах?

— Сигурна съм, че можеш да го направиш. Но се надявам да не го сториш. Що се отнася за това, че съм спокойна, би ли променил намерението си ако пищях, плачех и те молех за милост?

— Не.

— Тогава щях да се унижа без причина.

— Не те разбирам. Казвам ти, че ще правя любов с теб, че ще…

— Любовта няма нищо общо с това, което възнамеряваш да направиш. Това е изнасилване.

— Това е много ужасна дума.

— Ужасно е това, което възнамеряваш да направиш.

— Но ти ще го изтърпиш?

— Двадесет години майка ми беше женена за човек, когото мразеше и презираше. Мога да преживея една нощ.

— Ти мразиш и презираш ли ме?

— Бих те намразила и презряла, ако направиш това, с което ме заплашваш.

Хана почти се усмихна при вида на смущението му. Очевидно тя не се държеше по начина, по който той бе очаквал. Бък нямаше да може да я спаси. Той можеше да отсъства със седмици. Зийк също не би могъл. Той си тръгна. Том също, защото не знаеше къде да я търси. Уолтър и майка й не биха я спасили, защото нямаха представа за това, което се случваше с нея. Беше съвсем сама. Но не беше безпомощна.

Джилет стана на крака:

— Време е да се качваме.

Хана продължи да го гледа право в очите.

— Казах, че е време да се качваме горе.

— Чух те.

— Тогава защо дори и не помръдна?

— Не би могъл да очакваш да тръгна доброволно към спалнята, където възнамеряваш да ме лишиш от добродетелността ми. — От изражението на лицето му можеше да каже, че той бе очаквал точно това. — Ако искаш да ме имаш там, трябва да ме заведеш насила.

— Но ти каза, че няма да викаш или плачеш?

— Но не казах, че няма да ти се противопоставя.

Джилет се усмихна:

— Аз съм доста по-силен от тебе.

— Вероятно.

— Накрая ще получа това, което искам.

— Възможно е.

— Не се ли страхуваш от мен. Няма ли да скочиш и да се опиташ да избягаш? Само ще си седиш там и ще повтаряш вероятно и възможно ли?

— Много вероятно.

Той бутна стола си и заобиколи масата. Протегна ръката си към нея:

— Аз наистина те желая. И ще се оженя за теб. Може дори да изтърпя достатъчно дълго семейството си и да те заведа до Филаделфия.

Хана почувства някакво съжаление към него. Той вероятно наистина я харесваше или просто се беше накарал да мисли, че е така. Можеше да се окаже дори, че е добър и свестен човек, ако се намереше някой, който да го обича. Но колкото и да й беше жал за него, нямаше намерение да жертва себе си, за да го спаси.

— Може и да ме желаеш, но не ме обичаш. Няма да подлагам под въпрос интелигентността ти, като започна да ти обяснявам какво е любов, но мога да те уверя, че няма нищо общо с това да се натрапваш на жена, която обича друг.

— Престани с тази глупава съпротива. Ела с мен. Обещавам ти, че ще те накарам да забравиш за своя каубой.

— А ти самият можеш ли да го забравиш? Не е ли присъствието ми тук повече, за да си отмъстиш на него, отколкото защото наистина ме обичаш?

Можеше веднага да каже, че е попаднала точно в целта.

— Може и така да е било, но вече отдавна го забравих.

— Жал ми е за теб.

— Защо?

— Защото няма как да отнемеш невинността ми. Вече я дадох на своя каубой.

За секунда Хана си зададе въпроса дали беше разумно от нейна страна да казва на Джилет, че вече е правила любов с Бък. Тя беше забелязала твърда непоколебимост в погледа му, но също така беше видяла и някаква топлина, която я караше да вярва, че той наистина държи на нея, поне доколкото той самият разбираше какво е да държиш на някого. Сега тази топлина беше изчезнала, заменена от нарастващ гняв. Беше й забавно, защото той реагираше така, като че ли му беше изневерила.