Лей Грийнууд

Бък

Сбъдната мечта


— Чувствам се ужасно объркана.

— За какво?

— За всичко! Не харесвах мъжете, още по-малко теб! Възнамерявах да науча всичко, което е необходимо за поддръжката на едно ранчо, и след това да се отърва от присъствието ти. А сега — мразя кравите, суетнята по събирането и преброяването им, и последното нещо, за което искам да мисля, е, че някога би могъл да си тръгнеш.

— Ами, тогава недей да мислиш за това — каза Бък. — Той обърна лицето й към себе си, за да я целуне. — Мисли само за това, че те прегръщам и целувам.

— Не мога да мисля за каквото и да било друго, когато правиш така.

— Тогава недей.

Той нежно я целуна. Тя се беше отпуснала толкова доверчиво в ръцете му. Би могла да каже, че никога не му е вярвала, но истината беше, че още от самото начало имаше пълно доверие помежду им. Вероятно се дължеше на нещо, което бяха научили един за друг още преди шест години. Нещо, което, заради гнева и омразата, той не бе забелязал тогава.

Но той не я мразеше. Никога не я бе мразил. Сигурно е бил влюбен в нея от самото начало. И сега започваше оттам, до където беше стигнал в мечтите си.

Пролог

Галвестън, Тексас, 1859

— Пусни я, дяволско изчадие такова. Тръгваш с господин ДесВалдо. Цялото това дърпане и пищене няма да промени нищо.

Бък Хобсън стисна ръката на сестра си още по-здраво. Надяваше се, че ако се разреве достатъчно силно, господин ДесВалдо няма да го иска.

— Сигурен ли си, че си заслужава петстотинте долара? — попита ДесВалдо. — Изглежда ми доста дребничък.

— Той е само на десет. Ще порасне — отговори баща му.

— Защо по-добре не ми дадеш момичето?

— Шегуваш ли се? След пет-шест години тя ще ми докарва много повече балами, отколкото бих могъл да оскубя.

— Също като майка си.

— Не ми напомняй за онази кучка. Ако не ме беше изоставила заради онзи шарлатанин, адвоката, сега нямаше да живея в тази дупка.

Хотелската стая, която през последните пет седмици беше като дом за Бък, баща му и по-голямата му сестра, беше малка и неприветлива. На места евтините тапети се бяха отлепили от стените поради тежкия, солен морски въздух в залива Галвестън. Част от безцветния таван заплашваше да се срути над главите им всеки момент. Бък още помнеше времето, когато живееха в апартамент в един грандхотел, където мебелите бяха покрити с червено кадифе и слугите почистваха стаите им всеки ден. За съжаление всичко се бе променило, след като майка му избяга.

Никога преди това не се беше случвало баща му да губи на карти толкова дълго време. От седмици не бяха яли като хората. И сега баща му го продаваше, за да изплати комарджийския си дълг.

— Хайде, помогни ми — каза баща му на ДесВалдо. — Хвани момчето.

Господин ДесВалдо хвана Бък за ръцете, а баща му стисна здраво сестра му Мелиса. Разделиха ги рязко и грубо.

— Не го взимайте! — изплака Мелиса, протягайки ръце към брат си. Сълзите се стичаха по пребледнелите й бузи.

— Взимай го и изчезвай! — извика баща му към ДесВалдо.

— Мелиса, Мелиса! — изкрещя Бък, чиято невръстна душа се късаше от бруталната раздяла със сестра му, единственият човек на този свят, който наистина го обичаше.

— Моля те, татко, позволи му да остане! — молеше се горещо тя.

— Млъквай! — отвърна баща й. — Никога не е имало кой знае каква полза от него. Може пък да стане добър роб.

— Какво да го правя, когато порасне? — попита господин ДесВалдо.

— Откъде да знам? — отговори баща му. — Ако не го искаш, продай го на някого, но не ми го връщай тук. Не ми трябва още едно гърло за хранене.

Бък се задърпа с всичка сила, но не можеше да се пребори с човека, който вече го притежаваше. ДесВалдо безжалостно го задърпа към вратата.

— Ще се върна, Мелиса! — извика Бък. — Обещавам! Каквото и да стане, ще те открия.

Първа глава

Тексас Хил Кънтри, Април 1872

— Това са всичките яйца, които мога да отделя за днес — каза Хана Гросек на готвача от ранчото Рафтър Ди. — Оставила съм си една част, за да сложа няколко кокошки да мътят.

— На господин Джилет това няма да му хареса — отвърна й готвачът. — Той може да яде яйца по три пъти на ден.

Стояха пред дома на Гросек, спретната правоъгълна къща с кедров покрив и прозорци от истинско стъкло. Хана държеше кокошките си в огромен, ограден кокошарник, за да може да ги предпази от лисиците. Наблизо, върху няколко акра оградена земя, се простираше нещо средно между овощна и зеленчукова градина. В далечината се виждаха голям хамбар, един по-малък обор за кравите и кочината на прасетата. Странник много лесно би объркал ранчото с ферма.

Хана извади едно голямо, увито в омаслена хартия парче масло от буркана, който държеше в каменния кладенец.

— При всичкото това масло, което яде, не знам как още не се е пръснал.

— А изглежда все едно не е ял от седмица — добави готвачът. После се намръщи. — Дори понякога се държи така.

Тя му подаде един внимателно увит пакет.

— Този ябълков сладкиш би трябвало да му оправи настроението. Само не го печи прекалено дълго време.

— Ще го хареса много повече, ако дойдеш ти да му го приготвиш.

— Стотици пъти съм казвала на господин Джилет, че нямам никакво намерение да се омъжвам. Няма ли да ми повярва най-накрая?

Преди една година Лиймън Джилет беше започнал да ухажва Хана. Посещаваше я поне веднъж седмично, докато тя не го помоли да престане. Сега използваше готвача си с тази цел.

— Господин Джилет е свикнал да получава това, което иска. А сега иска теб.

— Много бързо би размислил, ако ме получи.

— Но…

— Кажи му, че си харесвам ранчото и нямам намерение да го изоставя, за да се омъжа.

Тя не спомена, че никога не би се омъжила за Лиймън Джилет. Под красивото му лице тя долавяше някаква прикрита жестокост. Беше видяла достатъчно от нея в собствения си баща.

Готвачът подреди продуктите в каруцата.

— Ако все пак промениш мнението си…

— Няма.

Готвачът на ранчо Рафтър Ди потегли и майката на Хана се появи иззад лехите със зеле.

— Защо винаги се криеш, когато дойде някой? — попита Хана.

Надяваше се, че с времето майка й ще се възстанови от системния тормоз, на който бе подлагана от баща й. Натаниъл Гросек беше мъртъв от осем месеца, но майка й все още отбягваше мъжете.

— Нямам доверие на Джилет.

— Нито пък аз, но готвачът му е безобиден. След като наемем някого на работа, не би могла да продължаваш да се криеш. Той ще бъде непрекъснато в ранчото.

Госпожа Гросек сложи няколко зелки в кошницата.

— Никой няма да дойде да работи за нас. Не и след като нямаме с какво да му платим. Както ти каза Джоузеф Мерик, ако не се омъжиш, ще трябва да продадем ранчото.

Хана не искаше и да си помисли за женитба. Беше свидетел на случилото се с майка й и се бе зарекла да не допусне нещо подобно да се случи и с нея. Ако можеше, не би позволила нито един мъж да влезе в ранчото й.

— Мерик е като всеки друг банкер — отвърна Хана. — Мисли само за парите си. Не го интересува какво ще стане с нас.

В погледа на майка й се четеше примирение и някакво разбиране.

— Не искам да се омъжваш, щом не го желаеш, но не можем да се справим сами с това ранчо. Дори на баща ти му беше трудно. А ако продадем мястото, при съществуващите обстоятелства, парите няма да ни стигнат и за година.

— Не е необходимо да отглеждаме крави — каза Хана. — Можем да си набавяме необходимото от градината и от останалите животни.

— Повече от дузина мъже се опитаха да обработват и облагородят тази земя. Всичките се провалиха. Мислиш ли, че би се справила по-добре от тях?

Бунтарският дух на Хана се поукроти пред лицето на очевидната истина.

— Може би не, но не бих пренебрегвала добрите съвети, както правеше баща ми.

Сара Гросек взе мотиката и започна да копае.

— Днес ще дойде един мъж — каза тя, избягвайки да погледне дъщеря си в очите. — Господин Мерик каза, че той би работил тук, в замяна на част от ранчото.

— Защо не си ми казала? — тросна се Хана.

— Защото знаех, че ще се ядосаш.

— Разбира се, че ще се ядосам. Ти вече си се предала, без дори да сме опитали да направим нещо.

— Не съм се предала, но вече съм уморена и искам някой друг да поеме този товар от плещите ми.

— Аз ще го направя.

— О, сигурна съм, че ще го направиш. Ще се претрепеш от работа и след пет години ще изглеждаш по-стара и от мен, и накрая пак ще се наложи да го продадеш.

— Майко…

— Вече съм решила.

Когато майка й заговореше така, това означаваше, че няма да послуша никого повече. Хана не я обвиняваше. Тя знаеше, че без чужда помощ не биха могли да се справят с ранчото.

След смъртта на баща й, Хана очакваше работниците да останат, но той никога не плащаше достатъчно и затова хората му не бяха от тези, на които можеше да се разчита. Вероятно това бе причината да си тръгнат и мястото да западне. Всъщност не. Баща й не разбираше нищо от управление на ранчо и отглеждане на крави, а тя и майка й знаеха още по-малко. Може би този мъж, който щеше да дойде следобед, щеше да се окаже по-опитен.

Хана отвори клапана на напоителния канал и водата потече към лехите с къдраво и обикновено зеле, както и ранозреещия грах. Градината й беше само десетина акра. В нея имаше наскоро засадени овошки и две лози. Докато имаше вода в потока, щяха да имат достатъчно храна.

Обаче миналото лято потокът пресъхна — както и по-миналото.

Тя обърна поглед към майка си, която се бореше с неплодородната, камениста земя. Двете се трудеха здраво ден след ден и се грижеха както за градината, така и за животните. Бурканите с консервирано говеждо и свинско, консервирани плодове и зеленчуци, заедно с яйцата и маслото, им осигуряваха прехраната през последните няколко месеци.