— Това е невъзможно. Не бих могла да го проспя. Още повече тя би викала, ако някой я отвлича.

— Хана не би крещяла. Тя би хапала, ритала и драскала, но не би крещяла.

— Как можеш да говориш така, когато тя те е напуснала.

— Защото не вярвам, че го е направила.

Мелиса положи ръка върху неговата:

— Бък, знам колко е трудно да приемеш истината, особено когато се отнася за някого, когото обичаш, но…

Той отблъсна ръката на Мелиса и излетя от стаята. Следван от сестра си, той провери спалнята на Хана, а след това всяка една стая в къщата. Всичко си изглеждаше същото, нищо не беше преместено.

— Е, поне знам, че не е избягала — каза Бък. — Не е взела никакви дрехи със себе си.

— Защо ще са й тези парцали? — попита Мелиса. — Ако щях да се омъжвам за богаташ, щях да го накарам да ми купи нови.

— Хана не се интересува от дрехи.

— Всяка жена се интересува от това как изглежда.

Бък излезе навън и се загледа в земята. Мелиса го последва.

— Какво правиш? — настоя да разбере тя.

— Някой е идвал тук с кабриолет — отговори й Бък, показвайки на Мелиса следите от колелата. — Поне три пъти. Ако не беше тази бележка, щях да си помисля, че е била майка й. Сигурна ли си, че ми казваш истината?

Мелиса изглеждаше вбесена:

— Защо да те лъжа за нещо такова?

— Защото не харесваш Хана.

— Не, не я харесвам — отговори рязко Мелиса. — Опитах се. Не лъжа. Ако отидеш да я потърсиш при майка й, ще разбереш, че е така.

Нещо в гласа на Мелиса го подразни. Тя знаеше повече, отколкото казваше.

— Откъде знаеш, че тя не е там?

— Защото в бележката пишеше, че отива в Утопия — Мелиса почти крещеше вече.

Бък спря. Може би Еймъс беше съчинил някаква история, с която да накара Хана да отиде до Утопия с него. Много вероятно, че нещо се е случило с майка й и че е при доктор Янт. И след това някак си е оставил бележката, която Мелиса беше намерила. Не звучеше много правдоподобно, но Бък не можеше да измисли нищо друго.

— Отивам до Утопия — обяви той.

— Защо?

— Не знам защо Хана е отишла там, но знам, че не е отишла, за да се омъжи за Еймъс. Отивам да я доведа обратно.

— Бък, знам, че ти е трудно да…

— Не е трудно, невъзможно е. Не ме търси тази вечер. Ще пребия Еймъс, така че най-вероятно ще ме затворят.

— Не би могъл да го направиш. Какво ще се стане с мен? Какво ще стане с парите, които ми обеща?

— Том ще се върне скоро. Предай му, че съм казал да те заведе при майката на Хана. Тя ще се погрижи за теб, докато се върна.

— Няма да отида там! — извика Мелиса. — Тя също ме мрази.

— Тогава се моли вечерята ти да не е загоряла.

Бък се отправи към хамбара, като не обръщаше внимание на това, което крещеше Мелиса след него. Преди да беше изминал и половината път, чу тропота на препускащи конски копита. Зийк. При вида на стария си приятел, сърцето му се изпълни с радост. Но щом той отново се връщаше тук, значи нещо лошо се беше случило. Бък спря и зачака.

— Какво търси Хана в ранчото на Джилет? — извика Зийк, преди още конят му да е спрял.

Неясните страхове и надигащото се безпокойство превърнаха сърцето му във вледенена от ужас топка.

— За какво говориш? — попита Бък.

— Видях един от работниците на Джилет да излиза от ранчото — каза Зийк. — Питаше за Том. Каза, че Джилет щял да се жени и той отивал до града да доведе свещеника. Помислих си, че вероятно става дума за сестра ти, която се е завъртяла около единствения богаташ в околността. Работникът обясни, че не бил виждал булката, затова отидох с него да видя дали няма да мога да я зърна. — Той свирепо изгледа Мелиса. — Помислих си, че ако сестра ти се омъжи за Джилет, бих могъл да се върна на работа в ранчото. Но видях Хана на един от прозорците на горния етаж. Разбрах, че нещо не е наред, затова дойдох да извикам и теб.

— Как разбра, че съм се прибрал?

Зийк се усмихна. Това се случваше толкова рядко, че Бък се изненада. Зийк щеше да е много привлекателен, ако спреше да гледа така, като че ли искаше да убие някого всеки миг.

— Последвах те, когато тръгна да търсиш онези коне — обясни Зийк. — Наблюдавах те, докато се скапваше от работа, за да построиш ограждението. Знаех, че ще ти отнеме поне месец, за да намериш сам достатъчно коне, затова открих някакви и ги подгоних към теб.

— Ах ти, подъл кучи син!

Усмивката на Зийк изчезна:

— Казах ти, че няма да те изоставя, докато имаш нужда от мен. Сега престани да стоиш там с отворена уста, а се мятай на коня си.

Бък се обърна към сестра си:

— Какво прави Хана при Джилет?

— Нямам представа — тя срещна погледа му, без да трепне, но той знаеше, че тя лъже.

— Много добре знаеш.

Зийк слезе от коня си и се запъти към Мелиса:

— Кажи му, преди да съм ти прерязал гърлото.

Тя отстъпи крачка назад, изплашена от омразата, струяща от очите му.

— В бележката не пишеше, че иска да се омъжи за Еймъс. А за Джилет. Не ти казах, защото мислех, че това много ще те нарани.

— Лъже! — отсече Зийк. — Ти никога не си се съобразявала с чувствата на никого другиго, освен собствените си.

Мелиса внимаваше да държи Бък между себе си и Зийк.

— Джилет е влюбен в Хана от момента, в който е пристигнал тук — каза тя. — Той я ухажваше през цялото време, докато те нямаше. Накрая тя се предаде и го прие.

— Това е лъжа! — извика Бък. — Хана никога не би се омъжила за Джилет.

В погледа на Мелиса проблесна гняв:

— Ти вярваш на нея, а не на мен?

— Всеки би й повярвал — каза Зийк. — Ти не си нищо друго, освен една лъжлива бяла уличница.

Мелиса се втурна покрай Бък и зашлеви Зийк. Той я бутна на земята.

— Ще позволиш това да му се размине ли? — настоя тя към Бък, а от очите й струеше омраза.

— Защо Хана отиде при Джилет? — попита Бък.

Той дори не се и помръдна да помогне на сестра си. Яростни искри изхвърчаха от погледа на Мелиса:

— Тя се беше уморила от теб — злобно изсъска тя към него. — Каза, че има нужда от любовник, който не е толкова непохватен. Каза, че иска мъж, който да е богат и да ти е приятно да го гледаш, а не някакво си безпарично бостанско плашило на кон.

Зийк се запъти към нея. Тя запълзя, роклята й се влачеше в прахта след нея.

— Остави я — каза Бък. — Знам, че лъже.

Той погледна лежащата в прахта Мелиса — дрехите й бяха изцапани, косата й беше разрошена и той видя една жена, която не приличаше на сестрата, която беше плакала за него, когато баща им ги раздели. Една жена, която нямаше нищо общо с красивата му сестра, която се кълнеше, че ще дойде в мига, в който разбере къде е.

Тя беше красива, но беше също толкова себична, колкото и родителите му. Би излъгала всеки, включително и собствения си брат, ако можеше да получи това, което искаше. Вероятно го бе обичала преди тринадесет години, но вече не беше така. Той беше още един от многото безименни мъже, от които да се възползва и изостави, когато вече нямаше нужда от тях.

Не изпитваше нищо друго, освен отвращение към нея, както и към себе си за това, че е бил такъв глупак. Беше си забранил да обича толкова много прекрасни хора заради безмозъчното си схващане, че кръвната връзка е истинската връзка в едно семейство. Не беше ли разбрал, че кръвта не можа да принуди майка му и баща му да го обичат?

Джейк и Изабел го обичаха. Без причина. Просто го обичаха. Хана го обичаше, въпреки че той искаше да вземе ранчото й. Зийк го обичаше, въпреки че се сбиха. Мелиса не го обичаше, а той беше готов да й даде всичко, което имаше.

Погледна сестра си и се запита как е могъл дори да си помисли да я сравнява с Хана, Изабел или момчетата. Тя беше същата като баща му.

— Стани! — нареди й той. — Искам да си си тръгнала, преди да съм се върнал. Можеш да си сигурна, че винаги ще ти подсигуря дом, но ще трябва да се отнасяш към Хана с подобаващото уважение.

— А парите, които ми обеща? — попита Мелиса.

— Няма да ти дам и цент. Търсих те пет години из цял Тексас. Бях толкова щастлив да открия това, което мислех, че е истинското ми семейство, че щях да ти дам всичко, което имам. Но ти не ме считаш за твоето семейство. За теб съм само някой, когото да обереш. Само от чиста злоба се опита да ни разделиш с Хана.

— Изобщо не ме интересуваш, за да се притеснявам от нещо — злобно изсъска Мелиса. Когато се изправи на крака, видя калта и прахта по роклята си. — Виж какво направи, ти, безмозъчен глупако — изкрещя тя към Зийк. — Тази рокля струва много повече, отколкото ти самият.

— Хайде, Зийк — каза Бък, когато Том се появи. — Не си прави труда да слизаш от коня си — обърна се той към момчето.

— Няма смисъл да бързате — каза Мелиса със злорадо задоволство. — И без това ще бъде твърде късно, без значение кога ще пристигнете.

Бък се извърна към нея:

— Какво искаш да кажеш?

— Лиймън смяташе, че тя ще бъде по-сговорчива да се изправи пред свещеника, ако преди това изконсумират медения си месец — смехът й го удари като шамар в лицето. — Предполагам, че вече е успял да опитоми твоята скучна, малка кукла.

Нещо се скъса вътре в Бък. Изведнъж смеещото се лице на Мелиса се превърна в олицетворение на цялата злина на света. Той беше толкова ядосан, че беше готов да я удари.

— Махай се от очите ми! Ако все още си тук, когато се върна, не отговарям какво ще ти се случи. Ако оставиш дрехите си или каквото и да било твое, ще го изгоря. Ако искаш да промениш начина си на живот, ще се опитам да забравя какво ми причини, поне до толкова, че да ти помогна. Но никога отново не бих рискувал да изгубя Хана заради теб.

Бък обърна гръб на Мелиса.

— Да тръгваме — каза той на Зийк и Том.



Въпреки че през последните шест часа Хана стоеше заключена в къщата на Джилет, беше й трудно да повярва, че нещо толкова абсурдно се случва точно на нея. Нито един здравомислещ мъж не заключваше една жена в стая с ултиматум или да се омъжи за него, или ще бъде обезчестена. Беше твърде нелепо, твърде безсмислено, твърде възмутително.