Лей Грийнууд - Бък

Бък беше щастлив, че се прибира у дома. Имаше истински късмет да улови толкова много коне за изключително кратко време. След като беше построил ограждението, очакваше, че ще му се наложи да язди поне петдесет мили, за да открие конете. Но стадо след стадо прииждаха в неговата посока. Първоначално предположи, че прериен пожар ги е подплашил към него, но така и не усети миризмата на дима.

Беше отсъствал само осем дни, но му се струваше, че го е нямало много по-дълго време. Въпреки че причината за отсъствието му беше Мелиса, не беше мислил много за нея. Хана му липсваше изключително много.

Имаше достатъчно много време за размисъл, след като Зийк не беше с него да си приказват. Но не успя да намери покой в мислите си. Първата и най-важната беше, че е бил глупак да позволи на Мелиса да застане между него и Хана. Беше толкова щастлив да я открие, толкова отчаяно искаше да я задържи в ранчото, да създаде семейството, което никога не беше имал, че не беше забелязал очевидното.

Колкото и много да обичаше сестра си и да искаше тя да остане, животът в ранчото не беше подходящ за нея. Тя беше израсла в града и никога не би се чувствала щастлива на друго място, освен там. Те не споделяха и същите ценности. Дори и да знаеше, че дрехите й бяха направени така, че да се носят при други условия, Бък не одобряваше кройката им или голямото количество грим, който тя слагаше. Караха я да изглежда евтина, а той искаше сестра му да е безупречна.

След това идваше проблемът със спането й до късно и нежеланието й да помага с работата в къщата. Бък беше свикнал всеки да се включва в общата работа и да изпълнява своята част от задълженията. А и нямаше никакво право да иска Хана да дава парите си на Мелиса.

Беше му неприятно да си го признае, но сестра му беше егоистка. Трябваше да говори с нея. Не можеше да й позволи да се възползва от добрината на Хана или да се държи грубо с нея. Той обичаше Хана. Искаше да се ожени за нея. Искаше тримата да са щастливи заедно. Хана беше изпълнила своята част от задълженията си. Сега беше ред на Мелиса.

Всичко, което Бък искаше сега, беше да се прибере у дома при Хана, да я държи в прегръдките си, да се опита да я накара да забрави за всеки път, когато се беше съмнявал в любовта й, когато беше се съмнявал в собствената си любов към нея. Не можеше да разбере как е могъл да бъде такъв глупак. Тя беше отказала на по-богати и по-красиви мъже, а на него се беше отдала доброволно.

С агонизираща болка си припомни сладостта на тялото й и всеки миг, в който бяха заедно. Само мисълта за това изпепеляваше тялото му. Беше прекарал няколко мизерни нощи, мислейки си какво би искал да й каже, какво би искал да направи. Сега, докато наближаваше ранчото, тялото му беше настръхнало в очакване.

Копнееше да отиде направо в къщата, но не беше лесно да прибере конете в заграждението сам. За известно време това завладя напълно мислите му, карайки го да забрави за всичко останало. Но докато затваряше ограждението, имаше чувството, че нещо не беше наред. Вероятно Том беше някъде из ранчото, но изглеждаше невъзможно Хана да пропусне целия този шум. Тя щеше да разбере, че се е върнал.

Защо не дойде да го посрещне? Беше тръгнал сърдит, но тя трябваше да знае, че беше ядосан на Зийк, а не на нея. Като реши, че може да разседлае коня си по-късно, той се отправи към къщата. Разтърка рамото си. Все още го наболяваше от време на време.

Когато не видя Хана в градината, се почувства по-добре. Скоро беше време за вечеря. Вероятно беше в кухнята. Но намери само Мелиса там. И което беше още по-тревожно, тя самата готвеше.

— Къде е Хана? — попита той.

— Не знам.

Мелиса дори не го погледна. Тя бъркаше нещо върху печката, но той имаше неясното усещане, че тя не желаеше да го погледне.

— Не ти ли каза къде отива?

— Не.

— Защо?

— Не знам.

Бък беше убеден, че тя знае нещо, което не му казва.

— Кога тръгна? С коня ли тръгна или пеш? Как беше облечена?

— Не знам.

Мелиса все още не го поглеждаше. Бък се приближи до печката, взе лъжицата от ръката й, хвърли я в тенджерата и я обърна към себе си.

— Виж какво направи — каза тя.

— Не ме интересува какво готвиш — сряза я Бък. — Къде е Хана?

— Не знам.

Този път тя го погледна право в очите. Лъжеше го. Гледаше по същия начин като баща им, когато лъжеше.

— Знаеш нещо. Какво е?

— Не е добра новина за теб.

— С майка й ли се е случило нещо? Или с Уолтър?

— Не.

— Тогава какво е станало? — той разтърси Мелиса толкова силно, че една от къдриците й се освободи от фибите. — Кажи ми!

— Остави ти бележка.

— Къде е?

— Изгорих я.

— Какво беше написано в бележката?

— Пишеше, че те напуска, за да се омъжи за Еймъс Мерик.

Бък имаше чувството, че Мелиса говореше на някакъв чужд език. Хана не би избягала, за да се омъжи за Еймъс. Тя му беше отказала, когато беше в беда и не виждаше никакъв изход. Дори и да не обичаше Бък, тя дори не би си и помислила за брак с Еймъс.

— Това е невъзможно. Хана не би го направила.

— Аз не я познавам чак толкова добре, колкото тебе — каза Мелиса, обидена от думите му. — Аз само прочетох бележката.

Бък знаеш, че има нещо нередно, но не би могъл да разбере, ако продължаваше да крещи на Мелиса.

— Какво пишеше?

Мелиса изглеждаше леко успокоена от факта, че той започва да й вярва.

— Пишеше, че мрази ранчото, че е уморена от това да е бедна и от непосилната работа в градината. Пишеше, че Еймъс е дошъл тази сутрин и отново й е предложил. И че най-накрая е осъзнала, че е била глупаво от нейна страна да му откаже преди.

— Това са пълни глупости. Хана обича това място.

— Пишеше също, че ме мрази — каза Мелиса, със зачервени от гнева страни. — И не би могла да понесе мисълта, че трябва да дели ранчото с мен до края на живота си.

Това беше първото нещо, на което Бък беше склонен да повярва. Хана се бе опитала да се разбира с Мелиса, но очевидно беше, че двете не можеха да живеят под един покрив.

— Имаше ли още нещо написано?

— Че си бил глупак да вярваш, че те обича. Ти си бил само една възможност да запази ранчото си. Еймъс щял да изплати напълно дълговете на ранчото и тя щяла да назначи Том да го управлява вместо нея.

Вкусът на това, да бъдеш отхвърлен, загорча в устата на Бък. През целия си живот се беше страхувал, че нещо подобно може да му се случи. Той не беше изразил чувствата си към Джейк и семейството му. Дори не си беше позволил изцяло да отговори на предаността на Зийк. Никога не си беше позволявал да допуска жена близо до себе си. Сега, когато се беше престрашил, когато беше повярвал, че някой можеше да го обича така, че да остане завинаги с него, най-ужасните му страхове се бяха сбъднали. Хана го беше изоставила.

И въпреки че вечните му страхове бяха готови да го погълнат изцяло, една малка частица от него отказваше да изпадне в отчаяние. Убеждението, че Хана не би постъпила така, се открояваше ясно на фона на целия водовъртеж от чувства, които разкъсваха съзнанието му. Можеше и да бе решила, че вече не го обича, но никога не би постъпила като страхливка, написвайки бележка и бягайки, докато него го няма. Неговата Хана беше честна и пряма. Ако искаше да му каже нещо, щеше да му го каже направо в лицето.

— Тя ще си запази ранчото и ще се сдобие с богат съпруг — добави Мелиса. — Хана те изостави, Бък. Съжалявам, но е така.

— Не мисля, че е така — отговори Бък.

— Какво искаш да кажеш?

— Не вярвам, че е избягала, за да се омъжи за Еймъс Мерик. И знам, че не би оставила просто само една бележка.

— Да не искаш да кажеш, че съм си го измислила?

— Не знам. Защо изгори бележката?

— Бях ядосана, че ти причинява всичко това.

— Как изглеждаше почеркът й?

— Не си спомням. Обикновен, предполагам. Защо?

— Хана пише с красиви, големи, полегати букви. Не е възможно да не си го забелязала.

— Аз…

— Не мисля, че тя е написала каквато и да било бележка. Мисля, че някой я е отвлякъл и е оставил тази бележка, за да ме заблуди.