Клеър си помисли какво гребане я чака през следващите няколко седмици – всеки ден трябваше да мъкне огромни чували с ябълкови цветчета до тротоара, откъдето винаги ги вземаха жени, които си въобразяваха, че ако се къпят с тях, кожата им ще засияе; и мъже, които си мислеха, че ако натъпчат дюшеците си с цветенца, ще сънуват пари, добри синове и красиви съпруги – все неща, които мъжете би трябвало да искат, обаче всъщност просто сънуваха майките си; и деца, които ще си строят с цветчетата големи бели крепости в задните дворове, убедени, че могат да живеят в тях вечно и да не растат. Тя очакваше работата с нетърпение. Липсваше й всичко това.

Накрая на всички им омръзна да изтупват цветчета от косата и дрехите си и просто седяха и ги оставяха да се трупат, от което на дървото му стана страшно приятно. След известно време изглеждаха като замръзнали във времето, също като участници в прокълнато приказно пиршество, които чакат да пристигне принцът и да ги събуди.

Тейлър и Хенри се изправиха, взеха си по една бира и се отделиха отстрани по мъжки. Отърсиха цветчетата от дрехите си като търпеливи родители или нежни любовници, които дълго са стояли неподвижно и са позволили да бъдат нагиздени. Иванел постоянно проверяваше кислородната си бутилка. С поглед даде на Фред знак, че е време да си тръгват. Сидни току поглеждаше към портата на градината с все по-разочарован вид, докато накрая Бей попита:

– Кого чакаш?

Майка й я прегърна през рамо и каза:

– Мислех, че ще дойде принцът в бляскави доспехи, но съм сбъркала.

И така, празненството по случай първата слана беше към края си. И Клеър разбра, че всичко ще бъде наред.

Пламъчетата на свещите примигваха, докато жените Уейвърли разговаряха на масата. Мъжете гледаха от другия край на градината – гледаха по онзи начин, за който Бей им завиждаше, като че ли са редки птици.

Някъде на улицата се смееха деца, а гласчетата им достигаха като дим.

– Трябва да ти кажа нещо – обърна се Бей към майка си.

Сидни замълча, както казваше нещо на Клеър, и двете се извърнаха към Бей.

– Онзи старец... видях го вчера следобед – призна момичето. През целия ден пазеше тайната си, но вече трябваше да се издаде и може би, ако го признаеше сега, щеше да усети онова освобождение, онова щастие, което първата слана винаги й носеше. Още не го усещаше, но цяла вечер чакаше. Скоро всички щяха да се приберат у дома, първата слана щеше да се е стопила, а по това време нещата им винаги се оправяха. Така ставаше. – Хрумна ми, че сигурно е отседнал в странноприемницата на Пендланд Стрийт, и отидох там. Заминаваше от града заедно с Ан Ейнсли. Попитах го за майка ви.

– Говорила си с него? – изненада се майка й. – Самичка?

– Само за минутка. Той много бързаше. Попитах го и той каза, че доколкото знае, Клеър е дъщеря на Лорълай. После го попитах каква е била дарбата на Лорълай.

Сестрите се спогледаха, смълчани и неподвижни, застинали като камък.

– Каза, че била скрежът. Можела да замразява нещата.

Едва доловима усмивка разтегли устните на Сидни.

Обаче Клеър изглеждаше объркана.

– Скрежът е бил нейната дарба? – повтори. – Не разбирам. Какво означава това?

– Помня – обади се Сидни. – Не помня много, но това го помня. Как издухваше снежинки от дланта си посред лято.

– Иванел, ти знаеше ли? – попита Клеър.

Старицата поклати глава. Цялото й тяло сякаш беше погълнато от грамадното й палто – приличаше на купчина дрехи върху стола до Бей.

– Може да се е случвало, след като изяде някоя ябълка. Дървото винаги е обичало Лорълай.

Клеър се озадачи:

– Скреж значи. Това е удивително дори за една Уейвърли.

Сидни изгледа дъщеря си и отсече:

– Наказана си за още една седмица.

– Моля? – смая се Бей. – Защо?

– Знам, че съм те учила да не го правиш – да не говориш с непознати.

Момичето завъртя отчаяно очи и се прегърби на стола си.

– Мамо, петнайсетгодишна съм.

– Петнайсетгодишна и наказана.

Иванел се изкиска.

– Забравила бях колко ми е приятно тук с вас, момичета. Това ще ми липсва, когато си отида.

Фред изведнъж се изправи, за да се пораздвижи, както обясни, но всички знаеха, че не обича Иванел да говори за смъртта. Той се приближи към Тейлър и Хенри.

Обзе ги меланхолията, докато Марая, която беше до дървото и правеше снежни ангели в цветчетата, неочаквано се изкиска и каза:

– Най-добрата ми приятелка казва да не бързаш толкова да си ходиш, Иванел. Имаш още неща да вършиш.

– Скоро установихме, че Ем не е истинска – обясни Иванел на всички.

И всички край масата възкликнаха:

– Аххх! – Все едно това си беше съвсем логично.

– Истинска е – възрази Марая, оскърбена от това твърдение. Изправи се и вдигна ръце. – Просто не я виждате.

Дървото се пресегна и нежно положи корона от цветове върху главата на Марая. Тя дори не забеляза.

Както винаги Бей застана на страната на братовчедки си.

– Разкажи ни повече за тази Емили – подкани я тя и й махна да се приближи.

– Коя Емили? – попита Марая и се запъти към масата.

– Ем не е ли съкратено от Емили? – попита Бей и я прегърна. Обичаше това хлапе. Никой не умееше да бъде себе си толкова добре, колкото Марая – с вълшебство или без вълшебство.

– Не, казва се Мери – отговори детето. – Аз просто я наричам Ем. Като буквата „М“. Твърди, че съм кръстена на нея.

Изведнъж всички се умълчаха. Дори гласовете откъм улицата утихнаха.

– Баба Мери? – попита най-накрая Клеър. Плъзна поглед към Тейлър, за да види дали чува. Не чуваше. -Тя тук ли е?

Снижи глас, сякаш искаше да го запази в тайна – тази невероятна нова връзка, която сега имаше между нея и дъщеря й, само между тях двете. Марая сви рамене:

– Казва, че винаги е била тук.

Иванел се плесна по коляното.

– Браво, Мери! Открай време умееш да пазиш тайна!

Сидни се приведе към Клеър и й прошепна:

– А ти се притесняваше, че Марая не е Уейвърли.

– Казва да не се притесняваш за дневника с Карл - продължи Марая. – Там била писала само колко много го обича, а когато престанала да го обича, зачеркнала всичко.

– Попитай я коя от нас е смокинята и коя е пиперът - побутна Сидни Клеър с лакът, все още шептейки.

– Защо ти не я попиташ? – възрази Клеър на сестра си и пред очите на Бей двете се превърнаха в спорещи момиченца. – Тя е тук.

Сидни вирна брадичка.

– Просто те е страх, че ще определи теб като пипера.

– Ясно е, че съм смокинята.

Бей се усмихна – беше доволна, че всички са спокойни и щастливи. Можеше да почака. Това й стигаше.

– Вече я няма – оповести Марая. – Каза, че на вратата има някой.

Иванел кимна, като че ли това й се струваше смислено.

– Мери винаги се криеше, когато дойдеше някой.

Дървото изведнъж започна да поклаща клони напред-назад и предизвика силен вятър, който угаси свещите. Мощна вълна от цветчета се разлетя в градината като снежна виелица. Някой се прокашля на портата и се обади:

– Ехо?

Бей веднага стана, разпознала гласа.Не, не можеше да бъде.

Но точно така се оказа. Джош Матисън пристъпи напред и благоговейно огледа градината. Беше по джинси и спортно горнище; беше поруменял от студа, сякаш е стоял отпред известно време и е събирал смелост да влезе. Изглеждаше красив тук. Е, навсякъде изглеждаше хубав, но тук изглеждаше на мястото си. От него не се надигаше дим. Защо изобщо не й беше хрумнало? Джош в градината по време на първата слана. Беше съвсем логично.

– По-хубаво е, отколкото си го представях – прокашля се той. – Обаче май глътнах едно цветче.

Бей се втурна към него, все едно се бе прицелила, и за малко да го прегърне, обаче се възпря отчасти заради Джош и отчасти защото цялото семейство я гледаше. Вместо това двамата се ръкуваха и тя го придърпа по-близо до масата.

– Какво търсиш тук? – попита щастливо.

– Майка ти ме покани.

– Така ли? – обади се Хенри откъм групата на мъжете. А когато Бей и Джош се приближиха още повече един към друг, той протегна ръка и го възпря: – Полека, синко.

Джош се закова на място. Бей хвърли отчаян поглед на баща си.

– Ние, мъжете в това семейство, бързо се научаваме да не се доближаваме много до дървото – поясни Хенри с усмивка. — Ако мислиш, че цветчетата са ужас, само почакай да видиш ябълките.

– Наздраве – вдигна бирата си Тейлър.

– Остани от тази страна – посъветва Хенри Джош. - Отсам е по-добре.

Джош се усмихна и погледна Бей.

– Май имаш право.

Облечена с фланелка с надпис ЖИВОТЪТ МИ СЕ ОСНОВАВА НА РЕАЛНИ СЪБИТИЯ, Бей вдигна поглед към цветчетата, които се сипеха като снежинки, и си помисли за своята мечта за Джош – как в съня й край тях цареше смут, и се оказа точно каквото си бе мислила. Просто трябваше да почака.

– Определено имам право.

Шестнайсета глава

Сидни остави Джош да откара Бей у дома, но явно бяха по най-дългия път, защото двамата с Хенри се прибраха във фермата преди тях. Хенри беше оставил лампата на верандата да свети и двамата влязоха в хладния мрак, помъкнали тежките торби с остатъците от вечерята.

Когато влязоха, едва се добраха до дивана, после се строполиха и пуснаха торбите отстрани на пода.

– Трябва да приберем храната – каза Сидни.

– Така преядох, че никога повече няма да ям – простена той.

– Ще се наложи. Не мога сама да изям тези остатъци - усмихна му се тя. – Може тази вечер да изгорим малко калории?

И двамата не помръднаха.

– Първо ти – каза Хенри.

– Ела тук – немощно вдигна ръка тя.

– Не, ти ела.

-– Аз съм преяла. Май ще отнеме известно време. Ама на кого му е притрябвало да спи?

Хенри се засмя.

– Това ми напомня за нещо, което дядо ми каза веднъж. Каза, че когато татко бил бебе, толкова често държал дядо и баба будни по цели нощи, че сутрин дядо заспивал на полето. Казваше, че кравите го търкулвали до обора и сами се доели.