Искрено твоя,

Бей

Джош прочете писмото толкова пъти, че гънките вече изтъняха и щяха да се скъсат. Лежеше в спалнята си, все още обзаведена по претенциозния начин, който майка му беше наложила, когато той беше по-малък: легло от бели дъски, завивка на бели и сини райета, големи букви ДЖ над леглото. Ако не беше разхвърляното му бюро с компютъра и футболните плакати и купи, стаята щеше да изглежда като в проспект за недвижими имоти.

Сигурно вече знаеш коя съм.

Разбира се, че знаеше. Джош отдавна беше изслушал лекцията „и през ум да не ти е минало да си с нея“. Първо от майка си, после от баща си, който не знаеше, че майка му вече го е предупредила. Да, ясно, схващаше. Семейство Матисън нямат вземане-даване с Уейвърли. Както не смесваш лепило и кетчуп, каза баща му, извор на нелепи сравнения.

Джош я виждаше из града, откакто се помнеше. Тъмната й коса като буреносен облак непрекъснато се ветрееше след нея, защото тя като че ли постоянно тичаше. Обаче стоеше на разстояние, а и Бей изглежда не го забелязваше – до първия учебен ден в гимназията. И тогава се вдигна шумът с бележката.

Беше й разказал за нещастието си повече, отколкото на всеки друг. Не можеше да повярва, че сподели как си ляга в девет. Тя обаче изглежда нямаше нищо против. Беше много спокойна. Докато седеше до нея, светът някак добиваше смисъл. Не ходи в „Нотр Дам“. Не работи с баща си. Ако искаш, отиди да работиш на футболното игрище в Хикори. Само не се определяй с нещата, които не желаеш да бъдеш. Определяй се с онова, което искаш да бъдеш.

Затова ли родителите му не искаха той да общува с Уейвърли? Защото те внушаваха на хората, че наистина имат избор? Защото можеха така да те омагьосат, че да повярваш в щастието?

Искаше му се да не се беше сближавал с нея. Знаеше, че така биха желали родителите му. Само че сега не бяха тук. Отидоха при брат му Пейтън в колежа, а после заминаха на пътешествието по случай годишнината от сватбата си. Щяха да отсъстват цял месец. Никога не биха оставили брата на Джош, Пейтън, сам вкъщи. И с основание. Пейтън беше популярен и буен – беше господар на света. Ако родителите им отсъстваха цял месец, докато Пейтън учеше в гимназията, той щеше да вдига купони, да бръкне в барчето с алкохола и да надуе корема поне на двеста момичета (по собствените му думи). Родителите им винаги твърдяха, че Джош е по-отговорният. Това го дразнеше. Брат му, който беше висок и имаше широките рамене на баща им, веднъж го притисна към тревата в задния им двор и не престана да му се подиграва: „Хубавецът на мама!“. Хубавецът на мама правеше каквото му кажат.Хубавецът на мама трябва да свири в момчешка група, нали така?

Пейтън доста съзря, откакто учеше в колежа, но двамата все още не бяха истински приятели. Всъщност понякога Пейтън, изглежда, прекрасно знаеше какво прави, например, когато отиде да учи в техническия университет в Джорджия, вместо в „Нотр Дам“ като баща си. И вместо да учи бизнес и да поеме „Матисън Ентърпрайзис“, както искаше баща им, догодина започваше да следва право. Знаеше, че не се налага да се подчини, защото Джош щеше да го направи.

Просто така предполагаха и Джош се съгласяваше, докато не започна стажа си в „Матисън“ през лятото. Беше нещастен. Офисите нямаха прозорци. И за пръв път му се стори пълна лудост да строят цели къщи вътре в завода. Сигурно щеше да е различно, ако строяха къщите по традиционния начин, навън, на слънце. Обаче това беше толкова... промишлено. Всички имаха бледа кожа. Джош се задушаваше. През цялото лято не можеше да си поеме дъх.

Па вратата на спалнята му се почука. Той скри бележката под възглавницата, когато икономката Джоан надникна вътре. През последните години косата й се беше прошарила, но още си беше права и не помръдваше. Джош и Пейтън си мислеха, че си слага от лака за мебели.

– Имаш посетител – съобщи му Джоан.

– Кой?

– Уейвърли – набърчи нос тя.

Джош бързо стана, прелетя покрай Джоан и хукна надолу по стълбите. Плъзна се по чорапи по мраморния под, стигна до входната врата и я отвори. На прага стоеше майката на Бей.

Беше по джинси и обточени с кожичка мокасини, които приличаха на пантофи. Косата й беше спусната и на хладното сутрешно слънце в нея просветваха странни червени кичури.

– Госпожо Хопкинс – поздрави Джош.

– Наричай ме Сидни – каза тя, без да се усмихва.

Той отвори вратата по-широко:

– Заповядайте.

– Не, благодаря. – Тя отстъпи назад и каза: – Защо ти не излезеш?

Джош пристъпи навън по чорапи и затвори вратата под носа на Джоан, която стоеше горе на стълбите и се мусеше.

– Какво правите тук?

Сидни пъхна ръце в джобовете на късия си кариран шлифер.

– Не те познавам, Джош. Не знам нищо за теб. Познавам само майка ти и баща ти от гимназията. И признавам, че мнението ми за тях пречи на преценката ми за теб. Баща ти ме нарани. Няма да допусна същото да се случи с дъщеря ми.

Тя зарея поглед над просторната предна морава, все още яркозелена и без опадали листа. Предния ден минаха от фирмата за поддръжка и почистиха целия квартал, защото днес беше Хелоуин и никой не искаше децата, които обикаляха по къщите, да се подхлъзват в богатия квартал, да падат и да съдят хората.Би било доста неудобно, нали?

– Бей не се вписва в твоя свят повече от мен. Затова дори не се опитвай да го направиш.

– Не искам да нараня Бей – искрено отговори Джош. Не искаше. Никога не беше възнамерявал да го направи.

– Вярвам ти – каза тя, все още загледана към моравата. – Наистина.

Той се улови, че се взира в Сидни и вижда колко прилича Бей на нея. Имаха еднакви наситеносини очи, като огнени. Сидни обаче беше видяла повече. Нейните очи бяха по-присвити, по-скептични. Майката на Джош не я харесваше. Тя ревнуваше от всеки, който отнемаше от времето на баща му или ангажираше мислите му. Баща му беше целият й свят. Ако тя разговаряше с Джош, когато баща му се прибереше, майка му млъкваше по средата на изречението и отиваше при него като носена от мощна вълна. И на баща му това му допадаше, както на Пейтън му харесваше да се прави на господар на света. Такива бяха мъжете в неговото семейство. Имаха безброй обожателки, разбиваха им сърцата и пет пари не даваха. Бей беше мила и внимателна, и твърде малка, за да бъде наранена по начин, който ще й тежи до края на живота, както беше станало с майка й. Целият живот беше пред нея. Необикновен живот, Джош изобщо не се съмняваше. Той прехвърляше в главата си мислите, които тя му беше внушила. Не ги приемаше сериозно. Може в крайна сметка беше истински Матисън и си падаше по себичните флиртове. Не можеше да се отърве от задълженията си. Вече беше на осемнайсет. Време беше да възмъжее, както казваше баща му.

– Повече няма да се виждам с нея, обещавам ви.

Думите му разсмяха Сидни. Извърна се към него и каза:

– О, не бъди толкова мелодраматичен. Ако престанеш да се виждаш с нея, всички ще бъдат нещастни. Включително аз и баща й.

– Не разбирам. – Скръсти ръце пред гърдите си Джош. Беше само по спортните си гащета и фланелка на студа.

– Не мога да решавам вместо теб. И не мога да задължа нито теб, нито дъщеря си да се поучите от моите грешки. Мога само да ти предложа идея. Не е зле да избереш нещо различно. Нещо, което не е хрумвало на баща ги. Ти обаче би могъл.

– И какво е то?

– Бей не може да живее в твоя свят, обаче ти можеш да живееш в нейния. Ако решиш какво искаш, заповядай на нашето парти по случай първата слана следобед в градината на Уейвърли. Ние сме особено семейство, но сме сплотени. Добре дошъл си сред нас. – Потупа го тя по рамото. – Сега влизай, че ще измръзнеш.

Той гледаше как Сидни се връща към миникупъра си. Преди да влезе, той се провикна:

– Сидни! Какво те накара да дойдеш тук?

– Вече не мога да й помагам много. Отдавна отмина времето на лейкопласта и приказките преди лягане. Това обаче мога да оправя с едно простичко „добре дошъл“.

Качи се в колата си и потегли, а Джош се запита наистина ли е толкова просто.Да си избереш как да живееш?

Може би не е нужно някой да те въвежда в бъдещето. Може би трябва сам да си избереш пътя.

Може би любовта не те спохожда, а ти се втурваш в нея.

Може би, просто може би, всичко е въпрос на избор.

Хенри пристигна в къщата на Уейвърли по-късно през деня и двамата с Тейлър наредиха голямата маса и различните столове в градината, достатъчно далеч от дървото, за да не ги събори.

Иванел и Фред дойдоха късно следобед и всички заедно изнесоха храната навън. Разбира се, имаше много хляб със смокини и пипер. Но сложиха и лазаня с тиквички, и карамелизирани бонбони с тиквено семе, супа от печени червени чушки и пикантни картофени кекечета с карамел. Бяха приготвени царевични мъфини и топки от пуканки и кафява захар, както и десетина кекечета, всяко с различна глазура, защото какво е първата слана без бяла глазура? Имаше крушова бира и лимонада с карамфил и джинджифил в тъмни бутилки във фризера. Храниха се до късно следобед, а храната като че ли се увеличаваше. Кифличките, сирене със сладко от червени боровинки и орехи се появиха точно когато си мислеха, че са опитали от всичко.

Смееха се и разговаряха, защото за тях беше облекчение да бъдат в настроение и да имат сили най-сетне да бъбрят за дреболии.

Когато започна да се смрачава, децата, тръгнали да обикалят къщите, заобикаляха дома на Уейвърли, защото кой знае какви бонбони щеше да им даде Клеър?

Нещо, което да ги направи твърде откровени, или нещо, поето да ги накара да слушат майките си? Не, благодаря мислеха си. Купешките десертчета бяха за предпочитане.

Когато се стъмни, изнесоха фенери и халогенни печки и ги сложиха из градината. На масата запалиха свещи, а ябълковото дърво през цялото време се клатеше и продължаваше да сипе цветове. Докоснеха ли пламъка на свещта, те просъскваха и ставаха на пепел, а подире им оставаше толкова прелестен и сладостен аромат, че ухаеше едновременно на вчера и на утре.