Сидни го изгледа недоверчиво.

– Кравите го търкулвали до обора ли?

– Така ми каза. Събуждал се в обора и установявал, че са издоени и отново са излезли на паша, доволни, колкото може да са доволни едни крави.

Жена му се засмя и изсумтя, което разсмя Хенри, което пък разсмя нея още повече. Тя се преви и се плъзна от канапето на пода. Хенри се смъкна след нея.

Двамата се излегнаха един до друг по гръб и постепенно смехът им утихна. Сидни лежеше на нещо твърдо, пресегна се и извади от джоба на палтото си нощната лампа, която й беше подарил Фред.

Включи я и на тавана се образува кръг от сини звезди.

-Откъде я взе? – попита Хенри и премести глава по-близо до нея, докато двамата съзерцаваха тавана.

– Фред ми я даде.

– Защо?

– Нямам представа – отвърна тя и в този момент на вратата се позвъни.

Сидни се надигна и седна.

– Заключи ли вратата? Бей може да си е забравила ключа.

– Може да са деца, които обикалят по къщите за лакомства – каза Хенри.

– Нямам бонбони. Чакай, може би са ми останали дъвки.

– Ако им дадеш дъвки, със сигурност ще замерят къщата с яйца. – Хенри се изправи, протегна ръка и помогна на Сидни да стане. – Ще ги отнеса в кухнята. - Той взе торбите, а Сидни отиде до вратата и я отвори с усмивка на лицето, докато прибираше нощната лампа в джоба си.

Обаче не беше Бей, нито деца, които те заплашват с пакост, ако не им дадеш лакомство. Поне наглед.

В светлината на лампата на верандата стоеше Вайълет Търнбул. Невръстният Чарли спеше в ръцете й.

– Може ли да вляза? – попита тя. Въпреки студа беше с къси панталонки и каубойски ботуши. И с пуловер, който сякаш беше навлякла след кратък размисъл. Поне Чарли беше с фланелен гащеризон. Сидни безмълвно отстъпи назад и я пусна да влезе.

– Извинявай, че влязох с взлом в салона – каза Вайълет. – Огледа дневната и леко се олюля, по-скоро от нерви, а не защото се опитваше да успокои Чарли. — Макар че на практика не беше взлом, защото имам ключ.

– И идваш да върнеш парите? – попита Сидни с ранен тон и пъхна ръце в джобовете на палтото си, за да прикрие, че ги е стиснала здраво в юмруци.

– Вече ги похарчих. Казах ти, парите ми трябваха, за да купя колата.

– Значи идваш да върнеш ключа?

– Изгубих го. Пък и ти си сменила ключалката – отговори Вайълет, без да я поглежда в очите.

Думите й послужиха като предупредителен сигнал, който Сидни все пренебрегваше преди, що се отнася до Вайълет.

– Откъде знаеш? Да не би да си се върнала и да си опитала пак да влезеш?

Вайълет подмина въпроса, защото и двете знаеха отговора.

– Довечера заминавам. Имах нужда от пари за път.

Сидни въздъхна.

– Ще ти дам, каквото имам у себе си. Не е много.

– Не съм тук за парите – каза Вайълет, докато Сидни вадеше портмонето си. – Парното в тойотата не работи и с Чарли измръзнахме.

Сидни се поколеба. Наистина ли щеше да ги отпрати? Не, разбира се.

– Остани да пренощуваш тук. Ще измислим нещо.

– Не ме слушаш! – повиши тон младата жена. Очите на Сидни тутакси се стрелнаха към Чарли, който се намръщи насън. – Няма значение, че парното не работи. Заминавам на юг, където е топло. Чарли няма зимно палто, но реших, че няма да му трябва, ако отидем на топло място. Обаче дрешките му омаляват и аз прецених, че като пристигнем, така или иначе ще се наложи да му купя нови. А нямам пари.

– Нали току-що каза, че не си дошла за пари?

Лицето на Вайълет се разкриви от гняв. Не, не беше от гняв. Беше измъчено. В очите й бликнаха сълзи.

– Просто го вземи – каза тя и подаде спящото бебе.

– Моля? – Ръцете на Сидни изхвърчаха от джобовете и лампата на Фред падна на пода, докато тя поемаше Чарли. Вайълет не й остави избор. Или трябваше да го вземе, или да го остави да падне.

Вайълет остави на пода бебешката чанта, която носеше.

– Тук са някои от любимите му играчки. И дрешките, които все още му стават. И актът за раждане. Сложих и няколко снимки, за да не забравя как изглеждам. Написала съм му и писмо. – Тя вдигна пуловера си и си избърса носа. – Когато бях на девет, мама ме остави при приятелката си Карън за почти година, а тя замина с гаджето си. Счупи си ръката и Карън имаше сериозни неприятности със социалните, защото мама не беше оставила никакви инструкции относно попечителството и така нататък. Затова съм ги пъхнала вътре. Искам да бъда щастлива. Искам и той да бъде щастлив. Обаче не можем да го направим заедно, разбираш ли? Сигурно мислиш, че съм най-лошата майка на света.

Сидни поклати глава. Майчинството, истинското майчинство, е нещо, което се случва незабелязано за околните. Как би могла Сидни да съди Вайълет, когато не знаеше цялата история?

– Оставяй му да свети през нощта. Страхува се от тъмнината.

Вайълет го целуна по главичката, задавена от сълзи, и бързо се запъти към вратата.

Сидни се обърна и видя, че Хенри стои на вратата на кухнята зад гърба й и е също толкова слисан като нея.

В понеделник сутрин, докато Бей вървеше по алеята към автобусната спирка, земята беше заскрежена. Фин вече беше там, пъхнал ръце в джобовете на жълтото си горнище с качулка, и с плетена черна шапка.

Ухили се, когато я видя.

– Добре дошла отново на автобусната спирка, където е вечна веселба. Не си ли наказана вече?

– Не съм сигурна – отговори Бей, докато приближаваше. – Сега у дома има бебе, затова мама забрави да ме закара на училище. Аз просто... се измъкнах.

Той кимна одобрително.

– Бей Уейвърли, нарушителката на правила.

Тя спря и се взря в него с извити вежди, сякаш го чакаше да каже нещо.

– Какво? – попита Фин. – Защо ме гледаш така?

– Най-накрая гледах видеото, за което всички говорят. Записа на онова сбиване по време на танците на Хелоуин – поясни Бей. – Онова размазано петно, което избутва футболиста от гимназията в Хамилтьн от Джош и го поваля? На забавен каданс изглежда точно като човек, наметнат с чаршаф.

Фин пристъпи от крак на крак.

– Хм, така ли?

– Чаршаф на розички. Ти си бил. Ти си го запокитил.

Той не продума.

Тя го побутна. Още си беше като сламка.

– Оказва се, че си най-силният човек в града, Финеъс Иънг.

Той изчака няколко секунди, преди да признае:

– Никой не е по-учуден от мен. Нали познаваше татко, преди да почине? Беше грамаден. Обаче като се замисля, дядо Фин беше по-кльощав и от мен. Когато беше на деветдесет, хората продължаваха да го молят да копае кладенци и да троши леда на водоема Лъндсфорд през зимата.

– Допускам, че Рива знае – рече Бей с усмивка. – Затова ли ти даде бележката в петък?

Той извади бележката от джоба на джинсите си.

– Още не съм я прочел. Наслаждавам се на възможностите.

Бей му се усмихна.

– Хубаво е да имаш възможности.

Фин пъхна бележката обратно в джоба си и двамата просто си стояха насред света, завит с одеяло от кристалчета, и чакаха автобуса.

КРАЙ

От кухненския дневник на Уейвърли

Хляб със смокини и пипер

Бележка на Мери:

Понякога две най-невероятни неща се оказват най-подходящото съчетание.

Продукти:

2 чаши пълнозърнесто брашно от спелта

2 1/2 чаши обикновено брашно

1 1/2 чаши нарязани на едро смокини

2 ч. л. морска сол

2 с. л. зехтин

1 пакетче суха мая

1 1/2 чаши топла вода

Смесете брашното, солта, пипера и маята ръчно или с приставката за тесто на миксера.

Добавете зехтина и топлата вода. Месете 10 минути ръчно или 5 с миксера, докато тестото стане гладко и жилаво.

Намаслете голяма тавичка, поставете тестото вътре и покрийте тавата с влажна кърпа. Оставете го на топло за около час или докато тестото удвои обема си.

Внимателно омесете с нарязаните смокини, като ги разпределите равномерно в тестото (ще ви бъде по-лесно, ако набрашните ръцете си). Оформете в обла форма и поставете върху хартия за печене.

Направете три плитки нареза с нож върху тестото, после леко наръсете тестото с брашно.

Оставете го да втаса непокрито, докато се надигне още малко – 10-15 минути, ако кухнята не е топла.

Пъхнете във фурната, загрята до 180 градуса, за 40-45 минути, докато коричката покафенее и хлябът звучи кухо, когато го чукнете.

Оставете върху решетка да изстине.