Завесите все още потрепваха. Порив на въздуха се стрелна покрай Клеър и нагоре по стълбите след Марая. Завесите се успокоиха.

В кухнята двамата заедно заредиха миялната машина Тейлър изплакваше купите и ги подаваше на Клеър, когато тя неочаквано каза:

– Слагам край на бизнеса с бонбоните.

Тейлър не трепна.

– Най-сетне реши да го продадеш на „Дикори Фудс“ от Хикори ли?

– Не, просто го прекратявам. Няма да е същото, ако друг произвежда бонбоните. Няма да е... Уейвърли.

– Добре – миролюбиво се съгласи Тейлър. Спря водата и избърса ръце. – Затова ли си готвила през нощта? Да ни дадеш представа за предстоящите атракции?

Клеър затвори миялната машина с категорично щракване, объркана от реакцията му. Цял ден се опитваше да измисли как да му го съобщи, опасяваше се, че и известен смисъл го подвежда.

– Това ли само ще кажеш? Ами как ще се отрази на финансите ни? Ще ми отнеме известно време да възстановя кетъринга. Ами парите за колежа на Марая? Мислех, че се тревожиш за това.

– Нямах представа, че си приела онези мои думи толкова присърце. Това с бонбоните се отрази прекрасно на парите за колежа й, но и преди се справяхме добре. - Той я прегърна през кръста. – Знам, че от известно време не ти е приятно да правиш бонбоните. Ще се оправим.

– Толкова очевидно ли беше?

– Да не мислиш, че не внимавам? – попита той и я придърпа по-близо към себе си.

– Знам, че твърде много се тревожа.

– Трудна работа е, но някой трябва да я върши.

– Именно! – погледна го тя. – Ще го кажеш ли на сестра ми, ако обичаш?

– В никой случай. Ще ме остриже като ряпа, както направи последния път, когато ми се ядоса. Седмици наред след това не ми вървеше. Три пъти спуках гума, преди косата ми отново да порасне.

Интересно с каква лекота той приемаше дарбата на Сидни, но не и нейната. Тейлър зарови нос в шията й, когато тя попита:

– Вярвал ли си някога, че умея да правя специални неща с храната?

– Разбира се, че вярвам, обаче ти можеш много повече, Клеър. Понякога ми се струва, че само аз го виждам.

– Целуна я страстно и я остави задъхана до шкафовете.

– Чакам те горе.

След като почисти къщата, Клеър се качи горе и завари съпруга си в коридора замислено да пренарежда окачените там свои картини – поредица със заглавие „Светът на Клеър“, която нарисува веднага след сватбата им. Всъщност образът й липсваше на картините, защото той не беше портретист, обаче платната бяха красиво изследване на светлината и цвета – тревисто зелено, черни линии, подобни на букви, ябълковочервени точки. Ако Клеър се взираше в тях достатъчни дълго, понякога като че ли различаваше някаква фигура, приклекнала сред зеленината. Не за пръв път се запита дали заслужава този мъж, съпруга си. Беше направила всичко по силите си да отклони интереса му към нея, когато се запознаха. Добре й беше да живее сама. Беше свикнала да смята, че ако не допуска някого до себе си, няма да страда, когато я напуснат, защото всички, които беше обичала, я напускаха. Ала наистина беше така – тя нямаше власт над него. Поне не властта на Уейвърли. Той я обичаше по всякакви други причини, не и по тази. А тя все още не знаешезащо.

Просто се радваше, че е така.

Тейлър остана буден много след като съпругата му заспа. Лежеше с гръб към него. Той плъзна пръсти по гърба й и усети как тя потръпва и кожата й настръхва. Зави я, макар че самият той беше изритал завивките.

Според динамиката на техния брак той знаеше, че не може да бъде човекът, който пропада в заешката дупка. Работата му беше да стои отгоре и да подмамва зайците да излизат.

Обаче тайничко познаваше номерата, които му въртеше къщата. Знаеше също, че Клеър твори вълшебства в храната. И ако го притиснеха, щеше да признае, че проклетото ябълково дърво наистина го замерва с плодове. Само че неговата работа беше да остави Уейвърли да си бъдат Уейвърли, а не самият той да бъде Уейвърли.

На моменти обаче му се искаше и той да скочи в заешката дупка. Например нощем.

Измъкна се от леглото и се облече. Излезе от спалнята, отново се разсея от картините по стените и пак се зае да ги пренарежда. След това се качи горе, където вниманието му привлече огромното количество хляб в кухнята. В къщата отново имаше истинска храна. Усмихна с. Клеър щеше да престане да прави бонбони по причини, които той може би никога нямаше да узнае. Обаче, беше пределно ясно, че сега, след като е взела решението, тя е много по-щастлива. А само това имаше значение. Честно казано, щеше да е прекрасно да излиза от къща, която не мирише на захар и на цветя. Уханието на бонбоните на жена му го преследваше дори на работа и изпълваше кабинета му, привличаше десетки колибри, които всеки ден потропваха с човки по прозореца и се опитваха да влетят.

Тейлър си отряза филия от хляба със смокини и пипер, после излезе в градината.

От опит знаеше, че не е разумно да се приближава прекалено много до дървото, дори ако изглежда, че е задрямало. Нямаше му доверие. Отвори портата на градината, застана на прага в студа, дъвчейки хляба, и едва тогава осъзна, че е без обувки. Беше забравил и да уплътни пролуките на тавана, за които го беше помолила Клеър. Тъкмо се накани да се обърне и да влезе вътре, когато си спомни защо изобщо е излязъл.

– Слушай, дърво, вземи да цъфнеш тази нощ – каза му той. – Достатъчно преживяха.

Клеър се събуди сутринта на Хелоуин и си пое дълбоко дъх, сякаш изплува от вода. Не помнеше какво е сънувала, помнеше само, че беше студено и сладко. Слънцето тъкмо изгряваше и тя разбра още преди да надникне навън, че най-сетне е паднала първата слана. Стана от леглото, като внимаваше да не разбуди Тейлър, който спеше по корем и сигурно сънуваше топли неща като въглени и какао. Облече си нощницата, която беше на земята, и обу чехлите си. На излизане взе сакото на Тейлър, което висеше на вратата.

Прекоси къщата, мина през тъмната кухня и излезе на задната веранда. И наистина, микробусът й беше целият осеян c ледени звездички, а орловите нокти на портата искряха, покрити с фин слой кристалчета.

Дъхът й излизаше на облачета от устата, докато крачеше забързано по алеята към градинската порта. Кварталът беше притихнал, както притихваше само от студ - сякаш звуците замръзваха, преди да стигнат до земята.

Клеър потърси ключа сред клоните с трепереща ръка. Първата слана винаги беше вълнуваща, обаче тази година имаше още по-голямо значение – точно този сезон, това обновление. Тя почти се страхуваше какво ще стане тази година – че вече няма да има вълшебство, че то и бездруго никога не е било нейно. Бавно отвори портата, затаила дъх.

И там, в дъното на двора, беше дървото, отрупано с цвят. Ситни бели цветчета се бяха появили по клоните и само за една нощ голотата се бе превърнала в изобилие. Дървото трептеше празнично, белите листенца се стелеха към земята на вълни и издаваха звук като от сипещ се пясък. Градината вече беше побеляла като заснежена.

Клеър пристъпи вътре, обърнала длани нагоре, и улови няколко венчелистчета. Прекоси цялата градина и приближи до дървото с вече полепнали по косата цветчета.

– Добре дошло отново – каза тя.

– Мамо? – чу се откъм портата. Клеър се обърна и видя, че дъщеря й сънливо я е последвала. Марая стоеше до портата по нощница, с разрошена къдрава коса. Беше одрала кожата на Тейлър.

Клеър се върна до нея и я прегърна. Разтърка рамото й, за да я стопли.

– Дървото най-накрая е цъфнало – каза детето.

– Да, тъкмо навреме.

Марая се усмихна.

– Красиво е.

Двете съзерцаваха дървото известно време и на него му беше приятно. Цветчетата започнаха да се трупат на земята.

-Обичам те – каза Клеър на Марая, притисна устни към главата на дъщеря си и заговори в косата й: – Знаеш го, нали? Заради всички прекрасни неща, които си, и заради всички прекрасни неща, които ще бъдеш.

– Знам – отвърна Марая.

– Искаш ли днес да си стоиш при мен в кухнята? -положи буза върху главата й Клеър. – Знам, че не обичаш да готвиш, но ще прекараме малко време заедно.

Марая се отдръпна.

– Не обичам да готвя, но много обичам да бъда с теб! Само че ти се пречкам, когато приготвяш бонбони.

– О, миличка, не е така. Аз сама си пречех. Няма нищо общо с теб. Хайде – изведе я Клеър от градината. – Трябва да се подготвим за тържеството по случай първата слана! И да се обадим на всички.

Тейлър стана и се зае да чисти пътеките в градината, което трябваше да се прави на всеки час, защото цветчетата не спираха да се сипят. От време на време влизаше да хапне и да пийне по нещо с обсипани с цветчета яке и коса, а понякога се връщаше и с драскотина, защото се бе доближил твърде много до дървото и то се беше пресегнало да го удари.

Клеър се обади да продиктува на Сидни списък с покупки и след малко се появи Бей. Донесе торбите и кутиите с храна, с които я беше докарала майка й, защото имаше да свърши още нещо, но скоро и тя щеше да се върне да помага.

Бъстър пристигна малко след това, видимо изтощен и объркан.

– Никога не работя в събота. Какво има? – попита той, оглеждайки храната по плотовете, където обикновено имаше бонбони. – Да не би да сънувам? Сънувам, нали? Със сигурност сънувам!

Клеър го беше извикала да помогне с подготовката, но и защото той заслужаваше да знае.

– Това е първата слана – обясни тя. – Отказвам се от бонбоните и отново се заемам с кетъринга. Реших, че трябва да ти кажа.

– Крайно време беше – промърмори той. – Кой да предположи, че можеш да приготвиш всичко това?

Клеър се усмихна и огледа кухнята:

– Баба ми Мери.

Петнайсета глава

Скъпи Джош,

Знам, че досега не сме говорили, но ти сигурно вече знаеш коя съм. Аз съм Бей Уейвърли, момичето, което знае къде е мястото на всяко нещо. Готино звание, нали? Прави ме малко особнячка. И наистина съм. Но това е друга работа.

Както и да е, имал ли си някога усещането, че чакаш нещо? Аз да. Имам го през цялото време. Непрекъснато чакам нещата да се подредят, да си застанат по местата, та най-сетне да мога да си поема дълбоко дъх. Когато те видях в коридора през първия учебен ден, изпитах точно това усещане. Не знам как или защо, но знам, че по някакъв начин мястото ми е с теб. Просто искам и ти да го знаеш. Няма да се мотая край теб и да изисквам да ми обърнеш внимание. Не очаквам нищо от теб. Но ние цял живот търсим парченцата от пъзела, който ще ни даде по-ясна представа за самите нас, за това къде трябва да отидем и кои трябва да бъдем. А аз намерих теб. Не мога да ти опиша какво облекчение изпитах. Не е ли облекчение? Въпреки всички неизвестни в живота си ние поне знаем това. Тук съм, ако имаш нужда от мен. Ще те чакам на стълбите пред училище следобед, докато мога, ако ти се говори.