Куфар.

Следващия път, когато го срещна, той крачеше по Пендланд Стрийт.

Имаше странноприемница съвсем наблизо до къщата на Уейвърли на Пендланд Стрийт. Явно той беше отседнал точно там.

Бей веднага стана и забърза към вратата.

– Ще се поразходя – провикна се тя към майка си. - Веднага се връщам.

Ан Ейнсли беше паркирала пред странноприемницата и чакаше на волана на стария си джип „Кия“ – реликва от последния й брак, но поне беше изплатен. Вече минаваше пет. За малко да закъснее, защото забрави, че на следващия ден е Хелоуин и Андрю я изпрати да купи бонбони, от скъпите, за да ги раздават на децата с въпроса „истина или предизвикателство“, които винаги се отбиваха в странноприемницата. Ан се спусна към най-близкия магазин, купи бонбоните и когато се върна, разполагаше с три минути.

Оттогава чакаше в колата си.

Ръсел нямаше да дойде.

Тя се приведе напред, огледа старата си семейна къща и осъзна, че няма да се върне. Беше взела всичките си дрехи и някои други вещи. После беше взела и някои неща от странноприемницата, които реши, че ще им потрябват. Ниска масичка и сгъваеми столове от мазето. Малко хубави чаршафи, хавлии и калъфки за възглавници. Дигитално радио. Съдове. Освен парите от сейфа беше взела и няколко хубави бижута на майка си, перлени обици и рубинени огърлици, за да ги продаде, ако се наложи. Андрю ги държеше в кутия за пури в килера. Сигурно беше забравил за тях. Единствената причина да ги държи беше, че не искаше да й ги даде.

Тя се замисли за куфара на Ръсел Залер и за това колко малко вещи носеше той. Колко малко неща му трябваха. И тя искаше да е такава. Искаше живот, който е пълен не с вещи, а с истории, толкова много истории, че ако имаха обем и тежина, щяха да напълнят хиляда куфара.

Хвърли последен поглед към странноприемницата и запали двигателя.

Тъкмо се канеше да потегли, когато предната врата внезапно се отвори и Ръсел Залер се настани на седалката до нея с куфар в скута.

– Значи щеше да тръгнеш без мен? – Той кимна. -Одобрявам. Напрежението е по-малко, ако не аз съм причината да заминеш. Следващия път не чакай толкова.

Той се загледа през предното стъкло. Ан зяпна. Изпитваше я? Ама сериозно ли?

– Наблюдавал си ме?

– Цял ден седиш в беседката си. Исках да разбера дали наистина ще го направиш.

Тя се взря в него все още със зяпнала уста.

Очевидно мълчанието й го караше да се чувства неловко.

– Добре, сутринта се измъкнах през задния вход, но после седнах в един от столовете ти и просто не можех да се надигна. – Той замълча. – Изморен съм, Ан. Много-много изморен.

– Може би аз вече не искам да тръгнеш с мен – каза тя малко ядосана. – Може пък да искам да го направя сама.

Ръсел изпъна рамене, все още вперил поглед напред.

-Ще ти разказвам по една история на ден, ако ме откараш до Флорида. По една история в замяна на храна и грижи, ако имам нужда. Обаче искам да ми обещаеш, че няма да забравяш историите. Ако ги запомниш, ще знаеш и как аз искам да ме помнят хората. Интересно защо това стана важно за мен.

– Ами когато историите ти свършат? – попита Ан.

Ъгълчето на устата му се повдигна.

– Това никога няма да се случи, повярвай ми.

„Така значи“ — помисли си Ан. Тя излизаше от своя сапунен мехур, литваше волно.

– Сложи си колана – каза Ан и потегли. Но в същия момент чу някой да вика:

– Чакай! Чакай!

Двамата с Ръсел се обърнаха и погледнаха през задното стъкло. Бей Уейвърли тичаше по тротоара към тях и неистово махаше с ръце, за да привлече вниманието им. Ан се завъртя отново напред и натисна газта.

– Не, почакай – спря я Ръсел. – Тя иска да се види с мен.

– Ще привлече вниманието на брат ми.

– Ще отнеме само минутка – увери я той, остави куфара на задната седалка и натисна дръжката на вратата.

Когато Бей видя стареца да се качва в джипа с куфара си, тя хукна и се провикна да го спре.

Беше съвсем наблизо. Не можеше просто да го остави да си замине, без да получи отговори. Продължаваше да вика и да тича, но джипът потегли. Бей спря, стиснала снимката в ръка.

И после за нейна изненада колата внезапно спря и старецът слезе.

– Малко бързаме, дете – подвикна й той с плавния си глас, който тя беше запомнила.

Бей изтича до него на тротоара.

– Имате ли още нейни снимки? – попита задъхано, вдигна снимката и посочи Лорълай,– Казвам се Бей. От семейство Уейвърли съм. Лорълай ми е баба.

-Знам коя си – увери я той. – Не, имам само тази снимка, нищо повече.

– Какво знаехте за нея? – попита тя и бързо пое глътка въздух. – Има ли нещо, което можете да кажете на мама и на леля Клеър за майка им?

Той въздъхна нетърпеливо, после вдигна поглед към потъмнялото небе.

– Запознах се с Лорълай в Шоний. Работех на панаира там. Позабавлявахме се и толкова. Бях с нея само три седмици.

– Но Клеър наистина е дъщеря на Лорълай, нали? Лорълай не я е откраднала.

Той сведе очи и срещна нейните. Остави напрежението да се сгъсти, все едно е отражение.

– Доколкото ми е известно, да, Клеър е истинската й дъщеря.

На Бей й се искаше да се залови за това, да го попита защо му е трябвало да лъже за такова нещо, защо е решил да дойде в града и да разстрои живота на напълно почтени хора. Обаче по улицата се появиха няколко подранили малчугани, тръгнали да обикалят къщите по случай Хелоуин, и Ръсел бързо се извърна, когато чу гласовете им. Тя усети напрежението му. Не разполагаше с много време, затова реши да не го губи и преценки.

– А кои са тези хора? – посочи тя другите на снимката.

– Мои приятели от панаира. Нямат нищо общо с Лорълай и с Клеър. Просто миг, уловен на снимката. Мисля, че това е единствената ми среща с тях. И само толкова мога да ти кажа. – Понечи отново да се качи в джипа.

Бей се наведе, за да провери кой е шофьорът. Оказа се Ан Ейнсли, сестрата на собственика на странноприемницата. Странно защо в това имаше логика. Бей я беше виждала през годините и винаги бе смятала, че тази слабичка като вейка жена, която се носеше по Пендланд Стрийт като привидение, не е на мястото си тук. Ан трябваше да е някъде на просторно място, а не да стои затворена в някаква къща.

– Почакай! – провикна се отново Бей, преди той да успее да се вмъкне в колата.

Ръсел се извърна с ръка на дръжката.

– Какво има, дете? Наистина трябва да потегляме.

Тя се поколеба.

– Какво беше нейното типично за Уейвърли вълшебство? – попита.

Той се престори, че не разбира. На лицето му се изписа странно изражение.

– Лорълай Уейвърли много обичаше студа.

Раменете на Бей се приведоха.

– Това не е вълшебство.

Ръсел се усмихна:

– Вълшебство е, когато докоснеш една ябълка и тя се покрие със скреж насред рекордно горещо лято. Лорълай можеше да спечели цяло състояние на панаира, обаче по неизвестни за мен причини не използваше дарбата си. – Ръсел се настани на предната седалка и затвори вратата, без да каже нито дума повече. Докато Ан потегляше, той смъкна стъклото и се провикна безгрижно: – Искрените ми извинения за неприятностите, които може да съм ви създал.

След като Ръсел напусна къщата сутринта, Клеър стана фурия в кухнята. Приключи с хляба със смокини и пипер и се зае да готви супа. Горещата супа в студен ден, като да напълниш къщата с памучна вата. Успокоителното ухание нахълта, приглуши и обгърна всички Тя продължи да приготвя тарта с крем карамел за десерт и страшно й се искаше да има теменуги, за да я украси отгоре.

Вечерта Клеър поднесе домашно приготвената зеленчукова супа, хляба със смокини и пипер и тартите на озадачения си съпруг и на дъщеря си. Разбираше объркването им. Отдавна не беше прекарвала цял ден, готвейки за тях, камо ли да подреди масата в трапезарията, където да се хранят с истински сребърни прибори и салфетки от плат.

Реши, че трябва по-често да използват трапезарията.

След смъртта на баба Мери Клеър използва застраховката й „Живот“, за да ремонтира кухнята, която в крайна сметка зае и по-голямата част от трапезарията, където преди време Мери поднасяше храна на квартирантите си. Сега обаче помещението беше достатъчно голямо за тях тримата.

– Беше много вкусно, Клеър – каза Тейлър, след като се нахраниха.

– Да, беше страхотно! – съгласи се Марая. – Обаче следващия път не слагай картофи в супата.

– Защо?

– Най-добрата ми приятелка не ги обича.

Добрата стара Ем. Не можеха дори да се нахранят, без Марая да я спомене.

– Откъде Ем знае, че ще вечеряме зеленчукова супа? – попита Клеър и се изправи да раздигне масата.

– Не знам – сви рамене дъщеря й. – Просто знае.

– Ти ли й се обади?

Марая се засмя:

– Защо да й се обаждам? Тя е тук.

Клеър и Тейлър се спогледаха.

– Как така е тук? – попита бащата.

– Тук е, при нас в стаята.

-Защо не я виждаме? – попита Клеър, а завесите леко се раздвижиха.

Марая отново сви рамене.

– Ти виждаш ли я? – попита Тейлър.

– Понякога. Но най-вече я чувам.

– Значи Ем не ти е приятелка от училище? – уточни той.

– Не. Тя не ходи на училище. Казва, че сега трябва да се кача в стаята, защото вие двамата трябва да поговорите. Може ли?

Клеър кимна и двамата проследиха с поглед как Марая хуква нагоре по стълбите и ги преодолява по две наведнъж.

– Ем е въображаема! – каза Тейлър. Удари по масата и се засмя. – Знаеш ли, олекна ми. Мислех, че пропускам нещо. Все се питах дали ако ти я водеше на училище и я взимаше, нямаше да разбереш коя е Ем. Дали нямаше да се запознаеш с родителите й и да разбереш какво работят и коя е любимата им храна.

Клеър държеше празните съдове, все още загледана към стълбите.

– Малко е големичка, за да има въображаеми приятели, нали?

Тейлър стана да й помогне да раздигат.

– Сама си избира пътя – отговори той и се запъти към кухнята. – Понякога я гледам и си мисля, че нямам търпение да видя каква ще стане.