Бонър беше пребледнял от гняв.

— Казах ти да го държиш далеч оттук.

Тя се втурна напред, изведнъж забравила изтощението си.

— Пусни го на земята! Плашиш го така!

— Аз те предупредих! Казах ти да не го водиш тук. Прекалено опасно е — той го пусна на земята.

Едуард бе свободен, но стоеше като замръзнал на мястото си, за пореден път станал жертва на силата на възрастните, сила, която нито можеше да разбере, нито пък да контролира. Неговата безпомощност накара сърцето й да се свие от болка. Тя вдигна Хорс, прегърна детето и го притисна към гърдите си. След това зарови буза в правата му кестенява коса, която беше все още топла от слънцето.

— Какво според теб трябваше да направя с него? — тросна се тя.

— Това не е мой проблем.

— Говориш като човек, който никога не е носил отговорност за дете!

Чувайки думите й, Гейб сякаш се вкамени на мястото си. Минаха доста секунди, преди устните му да се помръднат.

— Уволнена си. Махай се оттук.

Едуард обви ръце около врата й и започна да плаче.

— Съжалявам, мамо. Опитах се да се скрия, но той ме хвана.

Сърцето й биеше учестено, а краката й бяха като гумени. Искаше й се да се разкрещи на Бонър, задето така е изплашил сина й, но това сигурно би разстроило момчето още повече. А и какъв ли смисъл имаше? Само един поглед към безизразното лице на Бонър бе достатъчен, за да разбере, че решението му е окончателно.

Той измъкна портфейла от задния си джоб, отброи няколко банкноти и й ги подаде.

— Вземи.

Рейчъл погледна надолу към парите. Беше жертвала всичко заради детето си. Но трябваше ли да се откаже също и от последната й останала гордост?

Тя бавно взе парите и усети как една малка част от нея умира. Едуард дишаше учестено.

— Шшш… — тя прокара устни по косата му. — Не е твоя вината.

— Но той ме хвана.

— Да, но чак сега. Той е толкова тъп, че му трябваше един цял ден, за да те намери. Ти се справи много добре.

Без да погледне повече назад, тя понесе Едуард към детската площадка, където двамата си събраха нещата.

Примигвайки често в опит да сдържи сълзите си, тя стисна скромните си вещи в една ръка и хвана с другата сина си. Що за човек би постъпил така с тях? Само човек, който не може да изпитва абсолютно никакви чувства.

Докато излизаха от „Гордостта на Каролина“, на Рейчъл й се искаше да отиде до края на света и да се хвърли оттам.



Гейбриъл Бонър, човекът без чувства, плачеше в съня си тази нощ. Той се стресна, събуди се към три часа сутринта, намери едно мокро петно на възглавницата и усети ужасния металически вкус на мъка в устата си.

Отново ги беше сънувал тази нощ, Чери и Джейми, неговите жена и син. Но този път милото лице на Чери някак си все преминаваше в слабото и упорито лице на Рейчъл Стоун. А синът му държеше опърпан сив заек, лежейки в ковчега си.

Той преметна крака отстрани на леглото и дълго време стоя неподвижно, с отпуснати рамене и лице, заровено в шепите. Накрая отвори едно чекмедже и извади един „Смит и Уесън“, калибър 38.

Револверът изглеждаше топъл и тежък в ръцете му. Просто го направи! Сложи го в устата си и дръпни спусъка. Той докосна дулото до устните си и затвори очи. Чувстваше студената стомана като целувка на любовница и му хареса звукът, който се чу, когато леко удари предните си зъби с него.

Но не можеше да натисне спусъка и в този момент мразеше цялото си семейство, задето не му дава възможност да се отдаде на отшелничеството, за което мечтаеше. Единствено тяхната упорита и дълбока обич го караше все още да се държи за този живот.

Той мушна обратно пистолета в чекмеджето и извади оттам една снимка в рамка. Чери му се усмихваше от нея, неговата красива жена, която го обичаше, която се беше смяла заедно с него и която бе всичко, за което би могъл да си мечтае един мъж. И Джейми.

Гейб погали рамката с палец и усети как сърцето му се свива от мъка. Това, което преминаваше през него, не беше кръв, а някаква гъста, подобна на жлъчка течност, която течеше по вените му, превърнали се в реки от болка, носейки неизмерим товар от мъка. Моят син.

Всички му бяха казвали, че по-лесно ще понася мъката, след като мине първата година, но го бяха излъгали. Бяха изминали повече от две години, откакто съпругата и синът му бяха убити от някакъв пиян шофьор, преминаващ на червено, а болката ставаше все по-голяма.

Беше прекарал по-голямата част от тези две години в Мексико, консумирайки най-вече текила. И след това, преди четири месеца, братята му бяха дошли да го вземат. Той бе напсувал Етън, дори бе ударил един юмрук на Кал, но и това не помогна. Така или иначе, те бяха успели да го върнат обратно, и когато направиха така, че да изтрезнее, в него вече не бяха останали никакви чувства. Абсолютно никакви.

До вчера.

Гледката на стройното и голо тяло на Рейчъл се появи пред очите му. Тя бе кожа и кости и абсолютно отчаяна, когато му се беше предложила, за да получи работа. И той се беше възбудил. Все още не можеше да повярва, че това се е случило.

Откакто Чери бе умряла, той бе виждал гола само още една жена. Една мексиканска проститутка с разкошно тяло и сладка усмивка. Беше се надявал, че в нея би могъл да погребе поне една малка част от мъката си, но нищо не се беше получило. Твърде много хапчета, прекалено много алкохол, прекалено много болка. Беше я отпратил, без да я докосне, след това се беше напил до смърт.

Дори не беше си спомнял за нея до вчера. Опитната мексиканска проститутка не бе успяла да го накара да се възбуди, но Рейчъл Стоун със своето кльощаво тяло и непокорни очи по някакъв начин бе успяла да проникне през стената, която той сам бе издигнал около себе си.

Спомняше си начина, по който Чери обичаше да се сгушва в ръцете му, след като се бяха любили, играейки си с космите по гърдите му. Обичам ласките ти, Гейб. Ти си най-милият мъж, когото някога съм познавала.

Сега той не беше мил. Тази способност бе изгоряла в него. Постави снимката обратно в чекмеджето, отиде гол до прозореца и се загледа в мрака навън.

Рейчъл Стоун не би могла да го знае, но уволнението бе най-доброто нещо, което можеше да й се случи.

Пета глава

— Не можете да постъпите така с нас! — възкликна Рейчъл. — Ние не правим нищо лошо.

Полицаят, на чиято значка бе изписано името Армстронг, се направи, че не я е чул, и се обърна към шофьора на камионетката за теглене на коли.

— Хайде, Дийли, разкарай този боклук оттук.

Изпитвайки чувство, че сънува някакъв кошмар, Рейчъл наблюдаваше как камионетката дава на заден и се приближава до нейната кола. Бяха изминали почти двадесет и четири часа, откакто Бонър я беше уволнил. Чувстваше се толкова слаба и изтощена, че не успя да събере енергия за нищо друго, освен просто да си стои до колата. Преди около половин час един полицай, минаващ по близкия път, бе забелязал отражението на слънцето в предното стъкло на автомобила й и беше дошъл да разбере какво става.

Още в момента, в който го видя, тя вече знаеше, че ще си има неприятности. Беше й хвърлил един бегъл поглед, процеждайки през зъби:

— Керъл Денис ми каза, че сте се върнала обратно в града. А това никак не е умно, госпожо Сноупс.

Беше му казала, че фамилното й име е Стоун — официално си беше възвърнала моминското име след смъртта на Дуейн — и въпреки че дори му показа шофьорската си книжка, той отказа да се обръща към нея с друго име, освен Сноупс. Беше й заповядал да премести импалата и когато му бе обяснила, че тя вече не е в движение, полицаят се беше обадил за пътна помощ.

Тя видя как Дийли слиза от пикапа си и се отправя към задната броня на импалата, оглеждайки къде да закачи куката. Пусна ръката на Едуард и скочи напред с намерението да препречи пътя на мъжа.

— Недей! Моля те! Ние не правим нищо лошо.

Той се поколеба и погледна назад към Армстронг. Но жилавият сламенорус полицай с мазно лице и малки, враждебни очи остана невъзмутим.

— Дръпнете се от пътя, госпожо Сноупс. Това е частна земя, а не място за паркиране.

— Знам, но ние няма да останем тук дълго. Моля ви! Толкова ли не можете да ме разберете?

— Отдръпнете се настрани, госпожо Сноупс, иначе ще се наложи да ви арестувам за престъпно навлизане в чужда собственост.

Рейчъл видя, че той се наслаждава на нейната безпомощност и знаеше, че няма да може да го разубеди.

— Вече ви казах, името ми е Стоун.

Едуард отново пъхна ръката си в нейната и двамата се загледаха как Дийли намества куката към задната броня на колата й.

— Да, но преди няколко години не искахте да се обръщат към вас с нещо друго, освен с името Сноупс — изсумтя Армстронг. — Аз и жена ми бяхме едни от най-редовните посетители на „Храма“. Шелби дори предостави наследството, което получи след смъртта на майка си, за да помогне за отглеждането на онези сираци. Не бяха кой знае колко пари, но за нея означаваха много и досега не е успяла да забрави начина, по който бе измамена.

— Аз… аз съжалявам за това, но сам виждате, че двамата със сина ми по никакъв начин не сме се облагодетелствали от всичко това.

— Но все някой се е облажил, нали…

— Проблеми ли има, Джейк?

Сърцето й за миг спря да бие, когато чу мекия, беззвучен глас, който вече познаваше толкова добре.

Едуард инстинктивно се притисна към нея. Беше се надявала, че предния ден завинаги се е разделила с Бонър, и сега се чудеше каква ли неприятност се готви да й причини отново.

Той огледа мястото с безизразните си сребърни очи. Беше му казала, че е отседнала при приятелка, но сега за него бе ясно, че го е излъгала. Видя закачената на въжето импала и заразглежда жалката купчина вещи, захвърлени на земята.

Не можеше да понася да й разглеждат нещата по този начин. Не искаше той да види колко малко й е останало.