Ан Фортие - Жулиета

Откак се помнех, леля Роза бе правила всичко възможно, за да попречи на двете ни с Джанис да отидем в Италия. Твърдеше, че там не било за добри момичета. По-късно, осъзнавайки, че стратегията й трябва да се промени, започваше да клати глава, когато някой споменеше темата, и да се хваща за сърцето, сякаш само мисълта за Италия можеше да я докара до инфаркт. „Повярвайте ми, Италия е едно голямо разочарование и нищо повече!“ — викаше тя с пронизителен глас. А ако ние упорствахме, отвръщаше с категорични изявления от типа: „Италианските мъже са свини!“.

Винаги негодувах срещу необяснимото й предубеждение към страната, където бях родена, но след пацифисткото ми преживяване в Рим бях склонна да се съглася с нея. Италия беше разочарование, а италианците, поне униформените, бяха свини.

По същия начин, винаги когато питахме за родителите си, леля Роза ни отрязваше, рецитирайки познатата ни стара история. „Колко пъти трябва да ви казвам — стенеше тя, раздразнена, че сме я прекъснали, докато подреждаше украшенията по камината или четеше вестник, навлякла памучни ръкавици, за да се пази от мастилото. — Родителите ви, бог да ги прости, загинаха при катастрофа в Тоскана, когато бяхте на три годинки. Загубиха всичко, което притежаваха.“ За наш късмет, или поне историята продължаваше така, леля Роза и горкият чичо Джим, бог да го прости, успели да ни осиновят веднага след трагедията. А другата част от късмета ни бил, че те самите никога не били успели да си родят собствени деца. Трябваше да сме благодарни, че не сме се озовали в италиански приют за сираци, пълен с бълхи, където да ядем ежедневно спагети. А вижте ни сега! Живеехме в имение във Вирджиния, глезеха ни безкрайно и можехме да се отблагодарим на леля Роза, като спрем да я тормозим с въпроси, на които не знаеше отговора. А и дали някой можеше да й приготви още един „Космополитън“, тъй като новините в днешния вестник бяха ужасни?

Докато седях в самолета към Европа, вторачена в нощта, се опитах да определя усещането, което пълзеше по гръбнака ми. Дали беше лошо предчувствие? Не, по-скоро приличаше на жажда. Предчувствието твърдеше, че ще се случи нещо лошо. Моят проблем бе, че не знаех дали въобще ще се случи нещо. Напълно възможно бе да се сбъднат предсказанията на леля Роза и пътешествието да се окаже разочароващо. Но знаех, че мога да обвинявам само един човек за положението, в което бях попаднала, и този човек бях самата аз.

Бях израснала с мисълта, че ще наследя половината от състоянието на леля Роза и, следователно, не се бях опитала да натрупам свое собствено. Докато другите момичета на моята възраст се катереха по хлъзгавия пилон на кариерите си с безукорен маникюр, аз харчех всеки цент, за да се набутам, а после да се измъкна от неприятности. В колежа пръсках цялата си издръжка за лозунги и бои за демонстрации. По-късно, работех само неща, които ми харесваха (например преподаването в шекспировия летен лагер), като знаех, че рано или късно наследството от леля Роза щеше да се погрижи за нарастващите ми дългове по кредитните карти. В резултат на това, сега можех да разчитам само на неясното наследство, оставено ми в непознат град от майка, която едва помнех.

След като завърших колежа, нямах определено местоживеене. Живеех при приятели от пацифисткото движение и се местех, когато си намерех работа да преподавам Шекспир. По някаква причина пиесите на Барда бяха единственото, което се задържаше упорито в главата ми. Но усъвършенстването ми в репликите нямаше нищо общо с възхитата или любовта към литературата. Беше просто фикс идея, чиито корени бяха заровени в минало, което не помнех. В летните детски постановки на шекспировите трагедии се проявявах като цирков артист, жонглиращ с триони. Бива те в това и хората искат да те видят, въпреки че знаеш, как някой ден ще си загубиш едната ръка. Но обичах да работя с деца и бях почти сигурна, че и хлапетата ме харесваха. Говореха презрително за „дъртите“, сякаш аз не бях такава. Радвах се, че ме приемат като една от тях, макар да бях наясно, че това не е точно комплимент. Просто изразяваше подозрението на децата, че и аз не бях пораснала и, дори на двайсет и пет години, представлявах смотано недоразумение, което се мъчи да изрази, или по-скоро да прикрие поетичната си душа.

За кариерата ми не помагаше и фактът, че абсолютно не можех да си представя бъдещето си. Когато хората ме питаха какво искам да постигна в живота, нямах представа как да отговоря. А когато се опитвах да си се представя след пет години, виждах само тъмнина. В мрачни моменти тълкувах тази тъмнина като знак, че ще умра млада. Очевидно причината да не мога да си представя бъдещето си бе, че просто нямах такова. Майка ми бе умряла млада, както и баба ми — по-малката сестра на леля Роза. По някаква причина съдбата се отнасяше жестоко с нас и винаги, когато се замислех за дългосрочно обвързване, независимо дали ставаше дума за работа или местоживеене, се измъквах в последната минута, тормозена от идеята, че няма да живея достатъчно дълго, за да видя плодовете на труда си.

Всеки път, когато се прибирах у дома за Коледа или лятната ваканция, леля Роза дискретно ме молеше да остана при нея, вместо да продължавам безцелното си съществуване. „Нали знаеш, Джули — казваше тя, преструвайки се, че украсява елхата или подрязва някое растение. — Винаги можеш да се върнеш тук за известно време и да помислиш какво искаш да правиш за в бъдеще.“

Но дори и да се изкушавах от поканата, знаех, че не можех да я приема. Джанис се справяше чудесно сама. Изкарваше пари от сватосването и си бе наела хубав апартамент с гледка към изкуствено езеро. Ако се приберях у дома, щях да призная, че тя е спечелила без дори да се старае.

Сега, разбира се, всичко се промени. Прибирането при леля Роза вече отпадаше като възможност. Светът, който познавах, принадлежеше на Джанис. За мен остана само съдържанието на един кафяв плик. Докато седях в самолета и препрочитах писмото на леля Роза, внезапно осъзнах колко самотна бях сега след смъртта й. Единственият човек на света, който можеше да ме развесели, бе Умберто.

Макар животът с леля Роза да си имаше своите проблеми, бях я обичала силно и все още я обичах. А и бе чудесно да знам, че винаги, когато се нуждаех от нея, тя бе на разположение. Сгънах писмото, ядосано избърсах сълзите от бузите си и си казах, че съжалението е пилеене на време. Да, трябваше да й пиша повече писма. Да, трябваше да й се обаждам по-често и да й повтарям, че я обичам. Но вече бе прекалено късно. Не можех да изкупя греховете на миналото.

Вторачих се раздразнено в тъмнината навън и се зачудих дали това пътешествие не бе наказание за отношението ми към леля Роза. Вероятно господ щеше да предизвика самолетна катастрофа, за да ме накаже. Или пък щеше да ми позволи да се добера до Сиена и там да открия, че някой вече е отмъкнал съкровището.

Всъщност, колкото повече разсъждавах по въпроса, толкова повече подозирах, че истинската причина леля Роза да не заговори за него приживе бе, че цялата история бе въздушен мехур. Или пък леля бе мръднала накрая и съкровището щеше да се окаже само сенилна фантазия. А дори да е имало нещо ценно в Сиена, когато я напускахме преди повече от двайсет години, какъв беше шансът то още да е там? Като се има предвид гъстонаселената Европа и алчността и коварството на човечеството, щях да се изненадам, ако в центъра на лабиринта бе останало парченце сирене. Ако въобще стигнех дотам, разбира се.

Единствената мисъл, която ме разведряваше по време на дългия безсънен полет бе, че с всяко миниатюрно питие, поднесено от усмихнатите стюардеси, се отдалечавах все повече от Джанис. Тя си стоеше в къщата и се подиграваше на лошия ми късмет. Нямаше представа, че пътувам към Италия, изпратена за зелен хайвер от леля Роза. Радвах се, че не знаеше. Ако пътуването ми не се увенчаеше с откритието на безумно скъпи семейни ценности, предпочитах да не виждам как злорадства.

Приземихме се във Франкфурт под светлината на нещо, което би трябвало да минава за слънце. Смъкнах се от самолета по джапанки, замаяна от безсъние и с парче ябълков щрудел, заседнало в гърлото. Полетът ми до Флоренция бе след три часа и веднага щом влязох в чакалнята, се проснах на три стола, положих глава върху чантата си и затворих очи. Бях прекалено изморена, за да се тревожа дали някой щеше да отмъкне остатъка от багажа ми.

Унесох се и потънах в съня, който ме съпровождаше от детските ми години, но не го бях сънувала от няколко месеца. Вървях из великолепен замък с изкусни мозайки по пода и високи сводести тавани, поддържани от масивни мраморни колони. Отварях една след друга позлатени врати и се чудех защо няма никой. Единствената светлина идваше от тесните прозорци с витражи високо над главата ми. Докато се движех из огромните помещения, се чувствах като дете, изгубило се в гората. Ядосвах се, че усещам присъствието на други хора, но те не се показват. Когато заставах на място, ги чувах да шепнат и да се движат тихо като призраци. Но пък ако наистина бяха същества от отвъдното, те също бяха хванати в капан като мен и търсеха изход.