— Дик — каза сега Джанис, като се усмихна нежно на господин Трибиани, — защо не минем направо на въпроса. Колко?

Дори не се опитах да се намеся. Все пак, веднага щом си получеше парите, Джанис щеше да потегли към ловните си полета и никога вече нямаше да ми се наложи да я видя.

— Ами — отвърна господин Трибиани, като спря до Умберто и колата, — за съжаление, състоянието е почти изцяло вързано в имението.

— Слушай — каза Джанис, — всички знаем, че е петдесет на петдесет до последния цент, така че да прекратим дивотиите. Тя да не би да е искала да начертаем бяла линия по средата на къщата? Добре, можем да го направим. Или… — Сви рамене, сякаш й бе все едно. — … ще продадем бараката и ще си разделим мангизите. Колко?

— Истината е, че накрая… — погледна ме господин Трибиани със съжаление, — госпожа Джейкъбс си промени решението и остави всичко на госпожица Джанис.

— Какво? — възкликнах учудено, като огледах и тримата по ред, но не намерих подкрепа.

— Мили боже! — ухили се Джанис. — Дъртата дама все пак е имала чувство за хумор.

— Разбира се — продължи господин Трибиани, — има щедра сума за господин… за Умберто, както и няколко книги и картини за госпожица Джули.

— Хей — засмя се Джанис, — чувствам се облагодетелствана.

— Чакай малко — отстъпих назад, като се опитах да осмисля новината. — Това не звучи логично.

Откак се помнех, леля Роза се беше мъчила да се отнася с нас по един и същи начин. Дори една сутрин я бях хванала да брои орехите в попарите ни, за да се увери, че някоя от нас няма да получи повече от другата. А когато пораснахме, говореше за къщата като за нещо, което щяхме да притежаваме заедно. „Момичета, трябва да се научите да се разбирате“ — казваше тя. — „Няма да живея вечно. А когато си отида, ще трябва да споделяте къщата и градината.“

— Разбирам разочарованието ти… — започна господин Трибиани.

— Разочарование? — прекъснах го вбесена.

Ужасно ми се искаше да го грабна за врата и да го разтърся, но вместо това напъхах ръце в джобовете си.

— Не си мисли, че вярвам на това. Искам да видя завещанието.

Погледнах го право в очите и забелязах потръпването му.

— Усещам, че става нещо зад гърба ми… — продължих.

— Винаги си побеснявала, когато губиш — отбеляза Джанис, като ми се ухили злобно. — Това е единственото, което ти става.

— Ето — обади се господин Трибиани, като отвори куфарчето си с треперещи ръце и ми подаде документа. — Това е копието ти от завещанието. Страхувам се, че няма начин да бъде оспорено.



Умберто ме откри в градината, седнала в пещерата, която ни бе построил навремето, когато леля Роза беше болна от пневмония. Настани се до мен на влажния под и не заговори за детинското ми поведение, а просто ми подаде изгладена носна кърпичка и ме загледа как си духам носа.

— Не е заради парите — казах мрачно. — Видя ли гадната й усмивка? Чу ли я какво каза? Не й пука за леля Роза. Никога не я е обичала. Не е справедливо!

— Кой ти каза, че животът е справедлив? — повдигна вежди Умберто. — Със сигурност не съм бил аз.

— Знам. Просто не разбирам… Но пък аз съм си виновна. Винаги смятах, че тя наистина иска да се отнася с нас по един и същи начин. Взех на заем пари! Да, да, знам, че не трябваше да го правя.

— Свърши ли? — попита той.

Прекалено едър за тясната пещера, Умберто приличаше на великан, попаднал сред хората против волята си. Изстенах.

— Дори нямаш представа, че съм напълно свършена.

— Добре — кимна той и ми подаде кафяв плик. — Тя искаше да получиш това. Голяма тайна е. Трибиани не знае. Нито Джанис. Само за теб е.

Взех плика и го изгледах подозрително. За леля Роза не беше присъщо да ми дава нещо зад гърба на Джанис. Но пък също така нетипично бе за нея да ме изхвърли от завещанието си. Очевидно не познавах леля си толкова добре, колкото си мислех. Май досега не бях познавала добре дори себе си. Не можех да повярвам, че седях и плачех заради пари. Макар да бе в края на шейсетте, когато ни осинови, леля Роза ни бе като майка. Трябваше да се срамувам, че исках още нещо от нея.

Най-после отворих плика, в който имаше три неща: писмо, паспорт и ключ.

— Това е паспортът ми! — възкликнах. — Как го е…?

Погледнах страницата със снимката. Моята снимка и моята дата на раждане, но името не беше моето. Нито пък подписът.

— Жулиета? Жулиета Толомей?

— Това е истинското ти име. Леля ти го промени, когато те доведе тук от Италия. Промени и името на Джанис.

— Но защо? — изненадах се. — Откога знаеш за това?

Той сви рамене.

— От няколко месеца. Защо не прочетеш писмото?

Разгънах листата.

— Ти ли го написа?

— Тя ми го продиктува. През последната година вече не можеше да пише.

Писмото гласеше:

„Скъпа моя Джули,

Знам, че още си ми ядосана, задето не те заведох в Италия, но беше за твое добро. Нямаше да си простя, ако нещо ти се случеше? Но сега си по-възрастна. И там, в Сиена, има нещо, което майка ти остави за теб. Само за теб. Не знам защо. Но Даяна си беше такава, бог да я прости. Намерила нещо, което си е още там. Звучи много по-ценно от всичко, което някога съм притежавала. Затова реших да постъпя по този начин и да оставя къщата на Джанис. Надявах се да избегнем всичко това и да забравим за Италия, но сега започвам да си мисля, че ще сгреша, ако не ти кажа.

Както и да е, трябва да вземеш този ключ и да отидеш в банката в «Палацо Толомей». В Сиена. Мисля, че ключът е от сейф. Беше в чантата на покойната ти майка. Тя имаше в Сиена финансов съветник. Казва се Франческо Макони. Намери го и му кажи, че си дъщерята на Даяна Толомей. А, още нещо. Смених имената ви. Истинското ти име е Жулиета Толомей. Но това е Америка и смятах, че Джули Джейкъбс звучи по-логично, макар хората да бъркат и него. Какво става със света? Е, аз имах хубав живот. Благодарение на теб. Има и друго. Умберто ще ти извади паспорт с истинското ти име. Нямам представа как се правят тези неща, а и не искам да знам, но той ще се погрижи за всичко.

Не искам да се сбогуваме. Ще се видим отново. Но исках да се уверя, че ще получиш това, което ти принадлежи. Просто внимавай там. Виж какво се случи с майка ти. Италия може да е опасно място. Не споделяй с никого това, което ти разказах. И се опитвай да се усмихваш повече. Имаш великолепна усмивка. А в света има много неща, за които да се усмихваш. Господ да те благослови.“

С много обич: Леля

Нужно ми бе известно време, за да се съвзема. Докато четях, сякаш чувах гласа на милата ми леля Роза. Когато свърших с носната кърпичка на Умберто, той отказа да си я прибере. Посъветва ме да я взема със себе си в Италия, за да си го спомня, когато намеря съкровището си.

— Хайде стига! — Издухах си носа за последен път. — И двамата знаем, че няма съкровище.

Той взе ключа.

— Не си ли любопитна? Леля Роза беше убедена, че майка ти е намерила нещо изключително скъпо.

— Защо тогава не ми каза по-рано? Защо чака да… — Разперих ръце. — Не звучи логично.

Умберто се намръщи.

— Тя искаше да ти каже. Но теб винаги те нямаше.

Погледнах настрани, избягвайки очите му.

— Дори и да е вярно, знаеш, че не мога да се върна в Италия. Ще ме затворят. Знаеш какво ми казаха…

Всъщност, италианската полиция ми беше казала много повече, отколкото бях споделила с Умберто. Но той знаеше основното. Бях арестувана в Рим по време на демонстрация на пацифисти. Прекарах нощта в римски затвор, а в ранни зори ме изритаха от страната и ми казаха никога повече да не се мяркам там. Умберто знаеше, че вината не бе моя. Бях на осемнайсет години и исках само да отида в Италия — все пак двете с Джанис бяхме родени там. Но леля Роза не искаше да чуе и дума за това. По обява от таблата в колежа се присъединих към първата кауза, която обещаваше да ме отведе в Италия. Потеглих към Рим с банда мъченици от средната класа с военни обувки, които искаха да наложат мир по трудния начин и мразеха останалата част от човечеството, задето отказваше да ги подкрепи. Когато полетяха първите камъни, ужасно ми се искаше да съм в стаята си в общежитието, сгушена под одеялото. Но след като римската полиция се задейства, аз също се превърнах в мъченица, блъскана от паникьосаната тълпа и кръстена със сълзотворен газ.

— Вярно — кимна Умберто, като отвори паспорта и огледа снимката ми. — Казаха на Джули Джейкъбс, че не може да се върне в Италия. Но не и на Жулиета Толомей.

Шашнах се. Седях до Умберто, който все още ми се караше, когато мачках салфетките и не сресвах косата си два пъти дневно. А сега същият този човек ме подтикваше да наруша закона.

— Да не предлагаш…?

— Защо мислиш, че извадих паспорта? Не разбивай сърцето ми, принцесо.

Забелязах искреността в очите му и отново избухнах в плач.

— Ами ти? — измърморих нервно. — Защо не дойдеш с мен? Можем да намерим заедно съкровището. А ако не го намерим, майната му! Ще станем пирати. Ще обикаляме моретата и…

Умберто се протегна и нежно ме погали по бузата, сякаш знаеше, че ако замина, никога вече няма да се върна. А ако някога отново се срещнехме, нямаше да седим заедно на пода в пещерата.