Трейси Шевалие - Жива жар

Маги запомни всеки миг от пътуването до Дорсетшър и дълго след това го извикваше отново в паметта си. Парите на Бет Батърфийлд стигаха само за двама души и трябваше много да увещават кочияша на дилижанса да се съгласи да пусне Маги да седне отвън до него за малкото останали монети. Най-накрая той се смили заради състоянието на Мейси и Роузи, а и защото Маги твърдеше, че е акушерка и ако не тръгне с тях, може да се наложи той да изражда бебетата.

Мейси и Роузи събираха погледите навсякъде, където се появяваха заедно — в хановете, където сменяха конете, на масите за вечеря, по улиците, където се разхождаха да разтъпчат отеклите си крака, в самия дилижанс, пълен с пасажери. Едно бременно момиче беше обичайна гледка, но удвоената плодовитост привличаше вниманието, скандализираше едни и радваше други. Мейси и Роузи бяха толкова щастливи, че са заедно, та почти не забелязваха цъкането и усмивките. Сгушени една до друга, те си шептяха или се смееха. При това положение беше по-добре, че Маги е на капрата. А и от там виждаше много по-добре жизнерадостния непознат пейзаж на Южна Англия.

Първият етап не беше толкова изненадващ, тъй като минаваха през селата покрай Темза, които бяха като продължение на Лондон — Воксхол, Уондсуърт, Пътни, Барне, Шийн. Едва след Ричмънд и първата смяна на конете Маги почувства, че Лондон вече е зад гърба им. Пред нея се разстилаха до безкрай заоблени хълмове — непозната гледка за нечии очи, свикнали с кръстосаните улици на големия град. Отначало Маги се взираше единствено в хоризонта, който за пръв път й изглеждаше толкова далечен. След като привикна с необятната шир, успя да се съсредоточи върху по-близкия пейзаж, да забележи полето, прорязано от плетове, кравите и овцете, чиито рунтави туловища я разсмиваха, къщите със сламени покриви, разпръснати наоколо. Още преди да спрат за вечеря в Бейзингстоук, тя вече питаше кочияша за имената на цветята покрай пътя, от които никога преди не се беше интересувала.

Това щеше да е изтощително и объркващо преживяване за едно лондонско момиче, ако не беше покачена на люлеещата се подскачаща капра, откъдето наблюдаваше всичко, без да се докосва до него. Маги се чувстваше в безопасност на мястото си между кочияша и коняря и се наслаждаваше на всеки миг от пътя, дори когато следобед заваля и водата, която се стичаше по шапката на кочияша, капеше върху главата й.

Пренощуваха в един хан в Стокбридж. Маги не можа да спи добре, защото беше шумно, дилижансите пристигаха чак до полунощ и ханът продължи да работи дълго след това. Да дели постеля с две бременни момичета не беше лесно, или едната, или другата ставаше да ползва нощното гърне. А и Маги никога не беше спала на друго място освен у дома си и за кратко в лятната къща на Блейк. Не беше свикнала с такива обществени спални с много легла, където цяла нощ влизаха и излизаха жени.

Лежейки неподвижно след един ден път, Маги се размисли какво прави и започна да се терзае. Първо, бяха й останали малко пари. Яденето в хана беше два шилинга и половина за всяка плюс шилинг за келнера. Появяваха се и допълнителни разходи — шестте пенса за прислужницата, която ги заведе в стаята и им даде чаршаф и одеяла, две пенита за момчето, което каза, че трябва да изчисти обувките им, пени за носача, който настояваше да качи багажа им горе, когато те биха могли да го качат сами, защото не беше тежък. При бързото намаляване на оскъдните й средства Маги щеше да остане без нищо, докато стигнеха в Пидълтрентайд.

Замисли се и за семейството си: колко щеше да се ядоса баща й, като откриеше, че се е измъкнала, какво щеше да изтърпи майка й от него, задето й помогна. Най-много се притесняваше дали Чарли няма да я намери един ден и да я накаже за отмъщението, което му подготви. Защото сутринта, когато тя и момичетата стигнаха до "Бялото сърце" на Бъроу Хай Стрийт, откъдето тръгваше дилижансът, Маги издебна един войник, дръпна го настрани и му каза, че на Бастил Роу № 6 живее един младеж, който има достатъчно кураж да се бие с французите. Войникът обеща веднага да посети къщата. Армията винаги търсеше подходящи младежи да ги изпрати на война. Дори й даде един шилинг. Това беше нищо в сравнение със сумата за лъжичката, която тя така и не получи от брат си, но носеше удовлетворение. Още по-голямо беше удовлетворението от мисълта как Чарли се качва на кораба за Франция.

Сутринта, макар да беше още влажно от предишния дъждовен ден, Маги искаше час по-скоро да тръгнат — беше много по-нетърпелива от Мейси и Роузи, които бяха изморени, изпохапали от бълхи и натъртени от друсането предишния ден. Мейси беше мълчалива на ранната закуска от хляб и бира и остана в колата при смените на конете. Хапна малко от яденето си в Бландфорд и това беше добре дошло, защото Маги имаше пари само за още две яденета, които двете момичета да си разделят, докато тя хапна от пая на майка си.

— Добре ли си? — попита тя, щом Мейси побутна чинията си към Роузи, която с радост изяде недокоснатите картофи и зеле.

— Бебето ми тежи — отвърна Мейси и изпъшка. — О, Маги, не мога да повярвам, че ще съм у дома след няколко часа. У дома! Сякаш не съм виждала Пидълтрентайд от много години, въпреки че е минала само година и нещо.

Маги изведнъж се стъписа. До този момент се наслаждаваше на пътуването и не разсъждаваше за последиците. Сега се запита какво ще изпита, когато отново срещне Джем, защото той знаеше най-съкровената й тайна и показа какво мисли за нея. Не беше сигурна, че ще иска да я види.

— Мейси — започна тя, — може би… не сме далеч, нали?

— Не, не. Ще ни оставят в Пидълтаун — той е на шест мили. От там можем да стигнем пеша, което е още пет-шест мили.

— Тогава вие двете можете да тръгнете без мен. Аз ще остана тук и ще хвана дилижанса за Лондон.

Маги не беше казала на Мейси за притесненията си с парите, но като се огледа из Бландфорд, многолюден град, най-големия след Бейзингстоук, си помисли, че може да си намери работа за кратко време и да спечели пари за връщане. Сигурно не е толкова трудно да си прислужница в крайпътен хан, реши тя.

Мейси обаче се вкопчи в нея.

— О, не, не можеш да ни изоставиш! Имаме нужда от теб! Какво ще правим сами?

Дори безучастната Роузи погледна разтревожено. Мейси каза по-тихо:

— Моля те, Маги, не ни изоставяй. Мисля, че… бебето скоро ще се роди. — Още докато го казваше, направи гримаса и застина неподвижно, като че се опитваше да сдържа дълбока болка.

Очите на Маги се разшириха.

— Мейси! — прошепна тя. — Откога е това?

Мейси я погледна уплашено.

— От сутринта — каза тя. — Но още се търпи. Моля те, нека продължим. Не искам да го родя тук. — Тя се огледа из шумния, претъпкан, мръсен хан. — Искам да си ида у дома.

— Е, поне още не е дошъл часът, когато ще пищиш — реши Маги. — Може би имаме още малко време. Да видим как ще се придвижим.

Мейси й стисна ръката с благодарност.

Разтревожена за нея, Маги не се радваше на този последен етап от пътуването с дилижанса, но не искаше да каже на кочияша да спре да види какво става вътре. Предполагаше, че Роузи ще потропа по тавана, ако нещо не е наред. И околният пейзаж — въпреки зеленината на полята, приятната гледка на хълмовете и долините, яркото синьо небе и слънцето, огряващо нивите и плетовете — сега й изглеждаше заплашителен, защото знаеше, че скоро ще се озове сред него. Забеляза колко малко къщи има. Какво ще правим, помисли си тя. Какво ще стане, ако Мейси започне да ражда някъде сред полето?