За семейство Келауей не беше лесно да заживеят пак в Пидълтрентайд, въпреки че бяха отсъствали по-малко от година. Пристигнаха в една снежна буря и на пътя нямаше жив човек да ги поздрави. Влязоха в старата си къщичка и намериха Сам Келауей и съпругата му Лизи в леглото, въпреки че бе минало пладне. Беше неприятно начало и някои от семейството не бяха се възстановили напълно.

Томас Келауей доста бързо зае старото си място в работилницата, отстъпена неохотно от Сам, който беше се наслаждавал на краткото удоволствие да си бъде сам господар. Баща му беше по-бавен в правенето на столове, отколкото се искаше на Сам, и той му го натякваше. Понякога Томас Келауей се чудеше дали все още е господар на работилницата си.

За Ан Келауей също беше трудно да се приспособи, защото се върна и намери на мястото си снаха. В миналото Ан Келауей и Лизи Милър се разбираха, защото Лизи беше кротко момиче, което винаги се съобразяваше с бъдещата си свекърва. След женитбата обаче Лизи се беше превърнала в жена със собствено мнение и не желаеше да се връща към старото, когато Келауей се появиха в къщата. Беше започнала да превръща този дом в свой, беше сменила някои мебели със собствената си покъщнина, беше закачила нови пердета, беше преместила масата от единия край на стаята в другия. Един час след пристигането им Ан Келауей беше върнала масата на мястото й и от тогава Лизи се цупеше вече седем месеца. Двете жени избягваха да остават насаме, което не беше лесно, защото работата им ги задържаше в една стая дълго време. В този час Ан Келауей трябваше да помага на Лизи да пере пердетата, но вместо това тя избра да работи в градината от другата страна на работилницата. Тя нямаше предчувствията на Джем — никога не улавяше потока на вълнението, преминаващ незабелязано през селото, когато се случваше нещо ново. Сега плевеше лука и се опитваше да не мисли за пъна на крушовото дърво в дъното на градината. Измина година и половина, откакто Том умря, и все още мислеше за него по няколко пъти на ден. Това е да си родител, осъзна тя: децата ти остават с теб, живи или мъртви, близо или надалеч. Тя се притесняваше и за Мейси в Ламбет. Трябваше да намерят начин да я върнат тук. Тогава чу писъците й.

Ан Келауей стигна до портата едновременно с каруцата.

— Боже Господи! — промърмори тя, като съзря корема на дъщеря си и потърси погледа на мъжа си.

Томас Келауей прие състоянието на дъщеря си, без да трепне. По лицето му премина решителното изражение, което беше придобил през месеците, прекарани в Ламбет. Вторачи се в жена си. После, пред очите на съседите си, които бяха наизлезли да видят за какво е тая суетня, Томас Келауей отиде и викайки Джем и Сам на помощ, вдигна дъщеря си от каруцата.

Независимо от жеста на Томас Келауей Ан Келауей знаеше, че съседите ще наблюдават какво ще направи тя и реакцията им ще зависи от нея. Оглеждайки се наоколо, тя видя снаха си Лизи да изучава Мейси с едва прикрито отвращение. Ан Келауей притвори очи и образът на мис Лора Девайн, въртяща се свободно на въжето, се появи в съзнанието й. Тя се стегна, отвори очи, отиде при съпруга си и обгърна Мейси с ръце, докато Томас Келауей я придържаше от другата страна.

— Спокойно, Мейси — промълви тя. — Вече си у дома.

Докато я водеха към къщата, Мейси извика през рамо:

— Джем, трябва да намериш Маги. Не знам къде изчезна!

Джем се сепна и облещи очи.

— Маги е тук?

— О, да, нямаше да можем да дойдем без нея. Беше толкова добра с Роузи и мен — уреди всичко и се погрижи за нас. Но после изчезна!

— Къде я видя за последно?

— До "Короната". Качихме се на каруцата и аз се обърнах, но тя беше изчезнала. Моля ти се, намери я, Джем! Тя няма никакви пари и е уплашена. — Въведоха я вътре, преди да види колко бързо се затича брат й.

10

Пидълтрентайд беше дълго тясно село с не повече от трийсетина къщи, наредени покрай река Пидъл на повече от миля разстояние. "Короната" беше накрая, точно преди селото да се слее с Пидълхинтън. Джем беше останал без дъх, когато стигна кръчмата. Щом се посъвзе, разпита наоколо, но никой не беше виждал Маги. Знаеше обаче, че един непознат не може да стигне далеч в долината, без да го забележат.

В "Новият хан" Джем заговори някакви деца, които се навъртаха наоколо, и те казаха, че Маги е минала покрай тях преди половин час. По-нататък един старец потвърди, че я е видял до църквата. Джем се затича в падащия здрач.

При църквата той съзря бяло петно зад стената, която я отделяше от пътя, и пулсът му се ускори. Когато надникна обаче, видя едно момиче от Пидъл, опряно на стената в последното слънчево петно. Джем разпозна в нея далечна братовчедка на снаха си. Тя държеше нещо в скута си и веднага го покри с престилката, щом Джем приближи.

— Добър вечер — рече Джем и клекна до нея. — Кажи ми, виждала ли си едно момиче да минава оттук? Непозната, по-голяма от теб. От Лондон. — Момичето го зяпна с тъмни очи, чийто блясък издаваше, че знае нещо. — Ти трябва да си една от дъщерите на Милър — продължаваше Джем. — На Плаш Милър.

След миг момичето кимна.

— Братовчедка ти Лизи живее с нас, нали знаеш. Омъжена е за брат ми Сам.

Момичето прецени думите му.

— Тя ми каза да намеря Джем — рече най-после тя.

— Кой, Лизи ли? Току-що бях с нея у дома.

— Момичето от Лондон.

— Видяла си я? Какво ти каза? Къде е?

— Каза ми… — Момичето погледна към скута си, явно раздвоена между тайната и откровението. — Каза ми… да ти дам това.

Извади изпод престилката си тънка жълтеникава книга и намачкана кафява хартия.

— Не исках да я разопаковам, но връзката падна, видях картините и не можах да се стърпя, исках да я погледна. Никога не съм виждала такива неща.

Докато посягаше към книгата, Джем реши, че знае коя е. Но когато я отвори на заглавната страница, откри, че е различна от книгата, която беше виждал. Вместо деца, скупчени до коляното на майка си, цветната рисунка показваше младеж и девойка, надвесени над телата на мъж и жена, положени върху ковчег, напомнящи на каменните статуи върху гробниците в Уестминстърското абатство. Над рисунката имаше букви, украсени с летящи фигури и лозови клонки. Започна да разлиства книгата — гледаше я разсеяно, страница след страница от думи и рисунки, преплетени и боядисани в синьо и жълто, червено и зелено. Имаше и голи, и облечени хора, дървета, гроздове, тъмни небеса и животни, овце, крави, жаби, патици и един лъв. Докато Джем разгръщаше страниците, момичето се доближи да надникне през рамото му.

— Това какво е? — спря тя ръката му.

— Мисля, че е тигър. Да, така пише. — Той обърна страницата и попадна на заглавие "Лондон" под една рисунка на дете, водещо старец през улиците, и думи, които знаеше добре и понякога рецитираше тихо:

Вървя в свободен с харта град,

де Темза с харта е свободна.

Джем затвори книгата.

— Къде отиде тя?

Момичето преглътна и попита:

— Може ли да я доразгледам?

— След като намеря Маги. Накъде тръгна?

— Към Пидълтаун, така каза.

Джем стана.

— Е, ела да видиш братовчедка си някой ден и можеш да разгледаш книгата. Става ли?

Момичето кимна.

— Отивай си вкъщи. Късно е вече. — Той не изчака да види дали ще изпълни заръката му и забърза нагоре по хълма след Пидълхинтън.

11

Маги седеше върху една ограда и гледаше първата падина, през която минаваше селският път. Като я видя качена там, Джем така се окуражи, че без малко да се разсмее. Но се сдържа и тихо изрече името й, за да не я стресне. Маги завъртя глава.

— Джем — каза тя задавено, — кой да си представи, че ще се срещнем на такова място?

Джем пристъпи към оградата и се облегна на нея.

— Не е за вярване — съгласи се той, като погледна към долината, потънала в морави сенки след залеза на слънцето.

— Стигнах до тук и не можах да продължа. Седя от доста време и се опитвам да събера кураж да сляза там долу, но не мога. Виж, наоколо няма жива душа. Много е странно. — Тя потрепери.

— Ще свикнеш. Никога не ми е правило впечатление колко е безлюдно тук, освен когато се преместихме в Лондон. Там никога не можех да остана насаме, вечно имаше хора.

— Но хората са важни. Какво друго остава?

Джем се засмя.

— Всичко. Поля и дървета, и небе. Мога да съм сред тях и да съм щастлив.

— Но нищо от това няма да има значение, ако около теб няма хора, с които да си заедно.

— Сигурно. — Те продължиха да гледат към долината, а не един към друг. — Защо не дойде у нас? — каза Джем накрая. — Изминаваш целия път и накрая се връщаш преди последните метри.

Маги отговори със свой въпрос:

— Момичетата добре ли са?

— Да.

— И Мейси не роди на пътя?

— Не, внесоха я у дома.

— Добре — кимна Маги.

— Къде намери Роузи?

— Тя ни намери, или ние нея у старата сврака. Няма значение. — Разказа на Джем как намериха Роузи у мис Пелам.

Джем избоботи:

— Точно тя не ми липсва.

Натъртването на думата подсказа на Маги, че има други, които му липсват. Почувства напрежение в гърдите си.

— Благодаря ти, че ги върна у дома — добави той.

Маги сви рамене.

— Исках да видя това прочуто Пидъл-дрън-дий. А и те имаха нужда някой да ги доведе в това състояние.

— Аз… аз не знаех за Мейси.

— И аз. Направо щях да падна, когато я видях, толкова бях учудена. — Тя замълча. — Трябва да ти кажа нещо, Джем. Мейси е вече Мейси Батърфийлд.