Маги стисна очи и чу гласа на баща си: "Съвземи се, Магс. Това няма да стане." Когато отвори очи, съзря един човек да слиза от хълма насреща. Облекчението, което я обзе за миг, бе заличено от нова тревога, защото Маги добре знаеше, че един самотен мъж може да бъде опасността, която прави безлюдните места така страшни. Избърза да настигне момичетата, които също бяха забелязали мъжа. Никоя от тях обаче не се разтревожи — по-скоро се забързаха.

— Май е мистър Кейс! — извика Мейси. — Сигурно идва от Пидълс. Добър ден! — махна му тя.

Срещнаха се с него в най-ниската част на долината, до един поток, който разделяше две ниви. Мистър Кейс беше на годините на Томас Келауей, висок, слаб, с широката твърда крачка на човек, който прекарва повечето време в ходене. Той носеше торба на гърба. Вдигна вежди, когато разпозна Мейси и Роузи.

— Вкъщи ли си отивате? — поинтересува се той. — Не съм чул нищо в Пидълс. Очакват ли ви?

— Не, не знаят… — отвърна Мейси.

— За постоянно ли се връщаш? Липсваше ни твоята работа. Имах клиенти, които търсеха специално твоите копчета.

Мейси се изчерви и каза:

— Подигравате ми се, мистър Кейс.

— Трябва да вървя, но ще се видим другия месец, нали?

Тя кимна и той се обърна и закрачи по склона, от който те току-що бяха слезли.

— Кой беше този? — попита Маги.

Мейси погледна след него с обич — беше му благодарна, че не попита нищо и не показа изненада от бебето, което носеше.

— Продавачът на копчета прави обиколките си. Идва да ги изкупува всеки месец. Сега отива в Пидълтаун. Забравила съм, че идва по това време. Не е ли странно колко бързо забравяме такива неща?

Бременните момичета изкачиха следващия хълм бавно, задъхваха се и пъхтяха, често спираха, а Маги вече носеше всичкия им багаж. Когато седнаха да починат, тя видя издайническото примижаване и стиснатите зъби на Мейси, но реши да не казва нищо. Щяха да вървят по-бързо надолу, преди да започнат пак да се изкачват бавно. Така, със спиране и тръгване, прекосяваха долината и Маги откри, че потокът, който пресичаха от време на време, беше всъщност река Пидъл, смалена до тънко ручейче в лятната жега. Тази гледка възвърна донякъде старото й чувство за хумор.

— И това ми било река! Хиляда като нея могат да се поберат в Темза! — извика тя, като стъпи на един камък и я прекоси с два скока.

— Как мислиш се чувствах, като видях Темза първия път? — отвърна Мейси. — Реших, че е настъпил потоп!

Накрая прехвърлиха един хълм и видяха, че пътят им се пресича с по-широк път, който водеше до къщички, скупчени около църква с четвъртита кула, позлатена от залязващото слънце.

— Най-сетне! — каза Маги оживено, за да прикрие нервността си.

— Още не сме стигнали — поправи я Мейси. — Това е Пидълхинтън, село преди Пидълтрентайд. Скоро ще сме там. — Тя се вкопчи в оградата, до която бяха спрели, и се присви, стенейки тихо.

— Всичко ще е наред, Мейси — каза Маги, като я потупа по рамото. — Скоро ще намерим помощ.

Когато болката отмина, Мейси се изправи и стъпи твърдо на пътя. Роузи я последва не така уверено.

— О, Мейси, какво ще кажат за нас… за… — Тя погледна надолу към корема си.

— Сега нищо не можем да направим, нали? Просто върви с изправена глава. Хайде, хвани се за мен. — Мейси стисна ръката на приятелката си и те заслизаха към Пидълхинтън.

8

Докато вървяха по черния път, срещнаха само продавача на копчета и видяха отдалеч овчар със стадото си, както и орач, впрегнал кон в плуга си. Широкият път беше по-оживен обаче — работници се връщаха от полето, мъже на коне яздеха към Дорчестър, един човек водеше кравата си към обора, деца тичаха към къщи след игра край реката. Момичетата се шмугнаха сред другите с надеждата да не привличат внимание, но това беше невъзможно, разбира се. Преди още да стигнат първата къща в селото, се появиха деца и тръгнаха след тях. Всеки път, когато спираха да изчакват Мейси, децата също спираха на разстояние.

— Сигурно не са имали толкова много забавления през седмицата — отбеляза Маги. — Дори през целия месец.

Когато наближаваха "Новият хан", първата кръчма в селото, една жена се провикна от прага на къщата си:

— Това ще да е Мейси Келауей. Не знаех, че се връщаш. Ау, и в тоя вид!

Мейси се сви, но беше принудена да спре заради нови контракции.

— И ти, Роузи Уитман — добави жената. — Не си скучала в Лондон, а?

— Бихте ли ни помогнали, госпожо? — прекъсна я Маги, опитвайки се да сдържа гнева си. — Мейси ще ражда.

Жената се вгледа в Мейси. Зад нея се появиха две малки момчета и занадничаха към новодошлите.

— И къде е мъжът й? А твоят?

Настъпи тишина, през която Мейси отвори уста и пак я затвори. Лекотата, с която се беше научила да лъже в Лондон, изглежда, беше изчезнала.

Маги нямаше такива проблеми.

— Във Франция — заяви тя. — Отидоха да се бият с французите. Заръчаха ми да доведа жените им вкъщи. — Но видя скептичния поглед на жената и добави: — Аз съм сестрата на съпруга на Мейси. Чарли, казва се Чарли Батърфийлд. — Докато говореше, гледаше Мейси с надеждата и тя да каже същото. Мейси отвори уста, спря, мълча известно време, но накрая каза:

— Точно така. Сега съм Мейси Батърфийлд. А Роузи е…

— Роузи Блейк — каза Маги вместо нея. — Омъжена е за Уилям Блейк на същия ден като брат ми, точно преди да тръгнат за Франция.

Жената бе вперила очи в мръсната памучна пола на Роузи. Най-сетне обаче каза на едно от момчетата, които надничаха зад гърба й:

— Еди, изтичай до "Петте камбани". Не спирай в "Короната", там днес нямат каруца. Питай дали могат да ни пратят каруца за едно момиче, което ще ражда, да я закарат до Келауей в Пидълтрентайд.

— Ние ще тръгнем с него да пресрещнем каруцата — измърмори Мейси, когато момчето хукна. — Не искам да стоим тук да ни оглеждат. — Тя хвана Роузи за ръка и пое надолу по пътя, а Маги отново нарами торбите. Групата деца ги последваха. Като се обърна назад, видя жената да подтичва към друга жена, която току-що се беше появила от къщичката си. Заговори й нещо и двете се вторачиха в тях трите.

Докато вървяха, Мейси каза тихо на Маги:

— Благодаря ти.

Маги се усмихна.

— Не каза ли веднъж, че винаги си искала да имаш сестра?

— А Роузи, женена за мистър Блейк! Представяш ли си?

— Какво ли ще каже мисис Блейк! — изкикоти се Маги. Те преминаха от Пидълхинтън в Пидълтрентайд, макар че Маги едва ли щеше да забележи, ако Мейси не й беше казала, тъй като нямаше прекъсване или промяна в дългата редица от къщи покрай пътя. Тя почувства, че дорсетското село я засмуква все повече и повече и макар че беше по-добре от пустото поле, непознатата обстановка, калта, къщичките със странни сламени покриви, безизразните погледи на селяните, които ги наблюдаваха — всичко я накара да се почувства неловко. Няколко души ги поздравиха, но повечето не казваха нищо и просто зяпаха момичетата, въпреки че ги разпознаваха. Маги започна да се чуди дали Мейси все пак не трябваше да роди бебето в Ламбет.

Водите на Мейси изтекоха пред "Короната" и момичетата трябваше да спрат, защото контракциите ставаха по-чести и по-болезнени. Заведоха я край пейката до вратата на кръчмата.

— Ох, къде е тая каруца? — изстена Мейси.

Тогава жената на кръчмаря излезе с вик и прегърна и Мейси, и Роузи. Достатъчен беше само един доброжелател, за да превърне укора в радост. Други наизлязоха от кръчмата и от съседните къщи и момичетата бяха заобиколени от изненадани съседи и стари приятели. Мейси обяви новата лъжа за пръв път, наричайки се Мейси Батърфийлд така естествено и небрежно, че Маги искаше да я поздрави. Ще се оправи, помисли тя, и отстъпи от тълпата.

Най-после каруцата пристигна. Караше я мистър Смарт, същият човек, който беше завел семейство Келауей в Лондон и който сега се включи в друго местно приключение, за което щеше да разказва по-късно в кръчмата. Няколко жени настаниха стенещата Мейси върху сламена постелка в задната част и Роузи и жената на кръчмаря се качиха при нея. Мейси се обърна да попита Маги за нещо и откри, че приятелката й не е в каруцата с тях.

— Маги! — извика тя, когато започнаха да се отдалечават. — Мистър Смарт, изчакайте Ма… — Така и не довърши, защото най-силната контракция превърна вика й в писък.

Единственият знак, че Маги изобщо е била там, бяха торбите на момичетата, които тя носеше. Бяха оставени на пейката пред кръчмата.

9

Джем усети, че нещо не е наред, дълго преди каруцата да се появи. Докато работеше пред входната врата на къщата им и боядисваше един стол, който брат му Сам току-що беше рендосал, дочу жужене във въздуха, напомнящо далечна многолюдна глъч, подсилена от виковете на развълнувани деца. Не обърна много внимание, защото беше дочул същото по-рано следобед, когато мина търговецът на копчета, и макар че той отдавна си беше отишъл, посещението можеше да обясни сегашното оживление. Може би две жени се караха за качеството, което беше определил за техните копчета — отлично, първо или второ. Всяка жена в селото се гордееше с ръчната си изработка и мразеше да не я оценяват. Заядливата забележка на някоя съседка можеше да предизвика спор, който да продължи със седмици.

Джем се усмихна при тази мисъл по-скоро с примирение, отколкото с одобрение. Някои страни от селския живот му се струваха различни след връщането му от Лондон, защото имаше с какво да сравнява. Не можеше да си представи съседите си в Ламбет да спорят за качеството на копчетата си например. Макар да не споделяше с никого, имаше моменти, когато Пидълтрентайд, както и реката тук изглеждаха нищожни след Ламбет и Темза. Някой път отваряше входната врата да погледне навън и сърцето му се свиваше, когато виждаше, че всичко е такова, каквото е било вчера. Покрай него не преминаваха продавачи на ананаси, нямаше небесносини панделки, спуснати по гърбовете на момичетата. Това бяха неща, за които можеше да съжалява пред Мейси, ако беше тук. Липсваше му и й завиждаше за месеците, които прекарваше у Блейк.