Набра няколко букви на клавиатурата. БЛКИ, акронимът на новата му издателска компания. Добре, рейтингът се бе вдигнал с пункт и една осма само заради новината, че Грант Валънтайн е уволнен и той е заел мястото му. Това е достатъчно важно, за да впечатли новите му шефове още преди да слезе от самолета „Конкорд“ или да им е представил прелестната си млада съпруга. О, да! Съпруга. По-добре да не я кара да го чака. Набързо продаде няколко фючърсни акции от памука, за които не беше сигурен как ще вървят, и купи още малко от тези на „Блейклис“. Тържествуваше.

Всичко се нарежда чудесно и ще продължи така.

Ърни изключи компютъра и дръпна завесите, за да позволи на дневната светлина да нахлуе в мрачния кабинет, обзаведен в бургундскочервено и махагон. На бюрото му приятно съскаха мехурчетата в чашата с шампанско „Крут“. Взе я и отпи замислено. Леко отпускане преди церемонията. Истинска досада, но трябваше да се изтърпи. Освен това Даяна го увери, че събитието ще се отрази подобаващо в пресата. Родителите му, и двамата покойници, бяха различни. Баща му беше безскрупулен търговец от Ийст Енд, а майка му — готвачка във футболния клуб „Челси“. Усърдната работа и усетът за финансови операции на баща му осигуриха парите за учението на сина в „Итън“, където Ърни не усвои много от академичната материя, но попи достатъчно от снобизма на съучениците си, за да се срамува ужасно от родителите си. Работеше къртовски, интересуваше го само печалбата и в крайна сметка спечели достатъчно пари, за да заличи срамното петно на произхода си. На сватбата му днес щяха да присъстват най-различни особи от лондонското светско общество с достатъчно титли дори и за „Аскът“, а и булката беше от висшето общество, макар и без пари. Ърни нямаше нужда от средства, а от онова, което Даяна можеше да му донесе. В Ню Йорк тя щеше да е отлична препоръка. Подходящият детайл, който да допълни образа му. Беше убеден, че е взел вярното решение.

Изключи компютъра си и слезе по спираловидната стълба от бронирано стъкло до първия етаж, където Джералд, кумът му, го чакаше заедно с шаферите.

— Готов ли си, старче? — попита го Джералд. — Все още имаш време да избягаш.

Останалите се засмяха.

— Ще стане голяма каша. — Ърни се ухили. — А и ще изтървем напиването след това.

— Вярно. По-добре да докарам колата. — Джералд нагласи цветето в бутониерата си и отиде да извика шофьора.

— Знаеш ли, че Сузи е ужасно разстроена — обади се Хари, братовчедът на Джералд. — Все се надяваше, че ще си неин.

— Ще има много разплакани девойки, не е само Сузи, много благодаря. Все пак само ще се женя, няма да умирам — намигна му Ърни. — Ще имам нужда и от малко време за лудории.

Засмяха се и тръгнаха към очакващата ги кола.



Даяна се облегна в каретата и помаха с ръка като кралицата. Хората по улиците спираха да я погледат, радваха й се — булка в каляска, теглена от конски впряг, сияеща от цялото внимание наоколо. Някои от мъжете се зазяпваха в бялата й гръд, преливаща над стегнатия корсаж на роклята, и подсвиркваха и дори подвикваха одобрително. Това май й харесваше най-много. Японски туристи и някой заблуден американец се спираха и я снимаха, а тя отмяташе воала и ги озаряваше с ослепителната си усмивка — специално избелена с помощта на козметичната стоматология само преди седмица.

Това бе нейният ден да е екстравагантна. Баща й не биваше да се оплаква от разходите. Откакто започна да се среща с Ърни, той престана да й натяква да уреди живота си и да си намери подходяща работа, слава богу. Имаше си работа. Вярно, не беше такава, с която може да си плаща сметките, но сега Ърни щеше да го прави вместо нея. Даяна погледна надясно и забеляза млада жена с куфарче да крачи към „Пикадили“. Беше с хубав костюм — силно втален и лимоненожълт, което чудесно подхождаше на кестенявата й коса. Даяна се опита да определи дизайнера. Напомняше на Ричард Тайлър, но човек не срещаше много от тоалетите му в Лондон. Територията му е Лос Анджелис. Но можеше и да е негово творение. Все едно, каква глупачка само. Да работи всеки божи ден за мизерна заплата. Даяна забеляза, че момичето е красиво. Може би не като нея, но пък кой ли е? Прехапа долната си устна, за да не се ухили широко, което щеше да е неприлично за истинска дама. Това момиче би трябвало да си намери стабилен богат съпруг и да действа по традиционния начин. Може и да е началото на новото хилядолетие, но традицията никога не излиза от мода.

Майка й стискаше ръката й, докато й помагаше да се качи в каретата, и повдигаше внимателно полите на роклята й, за които Даяна бе сигурна, че Сузи се надява да види окаляни на церемонията.

— Сигурна ли си, че постъпваш правилно, скъпа? Имам предвид дали го обичаш наистина?

— Стига, мамо. — Даяна я целуна по бузата съвсем леко, за да не се размаже червилото й. — Разбира се, че го обичам. Лудо влюбена съм в него и винаги ще го обичам.

Беше страшно доволна от дипломатичния си отговор. Тъкмо това искаше да чуе майка й, а и не бе чак толкова голяма лъжа. Разбира се, че обича Ърни. Той е красив, облича се елегантно, а и се отнася прекрасно с нея. Никога не й отказваше, каквото и да поиска, и двамата си прекарваха страхотно. Какво повече да иска човек? Каква беше онази стара поговорка? „Еднакво лесно е да се влюбиш в богат и в беден мъж.“ Даяна просто се постара да се влюби в първия вид.

Семейството й бе доста заможно. Баща й е адвокат с много добра кантора на „Линкълнс ин“. Притежаваше красива извънградска къща в Кент и изпрати трите си дъщери в частни училища. Но Даяна копнееше за друг живот; нуждаеше се от нещо повече от ски ваканциите и уроците по езда. Искаше да се облича в дизайнерски тоалети, да си купува диамантени обеци, да лети в първа класа, да си почива на Сейшелските острови или още по-хубаво — на някой частен остров. Не намираше за нужно да се бъхти като роб, за да има всичко това. Добрият Господ я бе дарил с красота и вроден стил, а красотата и стилът са изключително ценни.

Даяна си каза, че е направила точния избор, продължи да се усмихва и да маха на минувачите. Колите спряха, за да сторят път на каретата й да завие на площад „Сейнт Джеймс“. Пред нея се изправи църквата — красив и величествен англикански храм от XVIII век, изграден от камъни с цвета на мед, пред който за нейна радост имаше цял рояк папараци. Даяна изпъна изящните си рамене и нагласи внимателно няколко от гънките на шифона и старинната дантела, за да е в идеална форма за първите снимки. И светлината бе отлична. Всичко щеше да е прекрасно.

Започна да си тананика.

„Тръгвам към църквата и ще се омъжа…“

Втора глава

Майкъл Сисеро се размърда леко под завивките. Беше трудно да се помръдне тяло като неговото. Повече му подхождаше боксовият ринг, отколкото деликатните движения на балетистите. Но тази сутрин имаше стимул да се измъкне незабелязано от леглото. Като начало имаше махмурлук, от който главата му сякаш щеше да се пръсне, и се надяваше, че ако се движи много внимателно, може малко да му се размине. Освен това в леглото му имаше гола жена. Това не е най-лошият начин да се събуди човек. Проблемът е, че не си спомня името й.

Внимателно стъпи с крак върху дървения под в малкия си апартамент. Погледна вдясно и забеляза два използвани презерватива близо до леглото. Каза си, че така ще има една грижа по-малко, вдигна ги и ги изхвърли. Жилището му бе тясно и далеч не в най-добрата част на града, но той поддържаше безупречна чистота в него. Беше въпрос на самоуважение. Майкъл държеше на самоуважението; беше свързано с италианския му произход. Май щеше да е проява на уважение, ако си спомни името на жената.

Почеса тъмнокосата си глава, но пак не му хрумна нищо. Какво ли е последното, което помнеше? „Петолистната детелина“ на Хъдзън Авеню, някъде към осем часа, празнуваха деня на свети Патрик и вече май бе леко пиян. Сигурно я е срещнал там. Може би е ирландка. Макар че всички в Манхатън ставаха ирландци на 17 март.

Майкъл отиде бос до банята, която бе отделена от стаята с тъмен дървен параван, и взе халата си. Беше плътен и тъмносин. Не обичаше сутрин да го виждат голи жени, които не познаваше. Сисеро не беше суетен и нямаше представа колко добре изглеждаше в халата. Тъмният цвят подчертаваше пъстрите му очи, наследство от майка му — французойка, обградени от гъсти черни мигли, които си бяха чисто италиански. Не би могъл да мине за красив; носът му бе изгърбен заради старо счупване, когато един боксьор с черен колан втори дан му го разби в една петъчна вечер, освен това бе едър, с бицепси на тежкоатлет и бедра на кикбоксьор. Тийнейджърките, които обожаваха Леонардо ди Каприо, изобщо не биха го погледнали.

Но това не го засягаше, защото и той не ги харесваше. Майкъл обичаше жените. Сочни, с пищни извивки, като тази в леглото му. Лицето й бе заровено във възглавницата, но имаше хубави едри гърди и прекрасно стегнато дупе с плосък корем. Усети тръпка в слабините. Макар и пиян, усетът му за женска красота не му изневери. Беше с изрусена коса, което по принцип не харесваше, но при подобно тяло можеше да си затвори очите за този недостатък.

Усети неистова жажда. Взе бутилка газирана вода от хладилника и я изпи на един дъх. Почувства се малко по-свеж, включи кафе машината и отиде да си вземе един бърз душ. Жената похъркваше леко; вероятно и тя бе пияна като него от предната вечер. Обръсна се и се огледа в малкото огледало, после си сложи бяла риза и черен костюм. Не беше идеален, но му ставаше. Имаше шест костюма, всички еднакъв модел и вид, три тъмносини и три черни. Така не се налагаше да се чуди какво да облече сутрин.