— Сега ме чуй, стари приятелю — каза непознатият твърдо, — ти трябва да се грижиш за мис Кийн, така че да приключваме с това. Хайде, време е да вървим.

Дали заради твърдия тон на непознатия, който не допускаше възражение, или заради споменаването на моето име, или просто защото непознатият имаше подход към кучетата, но нещо накара Ретс да се изправи на крака. Той кихна шумно, после се отръска, с което пръсна кал и върху двама ни, и ето, че неочаквано ние и двамата се засмяхме.

— Така е по-добре — каза непознатият, все още усмихнат. — Хайде сега, нека изведа и двама ви от това студено място.

Той ме хвана за лакътя, задърпа каишката на Ретс и ние оставихме Боб Хардуик в последното му жилище.

Тръгнахме обратно към църквата по хлъзгавата пътека, по която снегът вече беше заличил стъпките на другите, и минахме през портата, където през лятото се виеше пурпурна глициния. Главната улица на селото беше безлюдна сега. Виждаха се само моят червен „Мини Купър“ и елегантен черен „Ягуар“ със сгъваем покрив. И двата автомобила вече бяха покрити със сняг.

За първи път успях да огледам непознатия. Беше в началото на четирийсетте, много висок, около метър и осемдесет и шест, с широки рамене, облечен в свободно дълго палто, закопчано чак до врата, и черни ботуши. Слабото му лице изразяваше, че има богат опит в живота. Лицето му беше игра на ъгли и сенки, а по брадичката му вече беше набола посивяла брада. Носът му беше леко гърбав, а тесните му сиви очи ме гледаха изпод правите черни вежди. Беше привлекателен по свой, нестандартен, дори малко зловещ, начин. По челото му имаше няколко дълбоки бръчки, а малки бръчици се образуваха като лъчи в крайчеца на очите му. Косата му беше ниско подстригана — почти до кожата на главата.

— Не знам кой си, но ти благодаря — казах.

— Аз обаче знам коя си. Боб ми каза за теб.

Бях изумена. Мислех, че знам за всички бизнес партньори и познатите от обществото на Боб.

— Ти си Дейзи Кийн, неговата помощничка, довереница и добра приятелка. — Той се поклони леко. — А аз съм Хари Монтана.

Стиснах ръката му. Едва след това разбрах, че ми беше казал името си, но не и кой е, всъщност.

— Виж — махнах с ръка снежинките от косата си, — сигурно си премръзнал като мен. Ще има и прием след погребението, макар Боб веднъж да каза, че не иска нищо подобно, така че, защо не се върнеш с мен в имението? Нека поне ти направя чаша горещо кафе, преди да потеглиш за…

Не знаех закъде ще потегли, а и той не ме осветли по въпроса.

— Благодаря, бих искал чашка кафе — беше всичко, което каза.

— Е, не е далеч. „Снийдли Хол“ се намира малко встрани от главната улица на селото, големите железни порти вдясно. Не може да не ги забележиш.

Качих се в „Мини“-то, което винаги ми беше тясно — едва се събирах в него.

— Просто ме следвай.

Изведнъж осъзнах, че като мен, Хари Монтана е американец. Акцентът му беше южняшки, може би тексаски. Както и да е, той се намираше на голямо разстояние от дома си. Докато шофирах внимателно по покритата със сняг улица на селото, отново се запитах — какво прави той на това малко погребение в Йоркшир посред снежна буря.

Глава 4.

Дейзи

Преди Боб да го купи, имението „Снийдли Хол“ принадлежало, пет поколения наред, на рода Олдкасъл. Къщата беше огромна и квадратна в стил от царуването на кралете Джордж /осемнайсети век/. Беше изградена от тъмносив камък, типичен за Йоркшир, а до портала, подпрян на колони, водеше дълга права алея. Прозорците бяха високи, а входната врата имаше два дълги прозореца и извита арка отгоре. Къщата не беше красива, но беше солидна и отговаряше на личността на Боб.

— Всички, които са притежавали тази къща, са се занимавали с вълна — каза ми той, когато ме доведе да я видя за първи път. — По тези хълмове отглеждали овце — докъдето стига погледът, че и по-нататък. Хората в Йоркшир забогатявали благодарение на вълната и денят, в който производството на платове се обърнало към изкуствените влакна, бил краят за много търговци на вълна и собственици на фабрики в този край. Хората забогатели, а после отново обеднели, толкова бързо, че можеш дори да го сметнеш за невъзможно. И сега такива като мен, каубоите на финансовия свят, опортюнистите, можещите да правят бизнес, притежават къщи като „Снийдли Хол“.

Чух гумите на „Ягуара“ да скърцат по чакъла на алеята зад мен, малко след като минах през портите от ковано желязо, на които все още стоеше монограмът „О“ на семейство Олдкасъл. Мисис Уейнрайт, икономка и готвачка, отвори входната врата още преди да съм паркирала.

— Е, влезте, мис Кийн — каза тя. — Започнахме вече да се тревожим, след като разбрахме, че сте останали сама в двора на църквата. Тъкмо се канех да изпратя мистър Станли да ви доведе.

Станли беше градинарят. Той живееше в къщичката до портата със съпругата си, а мисис Уейнрайт имаше уютен апартамент в пристройката.

— Няма защо да се тревожите, мисис Уейнрайт, ето ме — казах и изкачих входните стъпала. Зад себе си чух Монтана да паркира. — Доведох един приятел на сър Робърт. Мистър Монтана ми помогна да се справя с Ретс. Бедното куче не искаше да си тръгне оттам.

Мисис Уейнрайт въздъхна. Тя беше едра жена, чието тяло имаше формата на круша, къдрава посивяваща коса, квадратна челюст и пронизващи сини очи, които нищо не пропускаха. Естествено, бяха забелязали мъжа, който бързо се приближаваше зад мен, като носеше куфарче, в което беше лаптопът му.

— Без съмнение, вие и двамата ще искате кафе — каза тя бързо. — Въпреки че, според мен, чаша чай ще ви се отрази много по-добре, особено в това студено време. А и направих пандишпан с мармалад, знам, че е любимият ти.

Тя се обърна и направи няколко крачки, но аз изрекох името й, с което я спрях. Озадачена, тя се обърна отново към мен. Изтичах към нея и я прегърнах здраво.

— Благодаря ти. Благодаря ти за всичко. Благодаря ти за грижите, за отношението — прошепнах с устни, допрени до острата й коса.

— Е, няма нищо, няма нищо.

Тя се усмихна объркана. Прегръдката не беше част от нейния суров живот, нито такива мили думи бяха част от йоркширския й речник, макар любовта да беше.

— От вас капе вода по току-що излъскания под — каза тя. — Ще изпратя Бренда да почисти.

Бренда беше нейната омъжена дъщеря, която живееше в селото и също работеше в имението.

— Съжалявам, мисис Уейнрайт — казах с горчива усмивка. После се сетих за мъжа, когото бях поканила на кафе.

Хари Монтана гледаше с одобрение стените с ламперията, излъскания и лакиран дървен под, високите прозорци с тежките златисти завеси, които почти закриваха снежната гледка навън, огъня, който гореше в масивната каменна камина.

— Почти очаквам да видя кучета за лов на лисици, излегнати пред камината, и да чуя звуците от лова — каза той. — Да видя как се завръщат мъжете с червените жокейски сака, яхнали едрите черни коне.

— Никога няма да видиш ловни кучета вътре, те са подслонени в кучешките колиби, които са близо до конюшнята — казах аз. — Както и да е, вече никой не ходи на лов с кучета.

— И все пак, картината изниква в ума ми. Нима ние, американците, не си представяме английската провинция винаги по този начин?

— Може би. — Усмихнах се. — Научих много през последните пет години, научих много и за живота в английската провинция. Но, моля, нека взема палтото ти.

Той остави коженото куфарче с лаптопа и съблече дългото си почти до глезените черно палто. Беше леко като перце и предположих, че е кашмирено. На него имаше скъп италиански етикет, но под палтото се криеше съвсем друг човек. Дънките му бяха доста износени, носеше черни ботуши и черен пуловер с висока яка. Раменете под пуловера бяха широки, бедрата и тазът — тесни, на дясната си китка носеше гривна от сребро и кожа, обсипана с тюркоази. Почувствах някакво смътно усещане в стомаха. С тази къса коса и с целия този външен вид, той можеше да се яви на прослушване за ролята на лошото момче в някой холивудски уестърн. Мястото му като че ли не беше на погребението на йоркширски магнат.

Закачих палтото му в гардероба в коридора до моето, после взех старата хавлия, която беше оставена там точно за такива случим, и започнах да подсушавам Ретс, който вече се беше настанил прел огъня.

— Добро момче — шепнех му. — Добро момче, Ретс. Всичко ще е наред сега, обещавам. Обещавам още, че няма да те напусна.

— Значи ти ще наследиш кучето? — запита Хари Монтана зад мен.

— Аз нищо няма да наследя. — Изправих се. — Аз съм просто служител, човек, който работеше за него. Но, разбира се, ще се погрижа за Ретс, защото Боб би искал това. Вече го чувствам като мое куче, макар да знам, че за него вероятно винаги ще има само един господар.

Усещах погледа на Монтана върху себе си, докато отивах да оставя старата хавлия. Спомних си, че все още не знам кой е той, нито пък защо е тук. Предложих да се преместим във всекидневната стая и той задържа тежката врата, за да мина.

Тази беше любимата ми стая в къщата. Беше слънчева дори в снежна буря. Стени в светла охра, дивани, покрити със златист брокат, разпилени възглавнички по тях, меки светли килимчета и рогозки, малко поизносени през годините, лампи, които хвърляха мек златист отблясък, и огън, който гори весело в камината. Всъщност уютът тук не се различаваше много от този в ресторант „Гаврош“. Когато се озовах за първи път там, си помислих, че сигурно е много хубаво да се завърнеш в уюта на такава домашна атмосфера. Но скоро трябваше да си отида оттук.