Мисис Уейнрайт се появи, като буташе пред себе си количката за чая, върху която бяха подредени чинии с малки сандвичи и бисквити и добре известния ми пандишпан с мармалад, както и сребърният сервиз за кафе. Тя поздрави Хари Монтана и ме остави да сервирам. Налях горещото, вдигащо пара, кафе в крехките синьо-бели порцеланови чаши „Уеджууд“ и подадох една на този „каубой“. Той седеше напълно отпуснат и спокоен, с леко раздалечени колене, с дълги крака, кръстосани при глезените, с навити ръкави, разкриващи татуировка, която много приличаше на китайски надпис.

Изядох парче от пандишпановия сладкиш. Той обикновено имаше вкуса на летни ягоди. Но днес имаше вкус на земен прах.

— И откъде знаеш, че нищо няма да наследиш? — Той разбърка захарта в кафето си. — Адвокатите прочетоха ли вече завещанието?

Смръщих вежди, изведнъж застанала нащрек. Бях поканила един напълно непознат в дома на Боб. А той можеше да е всеки! Можеше да му е съперник в бизнеса, който се опитва да измъкне информация. Можеше да е репортер, който е по дирите на сензационна история. Можеше да е някой отдавна изгубен роднина. Гледах го втренчено. Приличаше на бивш морски „тюлен“ с тази ниско подстригана коса, с избелелите износени дънки, с гривната и татуировката. Вече разтревожена, отметнах от челото си моята тежка и все още мокра коса. Дали не бях, неумишлено, пуснала в дома на Боб негов враг?

— Кой си ти, по дяволите? — казах рязко. — Защо задаваш всичките тези лични въпроси?!

— Аз съм нещо като приятел на Боб.

— Няма такова „нещо като приятел“ — отговорих натъртено. — Приятелят е приятел и това е. Откъде го познаваш?

— Срещнах Боб преди десет години. Той имаше лични проблеми. Чул за мен от свой познат. Обади ми се в Далас и летях до Ню Йорк, за да се срещна с него. Мислеше, че ще мога да му помогна.

Чудех се какво ли има предвид Монтана под „лични проблеми“, но реших, че ще е по-добре да не задавам въпроси. Имаше някои неща, за които Боб не искаше да знам, и аз уважавах това негово желание. И все пак имах нужда да знам кой е мъжът, който седи срещу мен в къщата на Боб. Тъкмо се канех отново да го запитам, когато той ме изпревари. Изправи се, извади портмоне от джоба на дънките си, от него извади визитна картичка и ми я подаде.

„Хари Монтана“, прочетох аз. „Определяне на риска. Охрана. Частни разследвания“. Имаше адрес в Ню Йорк и адрес в Далас, както и съответните телефонни номера, плюс обичайната информация за електронния адрес.

Не бях изненадана от естеството на професията му, бях просто озадачена. Боб се ползваше от услугите на частните детективи, когато се нуждаеше от информация за съперниците си в бизнеса, но от думите на Монтана не бях останала с такова впечатление.

— Задавала ли си си въпроси относно смъртта на Боб? — запита той.

— Разбира се. И сега си задавам… непрекъснато. Шофирал съвсем сам по безлюден планински път, който не познавал много добре, и колата излязла от шосето. Трябваше да съм с него, трябваше аз да шофирам…

— И ако беше така, ти също щеше да си мъртва.

Почувствах как лицето ми се издължава от шока.

Гледах втренчено, с празен поглед, този непознат.

— Не, ти не разбираш — казах забързано. — Боб винаги караше прекалено бързо. Той очакваше от другите шофьори на автомобили да му правят път. Аз не бих му позволила да шофира по онова планинско шосе, но бях болна от грип. Бях на легло в апартамента в Манхатън. А трябваше да съм с него. Трябваше да съм там…

— И сега страдаш от чувство за вина.

Сякаш замръзналото ми сърце изведнъж оживя и почувства бремето на тъгата. Раменете ми се отпуснаха, главата ми клюмна на гърдите и ме задавиха ридания. Непознатият не помръдна. Той просто седя и ме гледа, докато пристъпът не премина, после каза тихо:

— Чувството за вина няма да го върне, Дейзи Кийн, и ти го знаеш. Знаеш и това: ние всички сме отговорни за действията си. Боб Хардуик не е умрял, защото ти не си била там, умрял е просто защото той е бил там и с него се е случило това. Бил е на неподходящото място в неподходящото време.

Чух тиктакането на часовника. Едно от дърветата в огъня помръдна, нови пламъци проблеснаха и бяха отразени, розови, от сребърното джезве за кафе. Потопена в мъката си, аз долавях, макар и с периферията на чувствата си, старите пейзажи по стените, избелелите коралови и зелени цветове на килимите, решетката от пиринч и кожа, която обграждаше камината, сънливото хъркане на Ретс… Всичките тези познати неща и звуци. Но после, в изведнъж настъпилата тишина, бяхме само аз и непознатият.

На вратата се почука и аз подскочих. Влезе мисис Уейнрайт. Тя побърза да отмести поглед от изцапаното ми от сълзите лице и каза:

— Няма да излезете от къщата тази вечер, мис Кийн. Мистър Станли ми каза, че всички пътища са блокирани, а ще ги разчистят едва утре. Ако бурята спре.

Къщата имение беше разположена навътре от улицата и беше заобиколена от дървета. Като погледнех надолу по дългата права алея, през сипещия се сняг, едва виждах очертанията и златистия отблясък на лампите до портата. На кръглото място за паркиране пред входната врата, двата автомобила вече бяха като покрити с дебело снежно одеяло.

Изправих се и дръпнах тежките копринени завеси. Сърцето ми се сви при тази мисъл, когато казах:

— Изглежда, че и ти ще прекараш нощта тук, мистър Монтана.

Той вече се беше изправил и поглеждаше часовника си.

— Не искам да създавам затруднения…

— Нямаш избор. Страхувам се, че и двамата ще трябва да останем тук.

— За нас не е никакво затруднение, сър — каза мисис Уейнрайт, с което взе нещата в свои ръце. — Ще настаня мистър Монтана в Червената стая, мис, ако вие нямате нищо против.

Кимнах, разбира се, после казах на Монтана:

— По-добре ще е да приберем автомобилите си в гаража, преди снегът да ги е засипал съвсем.

Той благодари на мисис Уейнрайт, после отново благодари на мен и пак погледна часовника си. Имах чувството, че няма търпение да си тръгне, но, от друга страна, знаеше, че няма избор.

Заведох го до малката стаичка в задната част на къщата, където се държаха обувките. Там намерихме чифт ботуши, които му ставаха, дадох му и зелената мушама на Боб. Аз облякох същите одежди, също обух ботуши и сложих на главата си каскет за каране на ски, който нахлупих чак до веждите си. Подадох на Монтана кариран каскет.

Двамата наистина представлявахме интересна гледка.

— Приличаме на членове на старата английска аристокрация — казах аз.

— Ти приличаш на бежанец от Сибир.

Въпреки натежалото ми сърце, аз се усмихнах.

Снеговалежът наистина беше силен, снежинките бяха толкова твърди, че приличаха на парченца лед, а вятърът ги запращаше право в нас. Казах на Монтана да ме следва и пристъпих смело в снежната виелица. Мистър Станли беше посипал със сол входните стъпала, но вятърът вече навяваше снега и аз се подхлъзнах. Монтана ме хвана за ръката.

— Спокойно, бавно — каза той, като ме държеше здраво за лакътя.

Харесваше ми чувството, че е толкова близо до мен, че ме защитава — така отново се чувствах крехка, женствена. Беше минало дълго време, откакто мъж ме беше докосвал, и сега трябваше да си напомня, че този тук просто иска да е сигурен, че няма да си счупя врата.

Монтана избърса предното стъкло на моето „Мини“. Снегът вече стигаше до средата на гумите и той ме погледна, изпълнен със съмнение.

— Защо не ме оставиш аз да го прибера в гаража? — запита той.

— Ще се справя. Освен това, трябва да ти показвам пътя. Гаражите са от другата страна на къщата — в старите конюшни.

Изчаках да почисти предното стъкло и на своя автомобил, после го чух да запалва двигателя. Ако колите престояха още един час на този студ, нито една от тях не би могла да запали. На мен ми изглеждаше истинско чудо, че успяха да запалят и сега.

Поставих крака си на педала за газта. Гумите се завъртяха, но нищо не се случи. Натиснах педала по-силно и колата подскочи напред. Струваше ми се, че трябва да шофирам през дюни от сняг. Виждах фаровете на Монтана зад себе си и му дадох знак, че всичко е наред, след което внимателно взех завоя. Въпреки това задницата на автомобила ми поднесе. Дръпнах крака си от педала за газта и бързо изправих колата. Не исках да се озова в храстите. Изминах разстоянието до ъгъла на къщата, завих и навлязох в покрития с павета вътрешен двор, който изглеждаше девствено чист под бялата снежна покривка. Натиснах дистанционното управление за вратата на гаража. Страхувах се, че няма да работи в това студено време.

Странно, но в гаража все още се усещаше миризмата на конюшня, макар сега там да се приютяваше колекцията от автомобили на Боб, която включваше „Бугати“ 1929, „Ягуар“ 1964 и „Корвет“ от началото на шейсетте, тюркоазено синьо „Шеви“ от петдесетте и „Форд Мустанг“ от 1964 с подвижен покрив, както и съвсем нов „Мерцедес“ и едно модерно яркочервено „Ферари“. Боб обичаше автомобилите. Беше ирония на съдбата, че трябваше да загине в пътна злополука.

Вкарах „Мини“-то вътре, после направих знак на Монтана да вкара „Ягуара“. Той паркира до мен. Когато слезе, аз му подадох една мека метличка.

— По-добре е да ги изчистим от снега, ако не искаме да ги съсипем.

Загледах го как почиства първо своя „Ягуар“, а после — и моя автомобил.

— Не приличаш на момичетата, които си избират червени автомобили — подхвърли той през рамо, докато още чистеше снега.