Таванът се издигаше на два етажа височина и широките му греди бяха боядисани в светлосиньо. В единия край напред се издаваше мецанинът, а подът беше от теракотни плочки, обсипани с кобалтовосини звезди. По белите стени висяха стари сребристи огледала и картини в пастелни и приглушени тонове, имаше и бели дивани, достатъчно дълбоки, за да потънеш в тях.

Изкушени от гледката, както вероятно и всички, които идват тук, аз и Монтана излязохме на терасата. Сякаш безкраен басейн се простираше до хоризонта, а там, където морето се вдаваше в скалите, тесен зеленикав водопад се изливаше над главите ни и образуваше пръски в морската вода. Под покрита с лози пергола беше поставена дълга дървена маса, идеалното място за романтична вечеря в гореща лятна нощ, а удобни столове бяха подредени около огромна външна камина. Имаше друга синя дървена врата в стената, която ограждаше градината. Тя водеше към назъбените варовикови скали. Обаче в градината на вила „Белкис“ всичко беше нежно, меко и приглушено.

Рози и орлови нокти, бугенвилия и хибискус пълзяха по стените и придаваха красота на всичко наоколо. Чуваше се ромоленето на поточето и на водопада, гукането на гълъбите и тихото цвъртене на цикадите.

— Толкова е спокойно! — прошепнах на Монтана. — Такова успокоение и хармония! Знаеш ли, че дизайнът на всичко тук е на самия Василий? — добавих.

Василий беше син на майка рускиня и баща турчин, известен с лекотата и грацията на своето танцуване и способността си да вдига примабалерините като перца. Когато открил тази вила, тя била малка къща само с две спални, равен покрив, боядисана с вар и заобиколена от пущинаци, но гледката, която се разкривала от прозорците й, била също толкова вълшебна и той веднага се влюбил в нея. Прекарал години наред над дизайна на къщата и градините и когато всичко било приключено, започнал да дава разточителни партита с музиканти на терасата или в мецанина, на които идвали всички по-известни хора от Европа. Сервирал калмари, шампанско и хайвер, както и от местното сухо бяло вино, което много обичал, а по-късно понякога танцувал за гостите си.

Водел всичките си любовници тук, мъжете, както и жените, защото той бил бисексуален. А после, когато остарял — е, за балетист, имам предвид, около петдесет години — написал подробната си биография, която скандализирала света и станала причина да загуби много от приятелите си и се върнал да живее тук в почти пълно усамотение с кучето, което обожавал.

И тогава направил синята дървена врата в стената на градината, за да може да разхожда кучето по скалите. Познавал ги като дланта си, знаел къде са опасните пукнатини и пролуки, макар някои от тях да били скрити под тревата.

— Умрял точно на тази тераса — казах на Монтана. — Докато седял на любимия си стол с кучето до себе си, отпивал от любимото си бяло вино и гледал любимата си гледка.

Погледът ми срещна този на Монтана и аз разбрах, че и двамата мислим за Боб и колко по-добре би било и за него, ако беше умрял спокойно тук като Василий.

Дойде Енрико и ни донесе чаши студен чай с лед и от малките бадемови сладки, които били специалитетът на вилата. Погледнах часовника си. Беше почти два часът.

Глава 48.

Дейзи

На хоризонта се събираха тъмни облаци. Заподозрените влязоха във вътрешния двор и по нищо не се различаваха от обикновени туристи в своите бели къси панталони, поли и сандали, слънчеви очила и сламени шапки. Както обикновено, Дейвис носеше фотоапарат около врата си, а Допелман — скъп и мощен бинокъл, купен, както предположих, с парите на Боб по време на плаването.

Чарли Клемънт носеше бейзболна шапка с голяма козирка, която успешно скриваше очите му. Магдалена беше оставила Бела на борда на „Синята лодка“ с нейната гувернантка и беше дошла с Розалия и Хектор, облечен както винаги в бяло сако и с така безупречно подредена коса, сякаш животът му зависеше от това.

Даян беше облечена в черно, за да поддържа образа си на вдовица, а Филомена беше великолепна и пищна като шоу момиче в къси панталони, току-що купени на остров Капри сандали и оскъдно потниче. Тя беше с Брандън, разбира се, докато Бордоле, винаги весела и добре загоряла, също в бели къси панталони и потниче, беше с Тексас, изящна както винаги в семпъл бял памучен тоалет. Вятърът разтърси клоните на дърветата и затъркаля сламената шапка на Допелман по терасата, а той се спусна бързо след нея, подобен на насекомо в късите си панталони.

Рег и Джини не спестиха възклицанията си по отношение на вилата и излязоха на терасата, за да се насладят на гледката. Рег каза, че никога в живота си не е виждал нещо подобно и благодари на Боб, на глас, че го е поканил, защото в противен случай би могъл да изживее живота си, без да знае, че съществуват и такива места. Джини разговаряше с Енрико, който предлагаше на гостите си от традиционното бяло вино или добре изстудена бира, леден чай или „Пелегрино“. Възрастният човек изглеждаше особено доволен от раздвижването и оживлението, щастлив, че вижда вилата отново да живее. Разбира се, той нямаше и представа каква е истинската причина ние всички да бъдем там.

От другата страна на залива тъмните облаци се приближаваха все повече, а в далечината се чуваха силни гръмотевици. Улових погледа на Монтана и той ми кимна. Време беше. Накарах всички да се съберат в голямата стая, подредих заподозрените на първата редица столове пред голямото абаносово бюро, където се настани Монтана, а хората, които бяхме поканили, за да отвличат вниманието, се наредиха на втората редица столове.

Като свърших работата си, отидох да седна зад бюрото, при Монтана. В този миг гръмотевици нарушиха тишината, натежала от очакване, жените се спогледаха тревожно.

Помислих си, че сцената е точно такава, каквато я беше описал Боб в писмото си до мен — къщата в провинцията, наближаващата буря, всичките заподозрени — събрани на едно място, чакащи завещанието да бъде прочетено.

Жените бяха кръстосали крака и бяха оставили чантите си на пода до тях, приглаждаха ленените си поли, подръпваха надолу късите си панталони и скръстваха длани на коленете си. Мъжете се облегнаха удобно назад и скръстиха ръце на гърди. Имаха агресивен вид, с изключение на Допелман, който потъна в прекалено големия за него стол и заприлича на Белия Заек от „Алиса в страната на чудесата“. Чарли щракна с пръсти на Енрико да му донесе още едно питие, а Дейвис гледаше право напред — в Монтана.

Чуха се няколко нервни покашляния, когато Монтана взе купа хартии и им каза, че завещанието на Боб е написано под формата на писмо — всъщност по едно писмо за всеки един от тях.

И започна да чете.

Глава 49.

Завещанието на сър Робърт Хардуик

„Приятели, започваше първото писмо на Боб, ако все още мога да ви наричам така. Надявам се, че сте се насладили на плаването и сте ми отдали дължимата последна почит. Но причината да сме тук сега е, че трябва да открием кой е убиецът“.

Шокирани, заподозрените поеха шумно въздух и се спогледаха нервно един друг.

„Преди да се заемем с това, искам да ви напомня, че немного често човек получава втори шанс в живота, но ето, че днес аз предлагам на всеки един от вас такъв шанс. Да започнем с теб, Даян“.

Даян се наведе нетърпеливо напред.

„Не мога да кажа със сигурност дали си ме убила ти, Даян, но ти имаш своите причини да сториш това. Виждал съм гнева в очите ти много пъти и желанието да ми причиниш болка. И съм се питал защо. Нима не бях достатъчно щедър? Нима не ти дадох повече, отколкото предвиждаше първоначалният брачен договор? Като лейди Хардуик, ти имаше всичко, което пожелаеше, а все продължаваше да искаш още. Какво има в това нещо, което хората наричат «пари»? Господ знае, като дете нямах никакви пари точно като теб, Даян“.

Устните на Даян образуваха само една много тънка линия. Тя се огледа и се опита да прочете израженията по лицата на околните, но те всички гледаха Монтана и чакаха следващите му думи. А Даян някак си знаеше, че те няма да й харесат.

„Отначало се влюбих във вашия семеен замък и във всичките онези ваши глупости за залесяване и гори, защото вие толкова приличахте на истински аристократи. По-късно обаче погледнах във френската история. Мислех, че името ти ми звучи познато, и се оказа така, защото първоначално е принадлежало на Даян дьо Поатие, дукеса дьо Валентиноа, любовница на крал Анри ІІ. Даян дьо Валентиноа управлявала живота във френския двор до смъртта на краля, а после неговата съпруга, Катрин дьо Медичи, я изпратила в «изгнание». Не в нейния великолепен замък в Шенонсо, а в по-евтиния и много по-обикновен Шамон. Но Даян, сигурен съм, че ти вече знаеш всичко това“.

Даян гледаше втренчено Монтана и кипеше от гняв, че са я уловили в лъжа, но не каза нищо и Монтана продължи да чете:

„Според тази история, един замък чака твоето «оттегляне». Той е доста по-малък от Шенонсо и дори от Шамон, но е напълно подходящ за моята лейди. Ти може би го помниш, той се намира на хълмовете над Сен Тропе. Веднъж го посетихме заедно. Очарователно, приятно място. Замъкът е заобиколен от боровите гори, които му принадлежат, от него се разкрива гледка към морето, мястото е отлично за организиране на разни развлечения. Всъщност то е толкова добро, че ти оставих достатъчно да се «забавляваш», както трябва, докато най-после започнеш сама да изкарваш прехраната си. Плановете, които трябва да превърнат това място в хотел, вече са одобрени. Хотела кръстих на теб — «Замъкът Валентиноа». Накрая, мила моя Даян, произходът ти ще отговаря на историята ти. И всичките ти приятели ще идват там и ще остават. Помисли какво удоволствие ще получиш от факта, че ще можеш ти да каниш и да се грижиш за удобствата им.