— Като каква, по-точно?

Бях подозрителна. Все пак той беше мъж, който разговаряше с жена. Сви рамене.

— Частният ми детектив напусна, защото трябва да се грижи за болната си майка. Имам жилище в Ню Йорк, както и апартамент тук, на „Парк Лейн“. И вила на остров Капри. После, имам и „Снийдли Хол“, имението в Йоркшир. Всички тези имоти искат наглеждане, поддържане. Можеш да бъдеш мой главен майор дом, ако желаеш. Както и мой личен помощник, секретарка, връзки с обществеността и въобще… каквато роля имам нужда да играеш през деня. Ще откриеш, че винаги възлагам задачи и съм много взискателен. Не е лесно да се работи за мен или поне така ми казват. — Той повдигна широките си рамене, раздразнен. — Но ако въобще имам недостатък, той е, че искам нещата да се вършат както трябва, а в повечето случаи не е така — освен ако не ги свърша сам. Но ще ти плащам повече, отколкото някога си помислила, че ще печелиш. Ще помислиш ли върху предложението ми?

Бях изумена. Този човек беше напорист, енергичен, беше нещо като Шрек, но един много, много умен Шрек. Той ме предизвикваше. Предложението му ме изкушаваше. То, разбира се, щеше да спаси живота ми, но някъде дълбоко в подсъзнанието си аз все още бях много предпазлива. Той седеше тихо и ме гледаше. После каза нежно:

— Чуй, любов моя, някога бях млад като теб. Бях разорен. И влюбен. Сега не съм нито едно от тези неща, но понякога се питам, ако има възможност, кое от тях бих искал да върна. Дали младостта? За да почувствам отново живота и силата в тялото си — чувство, което ти приемаш за дадено. Или може би властта? За да имам възможността да изляза от унизителната крайна бедност, да преживея отново удоволствието от постигането на успеха. А любовта? Ах, любовта! — Той затвори очи и въздъхна леко. — Това вечно, обичано от всички, чувство — каза той. — Не, това никога отново. Любовта е прекалено болезнена. С нея е приключено. На мен не ми остава нищо друго, освен упоритата и тежка работа. И после — още упорита и тежка работа. Това е единственото, което ми носи задоволство. Това — и любовта на моето добро куче.

Омекнах, докато го слушах как, неочаквано, разкрива душата си пред мен — една напълно непозната. Като мен, той беше сам, макар и не поради същите причини. Той беше сам по свой собствен избор. После каза:

— Разбира се, ще трябва да дойдеш да живееш при мен.

Трябваше да се досетя, че всичко е прекалено хубаво, за да бъде истинско. Хвърлих му отново моя добре отработен недоверчив кос поглед и подскочих, когато той остави чашата си върху масата толкова рязко, че виното се разплиска по покривката. Един келнер се приближи бързо, но той махна раздразнено с ръка, за да го отпрати.

— Чуй ме, момиче — каза сър Робърт с тих, но груб глас, който издаваше гнева му. — И никога не го забравяй. Аз съм богат. Жените ме преследват. Красиви жени, които се движат в обществото, млади актриси, модели — те ме преследват, а в очите им виждам само алчност. Жени, които никога не съм срещал, ми се обаждат по телефона, за да ми кажат колко се възхищават от мен и да ме канят на вечеря. Разбери това, твърдоглава луничава червенокоске, мога да имам, която жена пожелая. — Той ме бодна с пръст в гърдите — там, където брошката придържаше изкуствената лисича яка. — А теб не те искам.

Брошката се разкопча и го убоде. Той погледна кръвта, която бликна на капка върху пръста му.

— Е — каза с широка усмивка, — започваме добре, нали?

Това беше началото на моите пет години, в които работих за него, както и на приятелството ми със сър Робърт Уолдо Хардуик. Да го кажем простичко, той беше най-надменният, най-взискателният и най-раздразнителният мъж, когото някога съм познавала.

Както и най-милият, най-проявяващият разбиране и съчувствие и най-нежният. Как би могъл да бъде всички тези неща едновременно? Това беше най-голямата загадка по отношение на Боб Хардуик.



Това беше също и основата, на която се градяха нашите взаимоотношения. Темперамент, гневни избухвания, сълзи — от моя страна, разбира се. Ледени диалози, спокойно безразличие — от негова страна. Но онова, което и двамата изпитвахме и пазехме, беше обичта, приятелството. Приличахме си. Бяхме един добър екип. Бяхме приятели. И в случай, че се питате, не, не бяхме любовници.

Онази нощ в „Гаврош“ Боб Хардуик взе парите ми, защото, както ми каза по-късно, искал да види дали съм човек на честта. Разбира се, той предположил, че с това ще бъда разорена, но искал да види дали, все пак, ще спазя думата си. Или, по-скоро, неговата дума. Това нямаше значение, защото той също беше човек на честта. И ми върна парите в колата на път за дома.

И също така, веднага ми даде аванс от много щедро отпуснатата ми заплата, за да си направя хубава прическа и да си купя прилични дрехи. Влязох в живота му и в света му и той ме учеше на всичко, което можеше, докато не станах незаменима за него или поне той ми позволи да вярвам, че е така. Обаче, в сърцето си, аз знаех, че е вярно. Боб ме спаси. Той ми даде втори шанс и аз го обичах искрено заради това. И ето защо стоя сега тук, на неговото погребение, и сълзите се стичат по премръзналите ми бузи. Дойдох да си взема сбогом с него, защото той беше мой най-добър приятел и ще ми липсва до края на дните ми.

В същото време се питам защо другите скърбящи със замръзналите лица — красивата му бивша съпруга французойка и пищната му бивша любовница италианка, както и някои от познатите му от деловия свят със закопчани догоре палта — са тук. Защото нито един от тях не може да се нарече негов приятел.

Имаше и още един мъж, напълно различен от останалите — висок и дългокрак, облечен в дълго черно палто. Снежинките полепваха и по неговата тъмна и ниско подстригана коса. Той стоеше съвсем сам зад тълпата опечалени. Погледът на присвитите му тъмни очи под строгите черни вежди срещна моя над главите на другите и той ми кимна за поздрав. Аз също кимнах, макар всъщност да нямах представа кой е той.

Глава 3.

Дейзи

Всичко приключи. Хората обърнаха гръб на ледения вятър, някои от тях забързаха към топлината и уюта на автомобилите си, а други тръгнаха към гарата на градеца, която се намираше на десет мили оттук, за да хванат бързия влак за Лондон. Малката тълпа от селото все още стоеше скупчена под чадърите. Някои от присъстващите работеха в имението — градинарят, икономът и жените, които почистваха всеки ден. Там беше и Джини Бан, барманката в „Рамс Хед“, облечена в черно, на главата с широкопола черна шапка, която обикновено носеше и на годишното градинско увеселение в имението. Там беше и Рег Блънт, собственикът на кръчмата, здраво сложен, почти квадратен. Той беше най-добрият приятел на Боб. Блънт беше изпил много халби бира с Боб в съботните нощи, когато Боб се настаняваше на любимата си дървена пейка близо до камината. Местните хора тук го приемаха като един от тях. Те се приближиха към мен и ми подадоха ръка, за да изразят съчувствието си, а с другата често изтриваха сълзите си.

— Той беше наистина човек и добър приятел — каза Джини, като почти се задави с думите. — Независимо от това какво могат да кажат другите.

Кимнах. Много ми се искаше да се усмихна или поне да намеря верните думи, но не можех да направя нищо.

— Господ казва: „Блажени са низшите духом и слабите“ — каза Блънт. — Но ако питате мен, силните хора като сър Робърт са нашата благословия. Той ще липсва на всички ни тук. Да, наистина ще ни липсва. — За моя изненада, той взе ръката ми и я поднесе към студените си устни. — Грижи се за себе си, Дейзи — каза той. — И помни, всички тук в „Снийдли Хол“ те обичат и се интересуват от теб.

Развълнувана, аз го гледах как се отдалечава. Само за пет години се бях превърнала в част от това селце, в член на малката общност, където хората все още се обичаха и се интересуваха един от друг. Рег Блънт ми казваше, че ако имам нужда от помощ, те ще ми помогнат. И аз бях благодарна за това. Отново бях сама в студения и заснежен свят, незащитена от Боб Хардуик. И осъзнах, че отново бях без работа, макар че този път имах сметка в банката, с много повече от петстотинте долара в чантата си, когато срещнах Боб за първи път.

Ретс все още гледаше втренчено в тъмната дупка, където лежеше господарят му.

— Хайде, момче — казах и подръпнах каишката му. Той не помръдна. — Ретс, хайде, милият ми — повторих, но той продължи да лежи на снега.

Наведох се, за да го взема на ръце, но той се притисна към замръзналата земя. Селяните си бяха отишли, виждах как другите опечалени се качват в автомобилите си. Те дори не погледнаха назад. Никой вече пет пари не даваше. Това тук беше само старото куче на Боб Хардуик.

По бузите ми започнаха да се стичат горчиви сълзи. Отново се опитах да провра ръце под корема на кучето, но то се притискаше към земята като мида към скала.

— Нека ти помогна.

Вдигнах поглед през сълзи. Беше непознатият.

— Животните реагират по свой начин — каза той тихо. — То не иска да напусне господаря си.

— И аз не искам — казах, преди да съм успяла да спра думите.

Погледът на тъмните очи на непознатия задържа моя. Неговият изразяваше дълбоко съчувствие. После той се обърна към кучето и прокара длан по грубата бяла козина на гърба му.

— Хайде, момче — каза той нежно. — Време е да си тръгнем. Всичко ще е наред.

Кучето вдигна глава и го гледа няколко дълги секунди, после твърдо завря муцуната си отново между лапите и въздъхна така, че цялото му тяло се разтресе.