Исабел Алиенде - Японският любовник

– Дали някоя от приятелките ти познава хора, които имат толкова неуравновесено дете, че да го поверят в ръцете на психолог?

– Със сигурност, Исаак, но не биха го признали дори с цената на живота си.

– Детството е период от живота, естествено обречен на нещастие, Лилиан. Приказките, че децата заслужават щастие, са измислица на Уолт Дисни, за да печели пари.

– Какъв инат си! Не можем да оставим Алма да плаче до безкрайност толкова безутешно. Трябва да направим нещо.

– Добре, Лилиан. Ще прибегнем до тази крайна мярка, когато всичко останало се окаже безсилно. За момента би могла да започнеш да даваш на Алма по няколко капки от твоя сироп.

– Не знам, Исаак, това ми се струва оръжие с две остриета. Не е хубаво да изграждаме у момичето зависимост от опиума в такава ранна възраст.

Докато спореха за плюсовете и минусите на психолога и на опиума, внезапно си дадоха сметка, че откъм гардероба вече три нощи подред е тихо. Вслушваха се още две вечери и се увериха, че необяснимо как, момичето се е успокоило и не само спи непробудно до сутринта, но и започва да се храни като всяко нормално дете. Алма не беше забравила родителите си и брат си и продължаваше да мечтае как семейството скоро отново се събира, но сълзите ѝ привършваха и тя започна да се отвлича с двете единствени любови в живота си – Натаниел Беласко и Ичимей Фукуда. Първият скоро щеше да навърши тринайсет години и беше най-малкото дете на семейство Беласко, а вторият, на път да навърши осем като нея, беше най-малкият син на градинаря.

Марта и Сара, дъщерите в дома "Беласко", живееха в свят, съвсем различен от този на Алма; интересуваха се само от мода, партита и потенциални женихи и когато се натъкваха на нея в някое кътче на голямата къща в Сий Клиф или по време на редките официални вечери в трапезарията, се изненадваха и не можеха да си спомнят кое е това момиченце и защо е там. Затова пък Натаниел нямаше как да я избегне, тъй като Алма неотлъчно го следваше още от първия ден, решена да замести обожавания си брат Самуел с този стеснителен братовчед. В семейство Беласко той бе най-близък до нея на възраст, въпреки петте години, които ги деляха, и най-достъпен заради своя стеснителен и благ характер. Момичето предизвикваше у Натаниел смесица от заплененост и страх. Алма изглеждаше като извадена от дагеротип със своя безупречен британски акцент, който бе усвоила от крадливата си възпитателка, с погребалната си сериозност, твърда и ръбеста като дъска и миришеща на нафталин също толкова, колкото куфарите ѝ с багаж, и с предизвикателния бял кичур на челото, контрастиращ с наситеното черно на косата ѝ и с маслинената ѝ кожа. Отначало Натаниел се опита да се изплъзне, но нищо не беше в състояние да обезкуражи непохватните приятелски аванси от страна на Алма и в крайна сметка той отстъпи, понеже беше наследил доброто сърце на баща си. Отгатваше мълчаливата мъка на братовчедка си, която тя от гордост преглъщаше, но избягваше с различни извинения задължението да ѝ помага. Алма беше една хлапачка, свързваше ги единствено някаква си кръвна връзка, тя пребиваваше временно в Сан Франциско и би било напразно разхищение на чувства да се сприятелява с нея. Когато изминаха три седмици без никакъв признак, че посещението на братовчедката наближава своя край, това извинение отпадна и той отиде да пита майка си да не би да възнамеряват да я осиновят. "Надявам се да не се стигне дотам", му отвърна Лилиан, изтръпнала. Новините от Европа бяха много тревожни и възможността племенничката ѝ да осиротее започваше да се оформя в мислите ѝ. От тона на отговора Натаниел заключи, че Алма ще остане при тях неопределено дълго, и се отдаде на инстинкта си, обиквайки я. Спеше в друго крило на къщата и никой не му беше казал, че Алма плаче в гардероба, но по някакъв начин долови това и често нощем се промъкваше на пръсти при нея, за да не е сама.

Натаниел представи семейство Фукуда на Алма. Тя ги беше виждала от прозореца, но не излезе в градината, докато не дойде пролетта и времето не се затопли. Един съботен ден Натаниел превърза очите ѝ с обещанието, че ѝ готви изненада, хвана я за ръка и я поведе през кухнята и пералнята към градината. Когато махна превръзката и тя вдигна поглед, видя, че стои под кичеста цъфнала вишна, облак от розов памук. До дървото стоеше, облегнат на лопата, нисък на ръст и широкоплещест мъж с работни дрехи и сламена шапка над азиатско лице със загоряла кожа. Със запъване на един трудно разбираем английски, той обясни на Алма, че това е прекрасно мигновение, което ще трае само няколко дни и скоро цветовете ще се отронят като дъжд върху пръстта; по-разумно е човек да запази спомена за цъфналата вишна, защото той ще живее цяла година, чак до следващата пролет. Този мъж беше Такао Фукуда, японският градинар, работещ в имението от много години, единственият човек, пред когото Исаак Беласко сваляше шапка с уважение.

Натаниел се върна в къщата и остави братовчедка си в компанията на Такао, който ѝ показа цялата градина. Разведе я из терасирания терен от върха на възвишението, където се издигаше къщата, та чак до плажа. Обходиха тесни пътеки, осеяни с класически, покрити със зелената пагона на влагата статуи, с фонтани, екзотични дървета и пищни растения; обясни ѝ коя е родината им и какви грижи изискват и така стигнаха до една обвита с рози пергола, с панорамен изглед към морето и входа на залива вляво и към открития преди няколко години мост "Голдън Гейт" вдясно. Оттам можеха да се видят цели колонии морски вълци, излегнати на скалите, а ако човек търпеливо се взреше в хоризонта, с малко повече късмет можеше да различи и китовете, които идваха от север, за да родят малките си във водите на Калифорния. Сетне Такао я заведе в парника – миниатюрно копие на класическа викторианска гара от ковано желязо и стъкло. Вътре, на слаба светлина и във влажна и топла среда, поддържана с отоплители и изпарители, деликатните растения започваха живота си в сандъчета – всяко с етикет с името и датата, когато трябваше да се пресади. Между две дълги маси от необработено дърво Алма съзря някакво момче, съсредоточено в смолисти растения, което, щом ги чу да влизат, хвърли ножицата и се изпъна мирно като войник. Такао го приближи, каза му нещо на непознат за Алма език и погали косата му. "Най-малкият ми син", поясни. Алма заразглежда съвсем открито бащата и сина като хора от друг вид – не приличаха на източните люде от илюстрациите в Енциклопедия Британика.

Момчето я поздрави с поклон и без да вдига поглед, се представи:

– Аз съм Ичимей, четвърто дете на Такао и Хейдеко Фукуда, чест е да се запозная с вас, госпожице.

– Аз съм Алма, племенничка на Исаак и Лилиан Беласко, и за мен е чест да се запознаем, господине – представи се на свой ред тя, объркана и развеселена.

Тази първоначална вежливост, която обичта щеше впоследствие да обагри с хумор, беляза тона на дългата им връзка. По-висока и по-едра, Алма изглеждаше по-голяма. Ала дребното тяло на Ичимей лъжеше, защото той без усилие вдигаше тежки чували и буташе нагоре по наклона натоварена количка. Главата му беше голяма в сравнение с тялото, кожата му – с цвят на мед, черните му очи бяха раздалечени, а косата му – твърда и непокорна. Все още му никнеха трайните зъби и когато се усмихваше, очите му се превръщаха в две чертички.

През остатъка от сутринта Алма следваше Ичимей, докато той засаждаше растенията в дупките, изкопани от баща му, и ѝ разкриваше тайния живот на градината е преплетени жилки под почвата, почти невидими насекоми и миниатюрни стръкчета в земята, които за една седмица достигаха една педя височина. Разказа ѝ за хризантемите, които точно сега се изнасят от парника, за това, как се пресаждат през пролетта и цъфтят в началото на есента, кичейки с цвят и радост градината, когато летните цветя изсъхнат. Показа ѝ розовите храсти, отрупани с пъпки, и ѝ обясни, че почти всички трябва да се премахнат и да се оставят само няколко, за да пораснат едри и здрави останалите розови цветове. Показа ѝ разликата между семенните и грудковите растения, между слънцелюбивите и другите, които предпочитат сянка, между местните и пренесените от далечни земи. Такао Фукуда, който ги наблюдаваше изпод око, дойде, за да каже на Алма, че най-фините работи възлага на Ичимей, защото се е родил със "зелени" пръсти – растенията го слушат. Момчето се изчерви от похвалата.

От този ден нататък Алма нетърпеливо очакваше градинарите, които идваха редовно в края на седмицата. Такао Фукуда винаги водеше Ичимей, а понякога, ако работата беше повече, вземаше и Чарлс и Джеймс – по-големите си синове, или Мегуми, единствената си дъщеря, с няколко години по-голяма от Ичимей, която се увличаше единствено по науката и доста неохотно цапаше ръцете си с пръст. Търпелив и дисциплиниран, Ичимей изпълняваше задачите, без да се разсейва от присъствието на Алма, защото знаеше, че баща му ще му остави половин час свободен в края на деня, за да си поиграе заедно с нея.

Къщата в Сий Клиф беше толкова голяма и обитателите ѝ бяха винаги толкова заети, че никой не обръщаше внимание на игрите на децата. Ако някому направеше впечатление, че Натаниел се заиграва дълги часове с много по-малко от него момиченце, любопитството мигом се изпаряваше, защото имаше други неща за вършене. Алма беше надживяла и без това малкото си обич към куклите и се беше научила да играе на скрабъл с помощта на речник и на шахмат по-скоро с гола решителност, защото в стратегиите не я биваше. От своя страна Натаниел бе загубил интерес към колекционирането на марки и към скаутските лагери. Двамата измисляха театрални пиеси с две или три действащи лица, които той пишеше, и след това се залавяха да ги представят на тавана. Липсата на публика изобщо не ги притесняваше, тъй като процесът беше много по-забавен, отколкото резултатът и те не търсеха аплодисменти; удоволствието се състоеше в това, да спорят по сценария и да репетират ролите. Стари дрехи, излезли от употреба пердета, разкривени мебели и вехтории в различна фаза на разпадане предоставяха суровината за костюми, аксесоари и специални ефекти, останалото го допълваха с въображение. Ичимей, който можеше да влиза в дома на Беласко без покана, също беше част от театралната трупа, но изпълняваше второстепенни роли, защото беше ужасен актьор. Компенсираше отсъствието на талант с удивителната си памет и дарбата си да рисува – рецитираше, без да се запъне, дълги пасажи, вдъхновени от любимите романи на Натаниел – като се започне от "Дракула" и се стигне до "Граф Монте Кристо"; негова задача бе също да рисува завесите. За жалост, това приятелство, което успя да спаси Алма от мъката ѝ на самотно сираче, в която първоначално бе изпаднала, не продължи дълго.