– Желаем сигурност за хората, които обичаме, Сет. Но за себе си всеки човек търси независимост. Баба ти никога не би приела да се бъркаме в личния ѝ живот дори ако е за нейно добро.

– Точно затова трябва да го направим, без тя да забележи – обоснова се Сет.


Според Сет в началото на 2010 година неочаквано, за броени часове нещо променило личността на баба му. Утвърдена като творец и като човек, стриктно изпълняващ задълженията си и образец за подражание, тя се затворила в гериатрична клиника, което въобще не ѝ прилягало, и избрала да се облича като бежанка от Тибет според мнението на снаха ѝ Дорис. Късо съединение в мозъка ѝ, каква друга би могла да е причината, добави. Последното, което видели в нея от предишната Алма, било, когато след един нормален обяд оповестила, че отива да си полегне за следобедна дрямка. В пет часа привечер Дорис почукала на вратата на стаята ѝ, за да напомни на свекърва си за празненството вечерта – заварила я изправена до прозореца, е поглед, зареян в мъглата, боса и по бельо. На един стол лежала захвърлена великолепната ѝ дълга рокля. "Кажи на Лари, че няма да присъствам на галавечерта и че го моля да не разчита за нищо повече на мен до края на живота ми." Твърдият ѝ глас не търпял възражение. Снаха ѝ тихо затворила вратата и отишла да предаде посланието на съпруга си. Това била вечерта – най-важната през годината – в която събирали средства за Фондация "Беласко" и на изпитание се поставяла силата на убеждение на цялото семейство. Сервитьорите вече привършвали с подреждането на масите, готвачите бързали е подготовката на банкета, а музикантите от камерния оркестър настройвали инструментите си. Всяка година Алма произнасяла кратко слово, приблизително едно и също, позирала за няколко снимки с най-изтъкнатите дарители и разговаряла с медиите – от нея се изисквало само това, всичко останало било отговорност на сина ѝ Лари. Наложило се да се справят без нея.

На другия ден Алма предприела окончателните промени. Захванала да реди куфари и решила, че много малко от вещите ѝ ще са ѝ нужни в новия живот. Трябвало да се освободи. Първо отишла да си напазарува, после се срещнала със счетоводителя и е адвоката си. Определила разумна пенсия за себе си и предала останалото си състояние на Лари без указания как да го разпредели, сетне оповестила, че отива да живее в "Ларк Хаус". За да прескочи листата на чакащите, откупила реда на някаква антроположка, която срещу подходяща сума се съгласила да почака още няколко години. Нито един Беласко не бил чувал за това място.

– Това е дом за отдих в Бъркли – обяснила без повече подробности Алма.

– Да не е старчески приют? – попитал Лари, разтревожен.

– Нещо такова. Ще изживея годините, които ми остават, без усложнения и без тежести.

– Тежести? Надявам се, че нямаш предвид нас!

– А какво ще кажем на хората? – избухнала Дорис.

– Че съм стара и луда. И няма да сте далече от истината – отвърнала Алма.

Шофьорът я закарал с котката и двата куфара. Една седмица по-късно Алма подновила шофьорската си книжка, която от няколко десетилетия пито веднъж не ѝ се наложило да ползва, и купила кола "Смарт" в лимоненозелен цвят – толкова малка и лека, че веднъж трима палави младежи я преобърнали, както си стояла паркирана на улицата, и я зарязали с колелата нагоре, подобно на легнала по гръб костенурка. Мотивите на Алма да избере тази кола били, че крещящият цвят я правел видима за другите шофьори и че размерът ѝ гарантирал, че ако, за нещастие, блъснела някого, нямало да го убие. Представлявала нещо средно между велосипед и инвалидна количка.

– Мисля, че баба ми има сериозни проблеми със здравето, Ирина, и се е затворила в "Ларк Хаус" от гордост, за да не разбере никой – ѝ каза Сет.

– Ако беше така, вече щеше да е умряла, Сет. Освен това в "Ларк Хаус" никой не се затваря. Това е отворена общност, където хората влизат и излизат, когато пожелаят. Затова не се приемат пациенти с алцхаймер, които могат да избягат и да се изгубят.

– Точно от това се страхувам, да не би да се случи нещо такова в някоя екскурзия на баба ми.

– Винаги се е връщала. Знае къде отива и не мисля, че е сама.

– С кого тогава? С някой ухажор? Нали не смяташ, че баба ми ходи по хотели с любовник! – подигравателно каза Сет, но сериозното изражение на Ирина прекъсна смеха му.

– А защо не?

– Та тя е старица!

– Всичко е относително. Тя е стара, но не е старица. В "Ларк Хаус" Алма може да мине за млада. Освен това любовта не знае възраст. Според Ханс Войт на стари години е добре да си влюбен. Полезно е за здравето и предпазва от депресия.

– Как го правят старите хора? Имам предвид онова нещо в леглото – попита Сет.

– Без да бързат, предполагам. Защо не попиташ баба си – отговори тя.

Сет успя да спечели Ирина за свой съюзник и двамата сглобиха картинката. Веднъж седмично Алма получаваше кутия с три гардении, която куриер предаваше на рецепцията. Имената на изпращача и на цветарския магазин не бяха изписани, но Алма не проявяваше изненада, нито любопитство. В "Ларк Хаус" пристигаше и жълт пощенски плик без подател, който тя изхвърляше, след като от вътре извадеше по-малък плик, адресиран на ръка също до нея, но на адреса на Сий Клиф. Никой от семейство Беласко или от прислужниците не беше получавал, нито изпращал тези писма в "Ларк Хаус". Не подозираха за съществуването им, докато Сет не им каза. Ирина и внукът не успяха да разберат кой ги подава, защо са нужни два плика и два адреса за едно и също писмо, нито докъде ще доведе тази необикновена кореспонденция. Тъй като нито Ирина откри следи от писмата в апартамента в "Ларк Хаус", нито Сет в Сий Клиф, предположиха, че Алма ги съхранява в сейф в някоя банка.

Още едно паметно сватбено пътешествие с теб, Алма! Отдавна не бях те виждал толкова щастлива и спокойна. Вълшебната гледка на хиляда и седемстотин цъфнали вишни ни посрещна във Вашингтон. Виждал съм нещо подобно в Киото преди много години. Още ли цъфти така красиво вишната в Сий Клиф, която баща ми посади?

Ти погали имената, гравирани върху тъмния камък на Мемориала в чест на Виетнам, и ми каза, че камъните говорят, че може да се чуят гласовете им, че мъртвите са затворени в тази стена и ни викат, негодуващи, че са били пожертвани. Замислих се за това. Духове има навсякъде, Алма, но мисля, че се разхождат на свобода и не таят гняв.

МОМИЧЕТО ОТ ПОЛША


За да задоволи любопитството на Ирина и Сет, Алма Беласко започна да си припомня на глас с бистротата, с която съхраняваме най-важните моменти, първия път, в който видяла Ичимей Фукуда, и след това малко по малко продължи да съживява спомените от целия си живот. Запознала се с него през пролетта на 1939 година в прекрасната градина на къщата палат в Сий Клиф. Тогава тя била момиченце, което ядяло по-малко и от канарче, мълчала денем и плачела нощем, скрита в утробата на гардероб с три огледала в стаята, която вуйчо ѝ и леля ѝ приготвили за нея – истинска симфония в синьо: сини пердета, син балдахин на леглото, син белгийски килим, сини книжни птици на стената и сини репродукции на Реноар със златисти рамки; син бил и изгледът от прозореца – море и небе, когато мъглата се вдигала. Алма Мендел плачела за всичко, което завинаги изгубила, въпреки че леля ѝ и чичо ѝ е такава настоятелност повтаряли, че раздялата с родителите и с брат ѝ е временна, и друго, не толкова интуитивно момиченце като нея би могло да им повярва.

Последният образ, който съхраняваше от родителите си, бе на строг, възрастен мъж с брада, облечен в черно с дълго палто и шапка, и на много по-млада от него жена, застанала права на кея в Гданск и сгърчена от плач, която ѝ маха за сбогом с бяла кърпа. Колкото повече корабът се отдалечаваше към Лондон с жален вой, двете фигури на кея се смаляваха и размиваха, а тя, вкопчена в парапета на палубата, бе неспособна да отвърне на махането им. Трепереше в пътническите си дрехи; изгубена сред другите пасажери, скупчени на носа и загледани как изчезва страната им, Алма се мъчеше да се владее – така я бяха учили, откакто се помнеше. Отвъд нарастващото разстояние, което ги разделяше, усещаше отчаянието на родителите си и това засилваше предчувствието, че повече няма да ги види. С непривичен за него жест, баща ѝ бе сложил ръка на рамото на майка ѝ, като че ли за да я възпре да не се хвърли във водата, а тя придържаше шапката си с една ръка, за да не я отвее вятърът, а с другата френетично размахваше кърпичката.

Три месеца преди това Алма беше стояла с тях на същия кей, докато изпращаха брат ѝ Самуел, който беше с десет години по-голям от нея. Майка ѝ проля много сълзи, преди да се примири с решението на съпруга си да пратят момчето в Англия като предпазна мярка, в случай че недоказуемите слухове за война се сбъднат. Там той нямаше да подлежи на мобилизация във войската, нито можеше безразсъдно да се запише доброволец. Семейство Мендел нямаше как да предположат, че две години по-късно Самуел ще воюва в Кралските въздущни сили срещу Германия. Докато гледаше как брат ѝ се качва наперено в парахода като човек, предприемащ първото си приключение, Алма прозря заплахата, надвиснала над семейството ѝ. Брат ѝ беше като маяк в живота ѝ, пръскаше светлина в най-тежките моменти и прогонваше страховете ѝ с победоносния си смях, с мили шеги и с песни под акомпанимент на пиано. Самуел също посрещна възторжено Алма още от мига, в който, като новородена, я пое в ръцете си – розово, мяукащо като коте вързопче с мирис на талк. Тази страст към сестричката продължи да расте през следващите седем години, чак дотогава, когато се наложи да се разделят. Като научи, че брат ѝ няма да е повече до нея, Алма изпадна в първата си и единствена нервна криза. Започна с плач и крясъци, мина през гърчове на пода и завърши във ваната с ледена вода, където майка ѝ и възпитателката безмилостно я потопиха. Заминаването на момчето я хвърли в безутешност и я постави нащрек, защото тя предусещаше, че това е само пролог към драстични промени. Слушаше родителите си да говорят за Лилиан – сестра на майка ѝ, която живееше в Съединените щати, омъжена за Исаак Беласко, важна клечка, добавяха всеки път щом се споменеше името му. До този момент момичето не бе подозирало за съществуването на далечната леля и на важния господин и затова се изненада, когато изведнъж започнаха да я карат да им пише картички, като старателно и красиво изписва буквите. Изтълкува и друг факт като лошо предзнаменование: възпитателната ѝ включи Калифорния – оранжева точка на картата от другата страна на земното кълбо – в часовете по история и география. Родителите ѝ изчакаха да преминат новогодишните празници и ѝ съобщиха, че за известно време тя също ще иде да учи в чужбина, но за разлика от брат си ще продължи да живее в семейна среда в Сан Франциско с чичо си Исаак, леля си Лилиан и тримата си братовчеди.