Плаването от Гданск до Лондон и от там на презокеански кораб до Сан Франциско продължи седемнайсет дни. Семейство Мендел повериха на госпожица Хъником, английската възпитателка, отговорността да заведе Алма невредима до дома на Беласко. Госпожица Хъником беше стара мома е превзето произношение, префърцунени обноски и кисело изражение; отнасяше се презрително към онези, които смяташе за по-нискостоящи в обществото, и демонстрираше лепкаво угодничество към по-високопоставените, но за периода от година и половина, в който бе на работа при семейство Мендел, си бе спечелила тяхното доверие. Никой не я харесваше и най-малко Алма, но мнението на момичето не участваше при избора на възпитателките, които я бяха обучавали у дома през първите ѝ години. За да са сигурни, че жената охотно ще приеме пътуването, господарите ѝ обещаха значително възнаграждение, което щеше да получи в Сан Франциско, след като Алма се настанеше у чичо си и леля си. Мис Хъником и Алма пътуваха в една от най-хубавите каюти на кораба, отначало бяха замаяни, а по-късно отегчени. Англичанката нямаше място сред пасажерите от първа класа, но би предпочела да се хвърли зад борда пред това, да се смеси с хората от собственото ѝ социално равнище, така че прекара повече от две седмици, разговаряйки единствено с младата си ученичка. Имаше и други деца на кораба, но Алма не прояви интерес към нито едно от детските занимания, включени в програмата, и не се сприятели с никого; държеше се дръпнато с възпитателката си и плачеше скришом, защото за пръв път се отделяше от майка си; четеше вълшебни приказки и пишеше прочувствени писма, които поверяваше лично на капитана, за да ги пусне по пощата на някое пристанище, тъй като се страхуваше, че ако ги даде на госпожица Хъником, те ще послужат за храна на рибите. Единствените паметни моменти през това дълго плаване бяха прекосяването на Панамския канал и една вечер с маски, в която някакъв индианец от племето апачи бутна в басейна госпожица Хъником, превъплътена с помощта на чаршаф в гръцка весталка.

Чичото, лелята и братовчедите посрещнаха Алма на оживеното пристанище в Сан Франциско сред толкова гъсто множество от азиатски докери, които се суетяха около плавателните съдове, че госпожица Хъником се изплаши, че погрешка са акостирали в Шанхай. Леля Лилиан, издокарана с палто от сив астраган и турски тюрбан, притисна племенничката си в задушаваща прегръдка, а в това време Исаак Беласко и шофьорът му се мъчеха да съберат четиринайсетте сандъци и куфари на пътничките. Двете братовчедки Марта и Сара целунаха новопристигналата с хладна целувка по бузата и веднага забравиха за присъствието ѝ не от лошотия, а защото бяха във възрастта, когато едно момиче си търси годеник, и тази цел ги правеше слепи за всичко останало на света. Нямаше да им е лесно да уловят желаните съпрузи, независимо от състоянието и престижа на Беласко, защото бяха наследили носа на баща си и ниската и възпълничка фигура на майка си, но много малко от интелигентността на първия и симпатичността на втората. Братовчедът Натаниел, единствена мъжка рожба в семейството, роден шест години след сестра си Сара, навлизаше плахо в пубертета и имаше вид на чапла. Беше блед, слаб, длъгнест, чувстваше се неудобно в тялото си, където лактите и коленете преобладаваха над всичко останало, но имаше замислен поглед на голямо куче. Протегна ръка на Алма с очи, забити в земята, и сдъвка поздрава за добре дошла, който родителите му бяха продиктували. Тя се хвана за тази ръка като за спасителен пояс и опитите на момчето да се откопчи останаха напразни.

Така започна престоят на Алма в голямата къща в Сий Клиф, където и предстоеше да прекара цели седемдесет години, с кратки прекъсвания. През първите месеци на 1939 година тя проля всичките си запаси от сълзи и след това избухваше в плач само в много редки случаи. Научи се да преглъща скърбите сама и с достойнство, убедена, че никой не се интересува от чуждите проблеми и че премълчаните болки в крайна сметка се разсейват. Беше възприела философските уроци на баща си – мъж със строги и неотменими принципи, който се гордееше, че се е формирал сам и не дължи никому нищо, което обаче не беше съвсем вярно. Синтезираната формула за успех, която семейство Мендел беше втълпила на децата си още от люлката, бе да не се оплакват при никакви обстоятелства, да не молят за нищо, да се стремят да бъдат първи във всичко и да не се доверяват никому. Алма щеше да влачи в продължение на няколко десетилетия този ужасен чувал с камъни, докато любовта не ѝ помогна да се освободи от някои от тях. Стоическото ѝ поведение допринесе за тайнственото излъчване, което ѝ беше присъщо още от момиче, много преди да се появят онези истински тайни, които щеше да ѝ се наложи ревниво да пази.

По време на Голямата депресия от трийсетте години Исаак Беласко успя да избегне най-страшните последици от икономическата разруха и дори увеличи състоянието си. Докато други губеха всичко, той работеше по осемнайсет часа на ден в адвокатската си кантора и инвестираше в търговски и икономически авантюристични начинания, които по онова време изглеждаха рисковани, но в дългосрочен план се оказаха печеливши. Беше праволинеен, пестелив на думи и с меко сърце. Самият той преценяваше своята благост като граничеща със слабохарактерност и затова се стараеше да създава впечатление за властна неотстъпчивост, но беше достатъчно човек да пообщува един-два пъти с него, за да долови вродената му доброта. Ползваше се с репутацията на състрадателен и това се превърна в пречка за кариерата му на адвокат. По-късно, когато кандидатства за съдия във Върховния съд на Калифорния, загуби, защото опонентите му го обвиниха, че е прекалено милостив и великодушен в ущърб на правдата и на обществената сигурност.

Исаак прие Алма в дома си напълно добронамерено, но скоро нощният плач на момичето започна да го изнервя. Това бяха спотаени и задушени ридания, едва доловими зад дебелите резбовани махагонови врати на гардероба, но достигаха до спалнята му чак в другия край на коридора, където той се мъчеше да чете. Предполагаше, че децата, също като животните, притежават естествена способност да се приспособяват и че момичето скоро ще се утеши от раздялата с родителите или пък родителите му ще емигрират в Америка. Чувстваше се неспособен да ѝ помогне, възпираше го онзи свян, който изпитваше пред всички женски проблеми. След като не бе в състояние да разбере най-честите реакции на жена си и на дъщерите си, още по-малко можеше да разбере поведението на туй още ненавършило осем години момиче от Полша. Обзе го суеверен страх, че сълзите на племенничката вещаят катастрофално бедствие. Белезите от Първата световна война все още бяха видими в Европа – свеж беше споменът за осакатената от окопи земя, за милионите мъртъвци, за вдовиците и сираците, за разлагащи се посечени коне, за смъртоносните газове, за мухите и глада. Никой не желаеше друг пожар като този, но Хитлер вече бе анексирал Австрия, контролираше част от Чехословакия и неговите подпалвачески призиви за установяване властта на висшата раса не можеха да се игнорират като бълнувания на луд. В края на януари Хитлер си постави за цел да освободи света от еврейската заплаха – не беше достатъчно да ги прогони, трябваше да бъдат избити. Някои деца имат психически способности – нищо чудно Алма да вижда ужасни неща в кошмарите си и предварително да изпитва люта болка, казваше си Исаак Беласко. Какво чакаха сестрата на жена му и мъжът ѝ, за да напуснат Полша? От една година настоятелно, но без никакъв успех той ги подканяше да избягат от Европа както толкова други евреи; предложи им гостоприемството си, въпреки че семейство Мендел имаха предостатъчно средства и не им бе необходима неговата помощ. Барух Мендел му отговори, че целостта на Полша е гарантирана от Великобритания и Франция. Чувстваше се сигурен, защитен с парите си и с търговските си контакти; на заплахите на нацистката пропаганда отвърна единствено с извеждане на децата си от страната. Беласко не познаваше Мендел, но от писмата и телеграмите ставаше ясно, че мъжът на балдъзата му е не само самоуверен и антипатичен, но и извънредно твърдоглав.

Трябваше да мине почти месец, преди Исаак да реши да реагира в отговор на плача на Алма, но дори и тогава не се осмели да го стори лично, а прецени, че е редно с проблема да се заеме жена му. Една-единствена, и то винаги открехната врата разделяше съпрузите нощем; Лилиан обаче недочуваше и вземаше тинктура от опиум за добър сън, така че никога не би узнала за плача в гардероба, ако мъжът ѝ не ѝ бе обърнал внимание. По онова време госпожица Хъником вече не беше при тях – след като пристигна в Сан Франциско, жената взе полагаемото ѝ се възнаграждение и дванайсет дни по-късно се върна в родината си, отвратена от грубите обноски, от неразбираемия акцент и от демокрацията на американците, както обясни, без през ум да ѝ мине, че коментарът ѝ е обиден за семейство Беласко – уважавани личности, които се държаха е нея напълно почтително. Освен това, когато Лилиан, по заръка на сестра си в едно от писмата ѝ, потърси в подплатата на палтото, с което Алма бе пътувала, диамантите, които семейство Мендел бяха скрили по-скоро за да спазят традицията, отколкото, за да осигурят дъщеря си, тъй като ставаше дума за камъни с не особено голяма стойност, не ги намери. Подозренията веднага паднаха върху госпожица Хъником и Лилиан предложи да изпратят един от следователите в кантората на съпруга ѝ по следите на англичанката, но Исаак отсече, че не си струва. Светът и семейството преживяваха достатъчно тревожни времена, за да тръгнат да преследват възпитателки през морета и континенти – едни диаманти повече или по-малко нямаше по никакъв начин да се отразят на живота на Алма.

– Моите приятелки по бридж ми казаха, че в Сан Франциско имало отличен детски психолог – каза Лилиан на мъжа си, когато разбра за състоянието на племенничката си.

– Какво е това? – попита патриархът, като откъсна за миг очи от вестника.

– Името го показва, Исаак, не се прави на глупав.