— Не, пич. Ти си мъртвец. — Даш позволи на животинското ръмжене да се освободи, ликуващо от миризмата на кръв, триумфиращо.

Той се наведе настрани, когато рефлексивното свиване на мускула стегна пръстите на убиеца върху спусъка. Куршумът изсвистя безвредно покрай него, докато кръвта шуртеше на широка, ярка дъга, опръсквайки ръкава на изработеното по поръчка яке на Породата.

Тялото се свлече тежко на земята, невиждащите очи гледаха с ужасено изумление, докато пурпурната струя кръв се стичаше по циментовия под, образувайки голямо петно под главата му. Смъртта не предизвика никакви угризения в сърцето на Даш. Някои животни бяха с подли души и това бе едно от тях. Нямаше защо да съжалява, че е отървал света от едно нищожество.

Младият мъж небрежно изтегли острието на ножа от рамото на мъртвия и го почисти бързо, преди да претърси тялото за някаква информация, която би могъл да използва. На гърба на една намачкана празна визитна картичка имаше телефонен номер. Без име. Даш прибра визитката във вътрешния джоб на якето си. Пари. Хвърли ги до тялото. Едно съобщение до шефа му, ключове, снимка на малкото момиченце и майка му. Нея също я прибра.

Няколко секунди по-късно, убеден, че мъжът не носи нищо, което да бъде проследено до Елизабет, Даш се изправи на крака, прибра ножа си и използва захвърлената на една от пералните кърпа да почисти ръкава на якето си. После я метна върху лицето на мъртвеца и тръгна към вратата.

Счупи ключалката, за да се увери, че няма да бъде отворена лесно, преди да затвори след себе си. Сградата ехтеше от смеховете на семействата, на децата. Не искаше да рискува някое дете да види кървавата сцена или невинен свидетел да поеме вината за убийството. Не че смяташе, че ще има много хора, които да почувстват загубата на този, когото бе убил.

Даш закрачи обратно към главния вход в студената декемврийска вечер. Сякаш нямаше какво друго да прави, той заобиколи сградата и пое по алеята зад нея, надявайки се да събере повече информация. Елизабет и Каси бяха излезли през прозореца, който водеше към тази алея. Съмняваше се, че ще открие нещо, но трябваше да провери, за да е сигурен. Именно предпазливостта го бе довела до тук и нямаше никакво намерение да намалява бдителността си точно сега.

За щастие, никъде наоколо не видя тъмносиния седан, който караше жената. Което значеше, че бяха на топло в автомобила, вместо да мръзнат в студения зимен ден. Даш коленичи пред отворения прозорец на мазето и разгледа отъпкания сняг под него. Стъпките бяха едва забележими вече и водеха към следи от гуми на няколко метра по-нагоре. Не, те нямаха голяма преднина, ако следите в снега бяха някакъв показател. И ако не грешеше, копелетата, които ги следяха, без този, когото бе убил, все още наблюдаваха сградата. Косъмчетата на тила му настръхнаха в мига, в който бе прекрачил входната врата.

Даш се огледа внимателно, след това се изправи в цял ръст и започна да проучва следите от гуми по широката алея. По вида им разбра, че Каси и Елизабет са потеглили бързо. Като провери отпечатъците, той бе почти сигурен, че съответстват на тези на седана и водят към центъра на града. Мъжът въздъхна дълбоко, загледан в потъмнялото небе. Снегът се посипа върху бузите и челото му, а мирисът на въздуха показваше, че предстои снежна буря.

Тази вечер нямаше да успеят да стигнат далеч. Скоро трябваше да ги намери. Стараейки се да върви небрежно, Даш се върна пред сградата до собствения си автомобил. Щеше да размени джипа 4х4, по-нататък по пътя, с военния Хамър, с който се бе сдобил в едно местно армейско подразделение. Хамърът щеше да се справи с отвратителните пътища и да продължи да се движи, там, където никое друго превозно средство не би посмяло да опита. Даш знаеше, че за да хване жената, към която бе предявил претенции преди дори да е виждал лицето й, ще се нуждае от това предимство. Освен това този автомобил бе непознат за врага. Това можеше да се окаже важно през следващите дни.

Младият мъж гледаше внимателно огледалото за обратно виждане, докато излизаше от паркинга и извади мобилния телефон от калъфа на колана си. Набра бързо 911. Кратко и ясно съобщи за тяло на мъртвец, нищо повече. През цялото време следеше белия Тарос1 с периферното си зрение. Да, определено имаше интерес от страна на пътника вътре, но не и опит да го проследи. Очевидно бяха сигурни, че детето и майката ще се появят скоро. Те нямаха представа, че жената е по-умна от цялата шайка тъпи задници, които бяха по петите й. Даш поклати глава и направи завой, който щеше да го отведе в посоката, в която усещаше, че е поела Елизабет. Ловът му бе почти към края си. След това, можеше сериозно да се заеме с врага.



Елизабет беше премръзнала и гладна, и отчаяно се бореше с яростта и ужаса, които препускаха във вените й, като се движеха на силни приливи към сърцето й. Снегът валеше толкова дяволски силно, че тя бе принудена да отбие до един почти изоставен крайпътен ресторант, за да изчака времето да се поуспокои. Възползва се от възможността да нахрани Каси, наблюдаваше как малкото момиченце яде, въпреки че светлосините му очи още бяха разширени от страх.

Бедното ми малко дете, помисли си жената. Животът му беше поредица от катаклизми, които, както изглежда, нямаше да свършат скоро. Каси дори не се бе разплакала, когато се изправиха пред унищожението на това, което някога бе техен дом и видяха човека, изпратен да я убие. Тя бе повече от наясно, че ако го направи, това може да им коства живота. Неволните й викове неведнъж бяха предупреждавали враговете им и момиченцето го знаеше. Това беше ужасно бреме за едно малко дете.

Тя беше само на осем години. Умна, красива. Прекалено красива да живее по начина, по който бе принудена. Прекалено малка. Каси губеше от теглото си, от съня си, също както и Елизабет. С това темпо, стресът от бягствата щеше да ги убие, преди враговете на Дейн.

Дейн. Младата жена потисна проклятието, което се надигна гневно към устните й. Той бе бащата на Каси. Не беше добър човек, но Елизабет не вярваше, че в душата си е зъл. Не и докато не бе поставил живота на дъщеря си в опасност, в опит да спаси собствената си кожа. Копелето дори не го бе грижа какво причинява на малкото дете. Всичко, за което го бе грижа, бе да се спаси. Беше отвратена от мисълта за сделката, която той бе сключил с човека, когото бе ограбил. Все още я изумяваше колко лесно бе предал Каси, надавайки се да избегне своето наказание.

— Може би Даш ще дойде тази вечер — промърмори тихо на себе си малкото момиченце, толкова тихо, че Елизабет едва чу думите. — Мислиш ли, че ще го направи?

Елизабет знаеше, че тя не говореше нито на себе си, нито на нея. Когато уплахата и напрежението нараснеха, Каси се обръщаше навътре, към себе си. Говореше на феята, за която се кълнеше, че я следва. Един сияен, мъничък образ, който й шепнеше утешително, който я уверяваше, че Даш Синклер е хубаво име за баща. И че той ще ги спаси.

Господи, Елизабет искаше да изкрещи от гняв, задето детето й вярва в такива истории за феи, за да преживее душевните и емоционални жестокости, които й бяха нанесени. Каси беше твърдо убедена, че войникът, на когото бе писала, ще ги спаси, и че след това всички ще заживеят щастливо. Майката не знаеше как да обясни на дъщеря си, че човекът, без значение колко е силен и колко е мил, не би искал да се намеси в проблемите, които те ще му донесат.

Не че за кратко време войникът не бе озарил живота на Каси — велосипеда, който й бе изпратил само преди няколко месеца, за да я зарадва, и една малка кукла, която Елизабет бе видяла разкъсана на парчета в онзи проклет апартамент. Знаеше също, че той стои зад даренията за храна, които бяха дошли за толкова кратко време. Младата жена оценяваше жеста, но той беше още една тежест. Още един човек, за когото да се тревожи.

Питаше се дали той изобщо е усетил, че писмата на Каси са спрели. Ако въобще го бе грижа. Човекът не ги познаваше, не бе получил нищо от тях и се намираше на другия край на света. Ако си направеше труда да провери какво се е случило с тях, щеше да повярва, че са загинали по време на експлозията в апартамента миналата година. По дяволите, тогава бяха ужасно близо до смъртта. Почти бяха умрели. Копелетата, които ги преследваха не можеха дори да извършат едно убийство като хората.

И сега дъщеря й стоеше тук. Още една мечта щеше да разбие сърцето й, защото вярваше толкова силно, че Даш Синклер ще дойде за тях. Че той ги търси отчаяно. И че когато ги открие, вече няма да им се налага да бягат повече. Каси го чакаше в продължение на повече от седмица, а в очите й проблясваше надежда всеки път, когато видеше висок, тъмнокос мъж. Всеки ден момиченцето гледаше неясната, нефокусирана снимка, която той й бе изпратил, ужасена, че няма да разпознае войника, че той може да мине покрай тях, без да разбере кои са. Снимката бе направена пред един хеликоптер, заедно с шестима други мъже. Даш беше изправен най-отзад, прашен, облечен в униформата на армията, а чертите на лицето му бяха замъглени. Елизабет нямаше да го познае дори ако в този миг се приближи до нея.

— Яж, Каси — прошепна Елизабет, протягайки се през масата, за да поглади назад заплетените тъмни къдрици на дъщеря си, висящи пред бледото й лице. — Ще наемем стая за през нощта и ще видим дали ще можем да си починем малко — ако Каси не поспеше скоро, щеше да се разболее. Елизабет потръпна при мисълта, че може да й се наложи да потърси медицинска помощ.

Мотелът, прикрепен към ресторанта, изглеждаше приемлив. Няколко часа сън нямаше да им навредят. Нямаше никакъв начин нещо или някой да се движи в тази виелица навън. Никой, освен малоумника, който спря на паркинга с военния Хамър.