Погледът й са насочи отново към дъщеря й. Каси се бе свлякла към него, а крехкото й телце бавно се отпускаше. Даш усети как тя се потапя в топлината на тялото му през тънкия й пуловер.

— Яж, Каси, след това можеш да поспиш.

— Да, мамо — момиченцето бе съвсем изтощено и това го вбеси.

Майката и дъщерята изглеждаха така, сякаш са прекарали твърде много дни без сън или истинска храна. Лицата им бяха бледи, а очите им прекалено блестящи от нерви и страх.

— Дойдох да помогна, Елизабет — каза й Даш, като върна портфейла си на мястото му, виждайки едрия сервитьор, който тръгна от бара, носейки чиниите с храната. — Нахрани се, след това ще го обсъдим.

Мъжът се опита да звучи успокоително. Опита се да не изглежда застрашително, но знаеше, че това е като да се опитва да скрие слон под одеяло. Даш беше опасен, когато бъде посрещнат по неправилен начин. Изключително опасен, ако ситуацията го изисква, както в този момент.

Мак, това име бе изписано на табелката на мъжа, работещ в заведението, остави чиниите, отрупани с храна на избелелия плот на масата. Когато го направи, ръкавът на бялата му тениска се повдигна, разкривайки татуировка на Специалните части. Даш запомни тази информация за момента. Щеше да се нуждае от някой, който да ги прикрие, когато си тръгнат. С малко късмет, можеше да получи помощ от този мъж.

— Ти си много деспотичен — промърмори Елизабет, като се загледа надолу в храната.

Даш беше достатъчно близо, за да види как устата й се напълва със слюнка. Точно както можеше да види как гордостта й води борба с желанието й.

— Просто реалист — сви рамене той. — Ако не ядеш, няма да можеш да се бориш, скъпа. Кое е по-важно? Гордостта или здравето ти? — Или дъщеря ти. Тези думи обаче остави неизречени.

Даш знаеше колко е важно детето за нея. Тя бе успяла да победи, когато шансовете й бяха нулеви, бе се справила с една ситуация, в която много мъже биха се поколебали как да постъпят, за да спаси малкото си момиченце. Той не се гневеше на гордостта, която видя да проблясва в очите й, но тя щеше да яде.

И Елизабет го направи. Даш ядеше своята порция, като я наблюдаваше внимателно, докато тя не изяде повече от половината от огромния сандвич и започна картофките. Млякото бе изпито с удоволствие, трептенето на миглите й я издаде, че му се наслаждава. Сякаш бе минало много време, откакто го бе вкусвала.

Даш се запита дали тя ще изпита същото това удоволствие, ако я докоснеше и галеше по начина, по който си бе фантазирал през последните месеци. Колкото повече се доближаваше до нея, толкова по-подробни бяха мечтите му, а желанието му да я притежава ставаше още по-свирепо. Желаеше я с глад, какъвто не бе познавал никога преди. Но първо трябваше да ги успокои и да ги отведе на безопасно място. Нямаше да свали гарда си, докато не постигнеше това. А за да го направи, щеше да се наложи да шофира в една от най-тежките снежни бури на века.

Даш внимателно държеше под око паркинга през прозореца зад жената, за да се увери, че никое друго превозно средство не пристига. Имаше редица от камиони на мили надолу по междущатската магистрала заради снежната буря, а пухкавите бели снежинки изглежда нямаха намерение да спират скоро. Репортажите по новините обещаваха страхотна снежна буря, което означаваше, че Даш не разполага с много време да стигне до някое по-безопасно място.

За щастие, единият от мъжете, с които се бе сражавал в Близкия изток, притежаваше къща само на няколко часа път от тяхното местоположение. Даш се бе свързал с него по мобилния телефон, преди да напусне града, и знаеше, че той и семейството му го чакат.

В продължение на години, Синклер бе воювал заедно с колегите си — войници, предпазливо поддържайки дистанция, държейки изкъсо юздите на желанието си да се сближи с останалите. Беше се притеснил, че човекът ще се извърне от него, като разбере, че има нужда от помощ. Но за негова изненада, срещна добър прием. Имаше доста път пред тях и Даш още не беше сигурен, че крайната им цел ще осигури убежището, което се надяваше да даде на Елизабет и Каси. Но поне знаеше начина, по който да стане по-лесно.

Първо, трябваше да я изкара от ресторанта. А тя не изглеждаше особено готова да му се довери.

Докато се хранеше, мъжът позволи на малката Каси да се отпусне отстрани на него, гледайки майка й. Нежното й лице беше елегантно — тънко, решително, малко носле, което се закръгляше леко на върха, намекваше за игривост, която тя бе принудена да зарови вътре в себе си; големи сини очи, високи скули и нежни розови устни, които Даш можеше да си представи как целува.

— Благодаря за храната — Елизабет най-сетне бутна чинията си настрани, спирайки поглед върху Каси.

Тя беше заспала облегната на Даш, слабото й дребничко тяло бе напълно отпуснато на него. Мъжът погледна към чинията й. Подобно на майка си, момиченцето не бе успяло да довърши храната си, но бе изяло достатъчно, за да го задоволи. Достатъчно, за да му помогне да спи през дългото пътуване.

— Тя е толкова изтощена — Елизабет въздъхна и прокара уморено пръсти през дългата си заплетена тъмнокестенява коса. Беше боядисана. Даш знаеше, че копринените кичури би трябвало да имат дълбокия лъскав цвят на тъмен кестен, меки и блестящи със златистокестеняви кичури. Сега изглеждаше тъмна, не мръсна, а изтощена, каквато бе и самата Елизабет.

— И двете сте изморени — той се опита да запази гласа си тих, да сдържи дивото ръмжене, което продължаваше да се надига в гърлото му, правещо гласа му дрезгав, груб, но не успя.

За съжаление, помисли си Даш, аз съм това, което съм, какъвто съм създаден. Беше суров, властен и много рядко позволяваше някакви безразсъдни постъпки. Елизабет трябваше да разбере, че единствено той, можеше да им гарантира сигурността, от която тя и детето й се нуждаеха. Той нямаше да приеме нещо по-малко.

— Идваш с мен, Елизабет. Ти и Каси — мъжът я погледна решително, виждайки как очите й се разширяват. — Знам, че си ранена и прекалено изтощена, за да продължиш по този начин. Дойдох да ти помогна.

Тя се отпусна назад, притискайки се към задната част на барплота, докато го гледаше предпазливо. Даш можеше да види борбата, която се водеше вътре в нея, желанието да се довери, страхът. Елизабет бе предавана толкова много пъти, за да приеме спокойно предложението му. Но той нямаше да й даде избор.

В момента жената, подобно на Каси, бе повече от шокирана от всичко случващо се. Неотдавнашното им бягство бе на косъм и Даш знаеше, че страхът още пулсира във вените й. От време на време тялото й се разтърсваше от леки тръпки, но той виждаше, че тя упорито се бори да ги усмири, да поддържа впечатлението, че е силна.

— Оценявам жеста…

Даш изсумтя и се намръщи силно.

— Не казвай нищо, което ще се наложи да преглътнеш по-късно, Елизабет — предупреди я, запазвайки гласа си заповеднически. — Докато се опитвах да ви открия през последните шест месеца, научих точно срещу какво сте изправени — мъжът мразеше начина, по който лицето й побеля и неспокойния поглед, който засили сенките в очите й. — Не можеш да се бориш с това сама. Знаеш го.

Очите й се насочиха към Каси и Даш видя как се навлажниха от сълзи. Тя стисна устни здраво, а ръцете й се свиха в юмруци върху лекьосаната повърхност на масата.

Бяха малки, деликатни ръце, с дълги изящни пръсти. Ръце, за които един мъж би убил, за да почувства по тялото си. Даш умираше за докосването им. Да разбере дали жената отговаря на наркотичните мечти, които той още си спомняше ясно.

— Нямам избор — гласът й бе пресипнал, глух. — Не мога да поема риска, господин Синклер. Не те познавам. Нямам ти доверие.

Това не бяха празни думи. Много пъти бе познала предателството. Беше се борила прекалено дълго, за да се предаде точно сега и просто да остави някой друг да поеме отговорността. Което е добре, каза си Даш. Щеше да й позволи да се бори, колкото гордостта й изискваше, но накрая, той щеше да спечели.

Даш позволи на една усмивка да извие устните му.

— Не те моля за доверието ти или за позволение, Елизабет. Просто посочвам факт. Трябва да заведа теб и Каси някъде на безопасно място, след това можем да помислим как да се погрижим за проблема.

Ако лицето й можеше да пребледнее повече, то след думите му наистина щеше. Даш знаеше, че тя се е опитвала неведнъж да отиде при властите, да намери начин да направи това, което е правилно. Но дори тези, които се клеха да пазят правата на невинните, бяха само хора. Тези, които не можеха да бъдат подкупени, биваха убивани. И той знаеше, че за нея смъртта на тези, които са се опитали да помогнат, тежи на собствената й съвест.

— Веднъж отидох в полицията — каза Елизабет горчиво. — Няма да повторя тази грешка — всички офицери там я бяха предали. Началникът, сам по себе си, бе отговорен за това. Някои от следователите все още я издирваха, неразбиращи какво я е накарало да избяга. Знаеха само, че е в беда. В беда и че е приятелка. Елизабет бе израснала заедно с някои от служителите в малкия град, в който бе родена. Те не можеха да й помогнат, но Даш знаеше, че той може.

Малкият град в Южна Калифорния беше дом също и на един наркопласьор. Много могъщ наркопласьор, който бе готов да плати за защитата, от която има нужда. За съжаление, Дейн Колдър бе направил грешката да пресече пътя на този човек. Тогава, в опит да спаси себе си, той се бе опитал да продаде малкото си момиченце на извратеното копеле.