Даш се бе присъединил към армията на осемнадесет години, беше се сражавал и убивал, и бе направил всичко възможно да се укрие, точно под носовете на някои от хората, които бяха финансирали създаването му. Той знаеше кои са. Беше ги виждал в лабораторията, когато бе още дете, и все още помнеше ясно лицата им. Никога нямаше да забрави лицето на врага.

През годините той стана уверен, силен и осъзнаваше мощта си по начин, който го предпазваше от това да прави грешки. Никога не каза на никого какъв е. Никога не рискува да се довери на приятели. По дяволите, Даш никога не бе имал приятели. През повечето време бе навъсен, а през останалото — направо опасен. Повечето хора страняха от него.

Сега младият мъж беше жаден за кръв. Стоеше неподвижен, поемайки миризмите на малката стая, която бе претърсвана, и усети как яростта го залива. През последните шест месеца бе проучвал Елизабет и Касиди Колдър, докато не научи и най-малката подробност, отнасяща се до тях.

Даш бе завързал контакти още докато беше в Специалните части. Познати, които му дължаха услуги и той се възползва от всяка възможност, която имаше. Касиди беше малко момиченце, което живееше живот назаем. Беше обявена цена за главата на детето и майката се бореше да го спаси. Разстоянията, които Елизабет бе изминала, за да предпази малката си дъщеря, накараха вътрешностите му да се стегнат от ужас. Такава дребна жена трябваше да бъде защитавана, прегръщана, също както и детето й, а не да бяга от страх, за да спаси живота му.

Даш можеше да подуши страха на Каси, детските сълзи, точно както усещаше яростта и ужаса на майка й. Мъжът изръмжа тихо, вдишвайки миризмите, позволявайки им да засилят гнева му. Хората, които ги преследваха, щяха да си платят, в края на краищата.

Той вдигна едно детско яке до носа си и вдиша дълбоко. По него бе полепнало ухането на бебешка пудра и невинност. Но фактът, че дрехата бе тук, а не обвита около малкото тяло, изпрати тръпки по гръбнака му. Навън беше дяволски студено. Малката щеше да замръзне в това време. Не че якето можеше да я стопли много, както беше сега — разкъсано на две.

След това Даш повдигна дебелия пуловер и направи същото. Ах, там имаше мирис на човек, аромат, за който би умрял щастлив. Женски, свеж и чист, с лека следа от бебешка пудра, но изпълнен с деликатното ухание на жена. Неговата жена.

Мъжът огледа стаята. Той не беше далеч зад тях и очевидно те бяха на няколко стъпки пред хората, които ги преследваха. Младият мъж изръмжа тихо. Първо щеше да намери жената и детето. Беше прекалено студено, прекалено брутално там навън, за да тръгне на лов за врага, без да се е уверил, че важните за него хора са в безопасност.

Куклата на Каси беше разкъсана, а пълнежът й бе разхвърлян из стаята. Дрехите бяха нарязани на ивици, книги разкъсани на две. Даш вече познаваше мириса на врага, и се усмихна студено, когато го вдиша, за да го запомни, за да се увери, че никога няма да го забрави. Касиди и майка й вероятно се бяха върнали след унищожаването на временния им дом. Един малък кош с дрехи стоеше до вратата, оставен забравен, но непокътнат. Пералня. Отиването до пералнята бе спасило живота им.

Мъжът пусна дрехите. Те така или иначе нямаше да бъдат необходими, след като ги открие. Той разполагаше с всичко необходимо им в джипа си. Беше се погрижил да не се нуждаят от нищо, когато най-сетне ги открие. Даш се грижеше за това, което смяташе за свое, а всичко вътре в него крещеше, че притежава Елизабет и детето й.

Той се завъртя на пети и се придвижи безшумно през стаята, осъзнавайки скритите грешки в нея. Беше го подушил веднага след влизането си в апартамента. Устните му се извиха в студена усмивка. Имаше си работа с аматьори. Нямаше да има и най-малко предизвикателство в това да ги залови, когато дойдеше времето за това.

Мирисът на страха и яростта на Елизабет не достигаха по-далеч от вратата, така че Даш разбра, че тя не бе губила време да разгледа разрухата. Жената беше умна. Бе проучвал месеци наред и едва миналата седмица бе успял да се доближи достатъчно, за да разбере, че вече се вижда края. Не би било лесно другите да я хванат. След като Даш я намереше, никога нямаше да има надежда да я заловят. Но първо трябваше да я открие.

Мъжът напусна апартамента и се придвижи предпазливо по мръсния коридор, следвайки уханието й надолу по стълбите, след това до мазето. Там видя един малък прозорец, който бе отворен. Протегна се и взе съдрано парче мек вълнен плат. От дрехата на жената. Тя се бе порязала при бягството. Мекият изхабен плат беше напоен с кръв. Но Елизабет бе умна. Достатъчно умна, за да знае, че враговете ще я наблюдават на главния вход. През последните две години тя бе станала по-силна и интуитивна, бе се научила да усъвършенства способностите си, за да остане свободна. Даш усети това, усети способността й да използва съобразителност там, където й липсва физическа сила.

Докато стоеше втренчен в парчето плат, а пръстите му докосваха тъмните петна, които го обезобразяваха, той усети чуждо присъствие, което раздвижи въздуха, идващ от отворената врата.

Даш замръзна, главата му се обърна бързо към леко отворената врата, когато един нов мирис започна едва доловимо да се смесва с този от плата, на препарат и застояла вода. Беше коварен. Мирис на поквара и яростни намерения. Носеше се из хладния въздух на мазето, проникваше в сетивата на младия мъж и го изпълваше с жажда за кръв. Врагът беше на лов, сега дебнеше него, необмислено излизайки от скривалището си, за да проучи намерението на Даш. А Даш чакаше с нетърпение сблъсъка.

Той потисна предупредителното ръмжене, което се надигна инстинктивно в гърдите му. Миризмата на студена стомана се приближи, чуха се предпазливи стъпки. Беше само един човек, уверен, но изпълнен с ярост и много слаб. Даш се усмихна. Мъжът, който се придвижваше към него, не беше нищо повече от наемник. Не бе заплаха. Един наемен убиец за малко повече от еднократна употреба. Това беше добре, защото той нямаше да излезе жив от сградата.

Даш дебнеше, притаил дъх. Не му се наложи да чака дълго. Вратата се отвори бавно, разкривайки слабото, напрегнато тяло на врага. Беше мъж в разцвета на силите си. Гама, който се опитваше да играе Алфа с едно животно, което дори не подозираше, че съществува. Даш позволи на устните си да се извият в усмивка, знаейки, че наемникът няма да я види като смъртоносната заплаха, която в действителност беше.

— Любопитни сме, а? — изсумтя непознатия, като затвори внимателно вратата и насочи оръжието си към гърдите му. — Вдигни ръцете си така, че да ги виждам, и не прави странни движения, или си мъртъв.

Даш се подчини, вдигна ръце на тила си, а пръстите на едната му ръка се обвиха около дръжката на широкия нож, скрит в ножницата между плешките му. О, да. Сега щеше да си поиграе.

— Просто проверявам някои неща — Даш присви очи, забелязвайки, че пистолетът е насочен под такъв ъгъл, че ако стреля ще го уцели право в сърцето.

На цевта бе прикрепен заглушител. Предпазливо копеле, Даш му го призна. Но само за това. За всичко останало не беше особено изобретателен. Ако беше достатъчно умен щеше да осъзнае заплахата, която представлява Даш и да го убие в мига, в който се изправи пред него. Ако можеше. Вместо това, искаше да играе. А Даш обичаше игрите. И знаеше със сигурност, че противникът му ще загуби. Това беше методът на звяра. Той можеше да усети слабостите. В очите на врага блестеше прекалена самоувереност, а желанието да причини болка се носеше във въздуха около него.

— Кой си ти? — мънистените очи се присвиха. Гъстата му мазна кестенява коса падна напред, обграждайки не особено интелигентното чело.

— Не съм важен — Даш сви рамене, а устните му се извиха с пренебрежителна насмешка. Отказваше да отдаде почит на едно създание, толкова лишено от морал, че щеше да убие дете. — А ти кой си?

Даш наблюдаваше внимателно другия мъж, движенията на дългото тяло под неудобното, макар й скъпо палто, което той носеше, уверения начин, по който държеше оръжието си. Копелето бе свикнало да убива, и то по лесния начин. Не би очаквал да се изправи пред човек със способностите на Даш. Това е едва ли не твърде лесно, въздъхна младата Порода. Позорно. Щеше да се наслади на една битка.

— Прекалено си любопитен, пич — акцентът на сърфист подразни нервите на Даш. Неуважителното отношение бе достатъчна причина да го убие.

— Не достатъчно, може би — Даш следеше внимателно погледа на другия мъж, като позволи на самодоволната си усмивка да се задълбочи. — Тя отново ти се изплъзна, нали? Елизабет е по-умна от теб, пич. Сега отстъпи, преди да съм те повалил.

Ръкавицата беше хвърлена. Даш се постара насмешката в гласа му да си проличи съвсем ясно.

Без сблъсък, без бой. Кръвта на врага щеше да се пролее и точка.

Бузите на наемника пламнаха гневно, но очите му блестяха от желание за насилие, когато пристъпи по-близо. Той би искал да е по-близо, помисли си Даш, за да е сигурен, че куршумът ще убие, а не само ще рани. Да гледа болката и страха, който се надяваше да изпълни очите на жертвата му, когато кръвта бликне от гърдите й.

— Тя ще бъде прекрасно угощение за останалите от нас, когато дадем онова малко момиченце на шефа — каза подигравателно. — Ти също я харесваш, а, голямо момче? Много лошо. Ти си мъртвец.

Наемникът реши, че е достатъчно близо. Пръстът му се стегна на спусъка.

Ножът се плъзна от кожения калъф с тих шепот, когато Даш замахна с ръка, китката му се изви в последната секунда, забивайки ножа в меката плът на шията на врага. Очите на другия мъж се разшириха изненадано, когато гърлото му зейна.