* * *

Винаги, след като вземеше приспивателно, Маргарет вперваше очи в една и съща снимка, защото после често сънуваше онзи мъж. На фотографията бе на трийсет и една, но изглеждаше много по-млада. Всъщност доскоро никой не би й дал годините. Ала застанеше ли пред огледалото напоследък, виждаше непозната жена. Не онази красавица на снимката, а старица, която се опитва да запази красотата си, само че лицето й вече не е свежо и бръчките й са като пукнатини. Приличаше на добре съхранявана, но все пак съсухрена зимна ябълка.

Преди много години, когато още бе млада, много по-млада, отколкото на снимката, тя си въобразяваше, че ще бъде по-щастлива, като напусне Ашвил и заживее в Балд Слоуп. Най-вече защото щеше да е далеч от родителите си и вечните им натяквания. Беше едва на двайсет и три, когато се омъжи за Марко — брак, уреден от баща й. Марко беше с близо двайсет и четири години по-възрастен от нея, но беше богат, чаровен и не държеше тя да му роди деца, ето защо Маргарет се утешаваше, че положението й би могло да бъде много по-тежко. Сбъднала се беше мечтата й да не живее със семейството си и да не се грижи за по-малките си братя и сестри. Родителите й също сбъднаха мечтата си да бъдат състоятелни. Само че тя не подозираше колко самотна ще е в това непознато градче с красиви готически сгради в центъра и населено с хора, чиято единствена грижа беше как да оцелеят, привличайки повече туристи в курорта. Много скоро разбра, че Марко не желае самата нея, а само красива съпруга, произхождаща от стара южняшка фамилия. Ала след като навърши трийсет и една, в продължение на цяла прекрасна година Маргарет вече не беше самотна. Беше щастлива за пръв и последен път в живота си.

Снимката беше направена на някакъв пикник и мъжът случайно бе попаднал в обектива — по принцип не биваше да го виждат близо до нея. Преди години тя го изряза от снимката; смяташе, че постъпва правилно, като го изхвърля от живота си. Само че ръката му още се виждаше — ръка на млад мъж, докосваща нейната. Младият мъж не беше съпругът й.

Чуваше как Джоузи ходи напред-назад в стаята си. Отгоре на всичко си говореше сама, което бе нещо ново. Маргарет се питаше дали е повод за тревога. Днес дъщеря й се забави прекалено, когато я изпрати за ментоловото масло, при това се оказа, че Нова Бери не е готова с поръчката. Джоузи бе вършила нещо друго. Сърцето й се сви при мисълта, че дъщеря й си позволява да се отклонява от предначертания й път. Тя, Маргарет, бе жертвала всичко заради този живот, тази къща, тези пари. Същото очакваше и от Джоузи.

Чу някакво стъргане отгоре, като че ли дъщеря й влачеше нещо по пода на стаята си.

— Джоузи! — извика и пъхна снимката под възглавницата си.

Измина около минута, но дъщеря й не отговори.

— Джоузи! — отново извика.

След малко Джоузи почука и влезе в спалнята й. Маргарет си даваше сметка, че не е добра майка. Само че много по-лесно щеше да прости ужасното поведение на дъщеря си в детството й, всичките скъпи предмети, които малката изпочупи, всичките й капризи и пристъпи на истерия, съпроводени с драскане, ритане и хапане, ако тя не беше одрала кожата на Марко. Марко, който веднъж седмично извеждаше дъщеря им на разходка с колата, защото тя, Маргарет, го беше принудила. Къде беше той през останалото време, когато малката крещеше и чупеше скъпите порцеланови фигурки и сервизи? През първите девет години от живота на дъщеря си тя безпомощно я наблюдаваше и се питаше дали грозноватото и разглезено момиченце е нейното наказание. Родила го беше от отчаяние и напук на съпруга си. И навярно си беше получила заслуженото. Обаче Марко, независимо дали беше женен или не, можеше да прави каквото си иска, без да си понесе последствията. Според нея мъжете бяха крадци.

— Лошо ли ти е, майко? Искаш ли нещо?

— Какво правеше преди малко? Чух как влачиш нещо в стаята си.

— Бях седнала до бюрото и отместих стола. Смятам да си легна. Вече няма да вдигам шум.

— Добре — промърмори Маргарет, но преди дъщеря й да тръгне към вратата, я спря: — Джоузи?

— Да, майко?

— Изхвърли ли вехтия противен пуловер?

— Да, майко.

— Повярвай, че не се заяждах онзи ден. Наистина не ти отива.

— Да, майко.

Всъщност червеният пуловер много отиваше на Джоузи. И всеки път, когато го носеше, Маргарет осъзнаваше нещо, което я плашеше.

Дъщеря й се разхубавяваше.

Проследи я с поглед, докато излизаше.

„Бях красива, най-красивата жена в града — помисли си. Отново извади снимката. — Само че това беше преди цяла вечност.“

Трета глава

Твърди бонбони

На следващата сутрин в другия край на града Клоуи Финли се взираше във вратата на жилището си.

Гаджето й Джейк беше от другата страна на вратата, в коридора.

Струваше й се, че сънува, че всичко това не се случва в действителност. Беше изхвърлила Джейк, след като й призна, че й е изневерил.

Зави й се свят, тя се обърна… и се спъна в някаква книга на пода.

Погледна я и въздъхна. Нещо й подсказваше, че това ще се случи. Независимо дали й харесваше или не, книгите неизменно се появяваха, когато й бяха необходими. След запознанството си с Джейк тя четеше много по-малко. През последните пет години, откакто двамата заживяха заедно, книгите все по-рядко я навестяваха, а появяха ли се, тя се преструваше, че не ги забелязва. В крайна сметка как да обясниш подобно явление? Боеше се, че Джейк ще я помисли за ненормална.

Много добре си спомняше първия път, когато това й се случи. Нямаше братя и сестри, за нея се грижеха прабаба й и прадядо й, които живееха във ферма далеч от града. Тя често скучаеше. Още по-лошо ставаше, когато нямаше какво да чете. Един ден, когато бе на дванайсет и й идваше да ревне от тъга и чувство за безпомощност, отиде да се разходи до поточето край горичката, бележеща границата на имота, и ненадейно зърна книга, подпряна на една върба.

Приближи се и я взе. Беше нова и гръбчето изпука, когато я отвори. Оказа се, че е наръчник за фокуси — забавни трикове, които тя можеше да прави с картите, които прабаба й изваждаше от чекмеджето на кухненската маса веднъж седмично, когато играеше канаста.

Клоуи извика:

— Кой е? Има ли някой тук?

Никой не й отговори. Тя реши, че собственикът на книгата няма да й се разсърди, ако я прелисти, седна под върбата край поточето и жадно зачете, докато се смрачи и старицата й извика да се прибере вкъщи. Искаше й се да вземе книгата, но знаеше, че не бива. Човекът, на когото принадлежеше, щеше да я търси. Тя неохотно я остави до дървото и изтича у дома, стараейки се да запомни прочетеното.

След вечеря извади от чекмеджето тестето карти и отиде в стаята си, за да изпробва някои фокуси. Обаче удари на камък — триковете не се получаваха, ако не гледаше илюстрациите в наръчника. Въздъхна и събра картите, разпилени на пода. Изправи се и в този момент видя на нощното си шкафче книгата, която беше оставила край поточето.

Известно време след това си мислеше, че двамата старци й правят изненади. Намираше книги върху леглото си, в дрешника, в любимите си скришни местенца. При това бяха все каквито й трябваха. Наръчници за игри или приключенски романи, когато й беше скучно. Книги за промените, настъпващи в нея, когато поотрасна. Едва след като една вечер старците я попитаха откъде има пари за книги, Клоуи разбра, че не са тайните дарители.

На следващия ден откри под възглавницата си наръчник с практически указания за складиране. Тъкмо това й беше необходимо — вече знаеше как да крие книгите.

От този ден нататък тя започна да приема случващото се за нормално. Книгите я харесваха. Искаха да се грижат за нея.

Бавно се наведе и взе книгата, в която се спъна преди малко. Беше озаглавена „Научи се да прощаваш“.

Дълго се взира в нея, усещайки как в гърдите й кипи някакво чувство. Едва след секунди осъзна, че изпитва гняв. Книгите ги биваше за прогонване на скуката и за научаване на някой и друг фокус с карти, но какво представляваха всъщност? Само хартия, конци и лепило. Пораждаха емоции, затова хората се чувстваха свързани с тях. Но самите те не притежаваха емоции. Не знаеха що е предателство. Не знаеха що е болка.

Да им се не види, какво разбираха от прошка?

Клоуи отиде в кухнята, пъхна книгата в хладилника, затвори вратата, плъзна се с гръб по нея и седна на пода. Тази сутрин Джейк я събуди с целувки по корема и по-надолу. Като си спомни за ласките му, отново го пожела, въпреки че му беше сърдита, направо вбесена. Само че никога не можеше да устои на привличането към него; страхуваше се от силата на чувствата си, от това, че той никога не затваряше очи, докато се любеха. Привличаше я както вятърът привлича сухите листа, сякаш тя не можеше да се контролира. Никога досега не бе обичала така, не беше чувствала такава страст. Мислеше си, че дори само да го целува, ще накара чешмяната вода да заври. Смяташе, че и Джейк е обсебен от нея. В деня на запознанството им (беше първият му ден като стажант в съда) той забрави накъде е тръгнал и остана в кафенето, зазяпан в нея, докато прокурорът дойде да го търси.

Докато се любеха сутринта, тя срещна погледа му, отново усети познатото чувство и тялото й сякаш изпадна в паника. Струваше й се, че е прекалено, че няма да издържи, същевременно не си представяше живота без него.

— Предпочитам да умра, отколкото някога да бъда с друг — прошепна и се пресегна да помилва страната му. Погледът му я разпали, страстта му я изпепели.