— Той е нашият пощальон.

Клоуи взе банкнотите и се втренчи в нея:

— Струва ми се, че ви познавам отнякъде.

— Едва ли.

Внезапно червенокосата се усмихна:

— Сетих се! Вие сте Чирини, Джоузи Чирини. Виждала съм портрета ви във фоайето на хотела. Нарисувана сте заедно с баща си.

Джоузи отдавна не се беше сещала за този портрет. Майка й го беше поръчала на известен художник, после настоя да го окачат във фоайето, та да го виждат всички гости на хотела. На него Джоузи беше увековечена като малка дебелана, но пък й беше много приятно да седи в скута на баща си, докато ги рисуваха.

— Откровено казано, бях го забравила. Не знаех, че още е там.

— Знаете ли, сега се сетих — веднъж Адам спомена, че носи пощата на семейство Чирини.

— Така ли?

— Но не каза, че ви познава.

Джоузи пламна от срам и грабна плика със сандвича.

— Не ме познава — промърмори и понечи да си тръгне, но неволно бутна на пода някаква книга, която не беше забелязала на щанда. Вдигна я и прочете заглавието — „Научи се да прощаваш“. — Извинете. Ваша ли е?

— За жалост. — Клоуи взе книгата и тръгна към задната стаичка. Джоузи я чу да мърмори: — Казах ти, махай се!

* * *

— После дойде Адам! Направо не повярвах на очите си. Доколкото разбрах, той е пръв приятел на любовника на Клоуи, когото е приютил, след като тя го е изхвърлила от дома си.

Джоузи седеше на пода пред дрешника и разпалено разказваше за случилото се. На скута й стоеше хартиеният плик със сандвича, който отдавна беше изстинал, защото бе останал в багажника на колата, и докато успее да го вземе тайно от майка си.

Личеше си, че докато я е нямало, неканената й гостенка се е разнообразявала с нещата, донесени от къщата й. Сложила си беше корона, която й беше прекалено малка, и всички огърлици от кашончето, а над тениската беше навлякла джинсова риза, украсена с фалшиви диаманти. Беше се поувлякла с козметиката — устните й бяха яркорозови, всеки нокът на ръцете й беше лакиран в различен цвят.

— Кой е този Адам? — попита и задуха лака, за да изсъхне по-бързо.

— Нашият пощальон.

— Аха! — Дела Лий вдигна очи и победоносно се усмихна. — Заради него онзи ден хукна навън.

Джоузи се почувства така, сякаш я бяха спипали с уста, натъпкана с желирани бонбони.

Днес обаче натрапницата май нямаше намерение да я пече на бавен огън. Мислите й бяха обсебени от нещо друго.

— Открай време се притеснявам, че Клоуи е обсебена от Джейк — промърмори разсеяно. — Така и не остана време да опознае себе си. Ние с теб и Клоуи…

— Дела се просна по гръб върху спалния чувал, който Джоузи й беше дала. Протегна ръце пред очите си, за да се полюбува на маникюра си. — Ние трите не можем да задържим сърцата си, ако ще това да ни коства живота. А ти дори си позволила на един пощальон да отнесе твоето.

— Познаваш ли тези хора?

— Не лично. — Дела Лий отпусна ръце и се загледа в дрехите на Джоузи. — Обаче знам, че Клоуи е свястна. Тя е на… на двайсет и пет, така мисля. Помня, че бях на десет, когато ти дойде на бял свят, тя се роди след две години.

Джоузи изненадано я изгледа:

— Нима помниш кога съм родена?

— Разбира се. Обзалагам се, че повечето местни хора помнят рождения ти ден. Ти беше любимото единствено дете на Марко Чирини.

— Ясно. — Дела Лий така и не взе плика от закусвалнята, затова Джоузи гордо го сложи на пода пред себе си: — Разприказвахме се и забравихме сандвича.

Неканената гостенка извърна глава и погледна плика.

— Самообслужих се от твоя склад, докато те нямаше. — Повдигна спалния чувал и показа няколко опаковки от сладкиши. — Не вярвах, че ще изпълниш желанието ми. Сърдечно ти благодаря. Много си мила с мен тъкмо когато ми трябва помощ. Само че вече хапнах. Нали все ме караше да се храня? Ти изяж сандвича. Знам, че го искаш. Утре ще ми вземеш друг.

Джоузи се втренчи в плика. Ако се подчинеше, щеше да постъпи егоистично. Вярно, че се изкушаваше от сандвича, обаче го беше купила за Дела Лий и нямаше да е честно спрямо нея. Всъщност защо да не е честно?

— Сигурна ли си? — промърмори.

— Сто процента. — Дела Лий дяволито се усмихна. — Хайде, яж. И пак ми разкажи за срещата с Адам. Интересува ме всяка думичка. Ако знам повече, по-лесно ще ти помогна.

Джоузи въздъхна и бръкна в плика.

* * *

Щом вечерта чу позвъняването на външната врата, Клоуи изключи с дистанционното звука на телевизора, взе книгата, която се беше появила на канапето до нея, и я пъхна под възглавниците.

Щом стана, видя, че „Научи се да прощаваш“ отново е на дивана.

Отново я натика под възглавниците. Обикновено книгите, които не искаше да прочете, се предаваха след няколко опита. Тази обаче упорстваше.

— Я се дръж прилично! — скара й се тя.

Прекоси помещението, което служеше едновременно за трапезария и всекидневна. Кухнята в дъното беше отделена само с голям плот. Всичко блестеше от чистота, обстановката беше типична за жилище на мъж. Тъкмо по вкуса на Джейк. „Позволих му да ме обезличи — помисли си Клоуи. — Допуснах го.“

Дълбоко си пое въздух, преди да отвори вратата. Знаеше кой е. Адам й беше телефонирал преди малко, за да я предупреди за посещението си. Направи му знак да влезе и каза:

— Куфарите му са под леглото.

Той я изчака да затвори вратата, дръпна ципа на якето си и попита:

— Как си, Кло?

— Много добре. Да отидем в спалнята и да свършим тази работа.

— Нямаш представа колко жени са ми казвали същото.

Клоуи неволно се усмихна. Всичко у Адам му придаваше безгрижен вид — чувството му за хумор, лицето му, което винаги изглеждаше със слънчев загар, къдравата му руса коса. Приличаше на сърфист или на запален скиор. И наистина беше пробвал поне по веднъж всеки екстремен спорт. Допреди три години. След злополуката заяви, че е време да се усмири — край на рисковете, край на пътешествията.

Обаче Клоуи усещаше, че той не е щастлив.

Последва го, застана на вратата на спалнята и го загледа как извади куфарите и започна да ги пълни с дрехите на Джейк. „Де да можеше да опакова и миризмата му!“ — помисли си тя. Съжаляваше, че не може да я съхрани в здраво запушено шишенце. Беше просмукана в дюшека, в тапетите, във възглавниците на дивана, сякаш той беше див звяр, маркирал територията си. Това беше неговото пространство. Тези вещи му принадлежаха. Навремето, когато заживяха заедно, това й вдъхваше сигурност. Сега й приличаше на ехидна подигравка. Все едно Джейк казваше: „Виж какво притежавам. Не можеш без това. Не можеш без мен.“

— Джоузи Чирини разпитва за теб днес, след като ти си тръгна от закусвалнята — подхвърли тя, за да насочи разговора към безопасна тема. — Мислеше, че с теб сме гаджета. Май се зарадва, като разбра, че сме само познати.

Адам престана да прибира дрехите и озадачено я изгледа.

— Доколкото разбирам, това те изненадва — отбеляза тя.

— Джоузи е симпатична, а пък аз съм кварталният пощальон, това е.

— Наистина е симпатична. Не подозирах, че е толкова млада. Признай, че си забелязал нещо повече, отколкото писмата, които й носиш.

Той се позамисли и отговори:

— Тя ухае на мента.

— И на теб ти е направило впечатление! — възкликна Клоуи.

Адам обаче не каза нито дума повече. Помежду им се чувстваше напрежение, за разлика от друг път, когато си разменяха шеги и тя го поучаваше, че трябва да излиза с повече момичета. Той отиде в банята, а Клоуи скръсти ръце на гърдите си и се загледа в пода.

— Ще те загубя, нали? — промърмори, когато Адам се върна с тоалетните принадлежности на Джейк.

Харесваше го, но той първо се беше сприятелил с бившето й гадже. Двамата се бяха запознали във фитнес залата. Адам беше отскоро в градчето (изминали бяха само няколко месеца от злополуката, която бе претърпял в планината Балд Слоуп) и Джейк го беше поканил да пийнат по нещо заедно с Клоуи.

Всичко около нея първо бе принадлежало на Джейк. Апартаментът — стилно жилище в реновирана сграда в центъра на града, където в далечното минало се е помещавала противопожарната команда — му беше подарен от родителите му по случай завършването на правния факултет. Клоуи държеше в склад под наем мебелите, взети от фермерската къща, и десетките кашони с книги, които ненадейно се бяха появявали през изминалите години. Така и не попита може ли да пренесе в апартамента някои свои вещи. И досега не знаеше защо не го стори. Може би усещаше, че няма да се впишат в обстановката. А тя искаше да се впише в живота на Джейк, желаеше го толкова силно, че накрая се обезличи.

Адам пристъпи до нея и я хвана за раменете. Приведе се леко, за да я погледне в очите:

— Не губиш никого, най-малко мен. Джейк е имал забежка — само веднъж, и то преди три месеца. Постъпил е тъпо. Хората правят глупости… Не, не се отнася за теб. Не е било тъпо да го изгониш. Мисълта ми е, че…

Тя отново му се усмихна:

— Адам?

— Да?

— Не си убедителен.

Той явно изпита облекчение, че го е освободила от неприятното задължение да защитава приятеля си.