„Предпочитам да умра“ беше игра, която си бяха измислили — от онези глупави шегички, споделяни от брачни двойки или любовници. Ако бяха в ресторант, единият казваше: „Предпочитам да умра, отколкото пак да се натъпча така.“ А другият отвръщаше: „Предпочитам да умра, но да не допусна смъртта ти.“ Подобни реплики си разменяха и в парка, но в леглото винаги бяха сериозни: „Предпочитам да умра, отколкото да те напусна.“

Джейк внезапно затвори очи — никога не го беше правил, докато се любеха.

Престана да я милва и се просна до нея.

После й призна за изневярата.

Твърдеше, че е единствената жена, на която държи: „Обичам само теб, Клоуи.“

Добави, че е допуснал грешка, че не е искал да стане така.

Случило се само веднъж, преди три месеца. В прокуратурата празнували спечелването на делото срещу Бийзли. Всички били посветили много труд и време на това дело, били под голям стрес, трябвало да дадат воля на чувствата… и докато се усети какво става, той изчукал една жена.

Повтори, че обича Клоуи, не другата.

Помоли я да му прости, обеща да направи всичко, за да изкупи вината си. Всичко, но не и да й каже името на жената, с която беше спал.

Клоуи остана на пода пред хладилника, взирайки се в една точка, докато телефонът иззвъня. Автоматичният секретар се включи и тя чу гласа на Ханк, един от охранителите в Съдебната палата, който се обаждаше да провери защо тя закъснява за работа.

Изправи се, облече се и тръгна към външната врата. Книгата стоеше на масичката встрани. Клоуи я изгледа на кръв и излезе.

Седна зад волана и я видя на съседната седалка.

Беше до касовия апарат, когато мина през охранителната бариера и влезе в закусвалнята.



Този следобед в града цареше необичайно оживление. Джоузи беше забравила, че е започнала подготовката за традиционния тридневен фестивал „Балд Слоуп е красив“, с който всяка година се отбелязваше началото на туристическия сезон. Винаги имаше музика на живо и много бира, с цел да се привлекат повече студенти и колежани. Фестивалът бе започнал да се провежда по идея на Марко. Като малка Джоузи не пропускаше събитието, защото придружаваше баща си, но от близо двайсет години не беше присъствала на празненствата. След смъртта на Марко градската управа редовно канеше съпругата му и дъщеря му за почетни гостенки на фестивала, но Маргарет винаги отказваше и след време престанаха да я канят. Пък и двете с дъщеря й не можеха да заменят харизматичния Марко, който навремето бе властелин на планината.

Заради суматохата около празника Джоузи едва се добра до Съдебната палата и сума време не можа да паркира. Най-сетне намери място, достатъчно голямо за златистия кадилак, но когато влезе в сградата, на два пъти активира детекторите за метални предмети. Накрая охраната я пропусна, тя прекоси просторното фоайе, облицовано с розов мрамор, където миришеше на смазка, използвана за старите асансьори, и тръгна към закусвалнята, за която говореше Дела Лий. Отдалеч малкото помещение приличаше на будка за печатни издания — полиците бяха отрупани със списания, вестници и джобни книжлета, — но като се приближи, тя забеляза щанд за сандвичи и две масички.

Отначало й се стори, че продавачката я няма.

Огледа се и си погледна часовника — вече закъсняваше.

Внезапно някаква жена се провикна от помещението зад щанда:

— Махай се, чуваш ли? Не си ми притрябвала.

— Моля? — сепна се Джоузи.

Млада жена с най-разкошната коса, която Джоузи беше виждала, надникна от стаичката.

— Извинете — промърмори и застана зад щанда. — Не знаех, че имам клиенти. Какво ще обичате?

Лицето й беше пламнало, кафявите й очи блестяха. Великолепната й червеникава коса бе като водопад от къдрици, стигащи почти до кръста. Беше като нарисувана — крехко същество, впримчено в миг, от който не може да избяга.

— Добре ли сте? — машинално попита Джоузи.

Непознатата престорено се усмихна:

— Да, благодаря. Какво ще обичате?

— Печен сандвич с домати и сирене за вкъщи, ако обичате.

— Веднага. — Жената се обърна към скарата.

Джоузи седна до една от масичките и отново си погледна часовника. Беше избягала от среща на дамите от клуба на майка си. Смяташе, че разполага с двайсет минути да се върне в къщата на госпожа Херцог, преди срещата да приключи. Не членуваше в клуба и винаги чакаше Маргарет заедно с медицинските сестри и платените компаньонки, придружаващи някои по-възрастни дами. Те не й обърнаха внимание, когато излезе. Единственият, който май я забеляза, бе Роули Пелам — възрастният собственик на местната фирма за таксита. Някакъв загадъчен семеен завет забраняваше на членовете на фамилия Пелам да нарушават обещанията си. Щом някой Пелам дадеше дума, никога не я престъпваше. Ако Роули обещаеше да вземе някого примерно в десет, винаги беше налице в уречения час. Анабел Дрейк му плащаше да я закара с такси на сбирките на дамския клуб и Роули неизменно чакаше отвън, и се взираше в къщата, като че ли присъствието на куп жени там бе загадка, която той се опитваше да разреши. И днес се облягаше на таксито, вдигнал яката на палтото си, за да се защити от ледения вятър. Усмихна се, като видя Джоузи. Тя знаеше, че Роули няма да я издаде. Поради някаква причина той всячески се стараеше да избегне разговорите с майка й.

Джоузи си даваше сметка за риска, който поема. Само че все някой трябваше да се погрижи за Дела Лий. Изглежда, нищо не бе хапвала, откакто се появи преди три дни, и упорито настояваше за прословутия печен сандвич.

Пак си погледна часовника и внезапно усети нещо странно. Машинално притисна длан до корема си. Предположи, че я мъчи глад, предизвикан от уханието на топло сирене, поръсено с черен пипер, и на вкусен печен хляб. Щеше да връчи сандвича на неканената си гостенка, после да нападне тайното си скривалище и да се натъпче със сладки с овесени ядки, захаросана царевица и поне няколко пакетчета солени тиквени семки. За миг се отдаде на мечти за пиршеството.

Чу сигнала на детектора за метални предмети и се обърна.

В този миг разбра, че странното усещане под лъжичката й не е предизвикано от глад.

Причината беше Адам.

Той изпразни джобовете си и отново мина през бариерата. Още беше с униформата, обаче не носеше чанта. Беше навлякъл износено вълнено яке с качулка, косата му беше сресана назад и вързана с широка кърпа.

Прекоси фоайето, но не погледна Джоузи, а застана пред щанда:

— Клоуи?

Жената се извърна, видя кой е и отново се обърна към скарата, без да каже нито дума.

— Моля те, Кло, изслушай ме. Преди малко се прибрах от работа и го заварих на верандата си.

— Не ме интересува! — отсече жената, чието име беше Клоуи.

Адам се загледа в гърба й, в разкошната й червеникава коса:

— Той не искаше да те наскърби.

Клоуи отново се обърна и размаха дървената шпатула:

— Знаел си, така ли?

Той се поколеба. Явно бе, че е знаел.

Тя му обърна гръб:

— Върви си!

— Да му предам ли нещо?

— Не желая да разговарям с него, отказвам да водя диалози и чрез теб. — Тя го погледна през рамо. — Освен ако ми кажеш с коя е бил.

— Не знам — отвърна Адам. — Виж, той ме помоли да му взема нещата, защото подозира, че тъкмо сега не го искаш в дома си. Ще изчакам да се прибереш, става ли? Ще ти се обадя предварително. Засега Джейк ще остане при мен. Знаеш номера на телефона. — Изчака я да каже нещо, но след като не получи отговор, неохотно се обърна и тръгна към вратата на закусвалнята. Разсеяно погледна Джоузи и продължи да върви, но изведнъж спря. — Джоузи! — възкликна, сякаш едва сега я беше познал. — Каква изненада!

— Здравей, Адам — прошепна тя.

— Какво търсиш тук?

— Чакам да ми приготвят сандвич — измънка и побърза да добави: — Не е за мен. „Не е за мен? — скастри се мислено. — Ама че гениално!“

— Аха… Разбира се. — Той се втренчи в нея. Джоузи машинално вдигна ръка, за да провери дали по устните й не са полепнали трохи. — Наред ли е всичко?

— Често ми задаваш този въпрос.

— Така ли? Извинявай. Стори ми се тъжна.

Тя поклати глава:

— Грешиш.

Адам погледна червенокосата зад щанда, после отново се обърна към Джоузи:

— Е, до скоро.

— Довиждане — промълви тя и го изпрати с поглед.

— Ето ви сандвича. — Клоуи сложи на тезгяха бял хартиен плик.

Джоузи стана и отиде да плати, изчаквайки червенокосата да маркира покупката.

— С Адам се познавате, така ли? — подхвърли престорено небрежно.

— Моето гадже… моето бивше гадже… — Клоуи поклати глава, сякаш се ядоса, задето не може да обясни какъв й е Адам. Сърцето на Джоузи се сви. Двамата са били близки, били са любовници. — Моето бивше гадже му е пръв приятел — най-сетне изтърси червенокосата. — Дължите ми четири долара.

— Ей сега. — Джоузи се престори, че рови в портмонето си, докато събра смелост да попита: — Да разбирам ли, че с Адам не сте гаджета?

— Не, разбира се! — Жената явно се изненада от въпроса. — Откъде го познавате?

Джоузи най-сетне извади парите и ги остави на щанда, после отговори: