— Предполагам, че зависи от това, какво още, освен превоза, трябва да покрият тези петдесет долара. – Той взе торбата й и я метна до куфарите. Сетне огледа подозрително ръчната й чанта. – Изненадан съм, че служителите на летището не са ви накарали да я дадете на багаж. Искате ли да сложа и нея в багажника?

— Не, благодаря. – Пулсиращата болка в главата й се спусна от слепоочията надолу по врата. – Може би не е зле да се върнем в терминала и да обсъдим създалата се ситуация.

— Прекалено е далеч, за да се ходи пеша – промърмори той, скръсти ръце и се облегна на багажника.

Докато размишляваше доколко далеч може да стигне в своята откровеност, Ема зарея поглед към оляния от слънцето паркинг и сърцето й се сви от този огромен контраст с мрачните й мисли.

— Преди да стана директорка на „Сейнт Гъртруд”, аз преподавах история и…

— Директорка?

— Да, аз…

— Наистина ли се представяте така на всички? Директорка?

— Това е длъжността ми.

Той изглеждаше искрено развеселен.

— За благопристойни люде, вие, британците, използвате доста цветисти титли за длъжностите си.

Ако на негово място беше друг американец, Ема просто щеше да се засмее на закачката, но нещо в маниерите му я караше да се държи сковано и превзето като Хельн Пруит, преподавателката по химия в „Сейнт Гъртруд”.

— И в качеството си на такава… – поде Ема и замълча, докато надутата фраза отекваше в ушите й. Боже, тя дори звучеше като Хелън Пруит. – През последната година работя над статия за лейди Сара Торнтън, англичанка, която е пътешествала из Тексас през седемдесетте години на деветнайсети век. Тя също е възпитаничка на училището „Сейнт Гъртруд”. Статията ми е почти готова, но преди да я завърша, трябва да посетя няколко библиотеки. И тъй като сега е пролетната ваканция, реших, че е най-подходящото време за едно пътуване. Франческа ви препоръча като прекрасен екскурзовод и ме увери, че петдесет долара на ден са достатъчни за услугите ви.

— Услуги?

— Като мой екскурзовод – повтори тя. – По-точно шофьор.

— Ъхъ. Е, радвам се да чуя, че имате предвид само това, защото, като казахте „услуги”, си помислих, че имате наум нещо друго, което петдесет долара едва ли ще покрият.

Той все още изглеждаше развеселен, въпреки че Ема не проумяваше защо.

— Шофирането няма да е малко. Освен Далас искам да посетя университетската библиотека на Тексас и…

— Шофиране? Значи, това е всичко, което желаете.

Е, не беше точно всичко, което желаеше, но сега не беше време да споменава, че би искала от него да й покаже порочната страна на тексаския живот.

— Това е доста голям щат.

— Не. Имах предвид, че не желаете други услуги.

— А вие какви други услуги предлагате?

Той се ухили.

— Ето какво ще ви кажа: ще започна с основния пакет, а по-късно ще договорим екстрите.

С ограничените й финанси неясното бъдеще й прозвуча доста притеснително.

— Аз винаги съм смятала, че е по-добре да сме наясно с нещата от самото начало, не сте ли съгласен?

— Засега сме достатъчно наясно. – Той отвори пасажерската врата и с любезен жест я покани да влезе. – Вие ми плащате петдесет долара на ден, за да ви бъда шофьор две седмици.

— Направила съм списък с местата, които бих искала да посетя.

— Не се и съмнявам. Внимавайте да не си защипете полата. – Кени захлопна вратата и заобиколи от другата страна. – Бихте могли да си спестите парите, ако си купите пътна карта и вземете кола под наем. – Затвори вратата и пъхна ключа в стартера.

Разкошното купе на автомобила ухаеше на скъпа кожа и образът на херцог Бедингтън изникна неканен в главата й. Ема побърза да го пропъди.

— Аз не умея да шофирам – призна тя.

— Всеки, който е навършил четиринайсет, умее да шофира – оповести спътникът й, метна нехаен поглед през рамо и потегли към изхода. – Отдавна ли се познавате с Франческа? – подхвърли той и се включи в магистралата.

Ема откъсна с мъка взор от километража на кадилака, чиято стрелка според нея се придвижваше застрашително нагоре. Насили се да повярва, че уредът показва в километри, а не в мили*.

[* Една миля е равна на 1,6 км. – Б. пр.]

— Запознахме се преди няколко години, когато продуцентската й компания избра околностите на нашето училище – които, между другото, са доста живописни – да заснеме няколко интервюта с английски актьори за предаването й „Франческа днес”. Двете си допаднахме и оттогава поддържаме редовна връзка. Възнамерявах да я посетя, докато съм тук, но тя и съпругът й временно са се преместили във Флорида.

„Самолетите летят до Флорида”, помисли си Кени. Започваше да подозира, че Франческа отлично знае какъв трън в задника може да бъде лейди Ема и точно заради това му я бе натресла.

— Колкото до разходите ви… – Лейди Ема доби разтревожен вид, докато оглеждаше колата му. – Това е доста голям автомобил. Сигурно за бензин отива цяло състояние.

Върху челото й се появи малка бръчка и тя задъвка замислено горната си устна. Искаше му се да не го прави. Беше дяволски неприятно. Тя го дразнеше безумно от мига, в който за пръв път си отвори устата, и той мислено се закле, че ако още веднъж му посочи нещо с проклетия си чадър, ще го строши в коляното си. Но като видя как се извиват тези влажни устенца, заради които всеки мъж охотно би се разделил с двеста долара за час, започна да се чуди как ще оцелее през следващите две седмици.

В леглото.

Идеята го осени внезапно и заседна в главата му. Кени се усмихна. Точно този начин на мислене го бе направил шампион на три континента. Най-добрият начин да не й извие врата, бе колкото се може по-скоро да я отърве от дрехите й. За предпочитане още през следващите два дни.

Да я свали толкова скоростно, определено беше предизвикателство, но Кени и без това нямаше какво друго да прави, затова реши, че не е зле да се пробва. Замисли се за петдесетте долара на ден, които се предполагаше, че тя ще му плаща, сетне си припомни трите милиона долара хонорар, който бе получил през тази година от реклами, и мислено се ухили. За пръв път се усмихваше при мисълта за пари, откакто онзи мошеник, мениджърът му, го въвлече във финансов скандал, довел до временната му дисквалификация и отстраняване от голф турнира за професионалисти.

Ала усмивката му се смени с мрачна гримаса, щом си представи реакцията на Франческа, когато Ема й е предложила да плаща петдесет долара за шофьор. И сигурно се е задавила от смях, когато е решила да премълчи тази пикантна подробност. Кени не спираше да се удивява на факта, че един безчувствен негодник, с камък вместо сърце и стоманени очи, като Дали Бодин не е способен да се справи със съпругата си. Единствената жена, която някога се бе разпореждала с живота на Кени, беше откачената му майка. Тя едва не бе разрушила живота му и го бе научила на уроци, които той никога нямаше да забрави. Оттогава не бе позволявал на никоя жена да му се качи на главата.

Стрелна косо с поглед лейди Ема с карамелените й къдрици, бебешки бузи, повехнали рози и подскачащи черешки. През целия си живот на зрял мъж бе манипулирал жените и никога не бе позволил на нито една от тях да забрави къде й е мястото.

В леглото. Точно под него.

2

— Това не е хотел.

Ема беше задрямала, но сега бе напълно будна. През прозорците на кадилака видя, че бяха влезли в малък двор в богат жилищен комплекс.

Нямаше намерение да заспива, още повече че толкова дълго бе чакала да види Тексас, но Кени бе подминал с пренебрежение всичките й любезни намеци за безразсъдната скорост, с която летяха по шосето, и в крайна сметка страхът я бе принудил да затвори очи. За останалото се погрижи организмът й, измъчен от часовата разлика.

У дома младата жена избягваше колите, доколкото бе възможно, и предпочиташе да ходи пеша или да кара велосипед, за радост на учениците й. Но тя беше само на десет, когато попадна в ужасна катастрофа, в която загина баща й. Въпреки че самата тя се отърва само със счупена ръка, оттогава колите я ужасяваха. Срамуваше се от фобията си не само заради неудобството, което й причиняваше, но и защото ненавиждаше тази проява на слабост у себе си.

— Тъй като, изглежда, искате да спестите пари – обясни Кени, – си помислих, че може би ще предпочетете да отседнете тук, вместо в хотел.

Затвореният жилищен комплекс се състоеше от скъпи наглед мезонети, които американците наричаха градски къщи. Всички бяха с хоросанова замазка и покриви със заоблени зелени керемиди. Навсякъде цъфтяха цветя и един градинар подрязваше кичестата бугенвилия, растяща покрай малката стена, отделяща единия имот от другия.

— Но това ми прилича на частно владение – запротестира Ема, когато той зави по алеята за коли.

— Собственост е на мой приятел – поясни Кени, натисна един бутон и вратата на гаража се отвори. – В момента е извън града. Можете да се настаните в стаята до моята.

— До вашата? И вие ли сте отседнали тук?

— Не ви ли го казах току-що?

— Но…

— Но ако не искате безплатна квартира, ваша воля. – Кени понечи да даде на заден ход. – Разбира се, това би могло да ви спести сто долара на нощ, но ако толкова желаете, ще ви откарам в най-близкия хотел. – Той завъртя ключа и колата започна да излиза на заден.

— Не! Не зная. Не съм сигурна…

Той спря колата, излязла едва наполовина от гаража, и я изгледа търпеливо.

Ема не бе свикнала да проявява нерешителност, особено когато сама не разбираше поради каква причина възразява. Нямаше значение дали и той живее тук. Нима не беше предприела това пътуване с твърдото намерение да изгуби доброто си име? При тази мисъл стомахът й се присви болезнено, но тя бе взела решение и нямаше да предаде каузата на „Сейнт Гъртруд”.

— Е, решихте ли вече?

— Да. Сигурна съм, че така ще е най-добре.