— Ами… – усмихна му се лейди Ема. – Ето ни и нас.

На Кени му се виеше свят, отчасти заради счупените ребра, но най-вече заради усилието да свърже цялото това аристократично британско излъчване с лице, което с пълен успех би могло да бъде осветявано от червени фенери.

Докато Кени се опитваше да се съвземе, Ема на свой ред го преценяваше. Като директорка на английското девическо училище „Сейнт Гъртруд” през последните две години, където, освен това беше и учителка, а също и ученичка от шестгодишна, тя бе свикнала да оценява хората от пръв поглед. Отне й само минута да заключи, че този типичен американски каубой бе точно това, от което се нуждаеше – мъж, надарен повече с красива външност, отколкото с твърд характер.

Гъсти черни къдрици се подаваха изпод периферията на златистожълтия стетсън, който изглеждаше като пришит за главата му. Тъмносинята му тениска, с логото на „Кадилак”, подчертаваше внушителната гръд, а избелелите джинси обвиваха тесни бедра и стройни мускулести крака. От острия й поглед не убягнаха и каубойските ботуши, ръчна изработка. Те изглеждаха доста износени, но надали бяха приближавали купчина с оборски тор. Мъжът имаше прав, добре изваян нос, мъжествени скули, красиво оформена уста и блестящи бели зъби. А пък очите му… С цвят като на кръстоска между див зюмбюл и ливадни виолетки. Никак не беше честно един мъж да има такива очи.

Беглият й оглед й подсказа всичко, което й бе необходимо да узнае за характера му. Тя съзря ленивост в небрежно отпуснатата му поза, високомерие в наклона на главата му и нещо непогрешимо порочно, проблясващо в тези теменужено сини очи изпод полуспуснатите клепачи.

Ема потисна с усилие обзелия я лек трепет.

— Е, в такъв случай да тръгваме, господин Травълър. Струва ми се, че малко закъсняхте, нали? Надявам се, че никому не е хрумнало да си присвои багажа ми.

Тя му подаде торбата, за да я поеме, но не улучи ръцете му и го удари в гърдите. Вестник „Таймс” изхвръкна, ведно с биографията на Сам Хюстън*, която тя четеше, и едно шоколадово блокче, от което бедрата й най-малко се нуждаеха, но на чийто вкус Ема безкрайно се наслаждаваше.

[* Американски политик и държавник, 1-ви и 3-ти президент на Репубрика Тексас (1793-1863). – Б. пр.]

Тя се наведе, за да ги събере, и точно в този момент Кени пристъпи напред. Периферията на сламената й шапка се закачи в коляното му и отлетя от главата й, присъединявайки се към впечатляващата купчина на пода.

Ема отметна непокорните си къдрици.

— Извинете.

Обикновено не беше толкова непохватна, но напоследък бе така разсеяна от връхлетелите я неприятности, че най-добрата й приятелка Пенелопи Бригс й бе заявила, че е заплашена от неминуемата опасност да се превърне в една от онези „завеяни мили дами”, толкова обичани от авторките на английските детективски романи.

Самата идея да се превърне в „завеяна мила дама”, когато едва бе навършила трийсет, я потискаше неимоверно, поради което Ема дори не си позволяваше да мисли за това. А и ако всичко се развиеше по план, повече нямаше да има за какво да се тревожи.

Той не й помогна да събере вещите си, нито й предложи да вземе торбата, но какво можеше да се очаква от мъж, толкова надарен физически от майката природа?

— Е, в такъв случай да тръгваме – повтори тя и показа в нужната посока със сгънатия си чадър.

Почти бе стигнала до края на терминала, когато осъзна, че той не я бе последвал. Извърна се, за да види какво не е наред.

Той се взираше втренчено в изпънатия чадър. Беше най-обикновен чадър и тя не можеше да си представи какво толкова хипнотизиращо намираше този мъж в него. Може би съобразяваше по-бавно, отколкото бе решила в началото.

— Вие… ъ… винаги ли сочите по този начин посоката? – попита той.

Младата жена погледна недоумяващо към пъстроцветния чадър, опитвайки се да отгатне какво, за бога, имаше предвид този американец.

— Трябва да отидем да вземем багажа – обясни тя търпеливо, като за по-нагледно размаха дръжката напред.

— Зная.

— Ами в такъв случай?

Върху лицето му за миг се мярна объркано изражение.

— Няма значение.

Той се раздвижи, а тя се втурна напред. Ефирната й пола се омота около краката й, а немирен кичур коса се люшна към бузата. Навярно преди да слезе от самолета, трябваше да отдели няколко минути, за да се понагласи, но беше толкова заета да наглежда хлапетата, които седяха на седалките срещу нейната, че дори не се досети да го стори.

— Господин Травълър, струва ми се, че… – Ема осъзна, че говори на себе си.

Спря, обърна се и го видя да се блещи срещу витрината на магазин за сувенири. Тя зачака търпеливо, леко потрепвайки с крак, да се присъедини към нея.

Той продължаваше да зяпа витрината.

— Нещо не е наред ли? – въздъхна Ема и се приближи към него.

— Какво да не е наред?

— Трябва да отидем да вземем багажа ми.

Мъжът вдигна глава.

— Мислех си, че не е зле да си купя нов ключодържател.

— Искате да го купите сега!

— Може би.

Той отстъпи с петнайсетина сантиметра вляво, за да огледа по-добре предлаганата стока.

— Господин Травълър, наистина смятам, че трябва да побързаме за багажа.

— Виждате ли, преди няколко години един приятел ми подари ключодържател „Гучи”. Но не ми се нравят особено вещи с чужди инициали.

— Подарили са ви ключодържател преди няколко години!

Тя си припомни, че веднъж бе слушала проповед как Господ щедро възнаграждавал, ощетени в една област, дарявайки ги с необикновени таланти в друга. Например недостатъчният мозък понякога се компенсирал с изключителна красота. Обля я вълна на състрадание, примесена с чувство на облекчение. Тъпотата му може би щеше да облекчи неимоверно задачата й през следващите две седмици.

— Много добре. Ще почакам.

Той продължи да изучава витрината.

Ръцете й започнаха да я болят от препълнената торба и най-сетне се осмели да му я подаде отново.

— Имате ли нещо против да я подържите?

Кени огледа подозрително торбата.

— Изглежда ми доста тежка.

— Да. Тежка е.

Той кимна неопределено и отново насочи вниманието си към витрината.

Ема прехвърли торбата в другата си ръка.

— Бихте ли искаш да ви помогна? – попита, когато повече не можеше да издържа.

— О, мога и сам да платя.

— Нямах предвид това. Бихте ли искали да ви помогна с избора?

— Виждате ли, тъкмо в това е цялата беда. Вечно позволявам на някой друг да ми избира ключодържателя.

Ема имаше чувството, че ръцете й ще се откъснат от раменете.

— Господин Травълър, наистина вече трябва да вървим, не сте ли съгласен? Не е ли по-добре да оставите тази покупка за някой друг път?

— Предполагам, че бих могъл, но нищо чудно да нямам толкова добър избор.

Търпението й окончателно се изчерпа.

— Много добре, тогава! Вземете онзи с каубоя.

— Наистина ли? Харесва ли ви?

Ема с усилие раздвижи челюстта си.

— Направо се влюбих в него.

— Така да бъде, ще взема каубоя. – С доволен вид Кени влезе в магазина, спря да се полюбува на комплекта кърпи за маса, след което отдели цяла вечност, за да побъбри с привлекателната млада жена зад щанда. Най-сетне се появи отново с малък пакет, който пъхна в изтръпналите й пръсти. – Ето, заповядайте.

— Какво е това?

Кени я изгледа раздразнено.

— Ключодържателят. Казахте, че сте се влюбили в каубоя.

— Ключодържателят беше за вас!

— Хайде сега, защо ми е притрябвал ключодържател с каубой, когато в джоба си имам истински „Гучи”? – учуди се той, след което закрачи надолу по коридора. Ема можеше да се закълне, че го чу да си подсвирква „Владей, Британия”.

Двайсет минути по-късно двамата стояха на паркинга на аерогарата, а Ема се взираше със смаян потрес в колата му. Въпросното возило представляваше голям американски луксозен автомобил, последен модел „Кадилак Елдорадо” в цвят на шампанско.

— Аз определено не мога да си позволя това.

Той отвори багажника с небрежно извъртане на китката.

— Моля?

Ема отлично управляваше финансите на „Сейнт Гъртруд”, но не и своите. Тъй като поддръжката на старите сгради беше доста скъпа, парите никога не достигаха и когато училището се нуждаеше от нов ксерокс или лабораторно оборудване, Ема бе придобила лошия навик да бърка в собствения си джоб. В резултат бюджетът й беше в доста плачевно състояние.

И сега не успя да прикрие смущението си, а страните й порозовяха от притеснение.

— Боя се, че е станала някаква грешка, господин Травълър – промърмори сконфузено. – Бюджетът ми е доста ограничен. Когато казах на Франческа, че бих могла да си позволя да плащам петдесет долара на ден, тя ме увери, че сумата напълно покрива услугите ви. Но едва ли ще е достатъчна за ползването на такава кола.

— Петдесет долара на ден?

Искаше й се да вярва, че главата й бумти от смяната на часовите пояси, но обикновено Ема отлично понасяше пътуването, затова подозираше, че главоболието й се дължи на пълното безсилие. Общуването с този разкошен кретен беше по-трудно, отколкото с най-тъпите й ученици. Не само че се движеше със скоростта на охлюв, но изглежда, не разбираше нито една нейна дума. Дори след недоразумението с ключодържателя й бе нужна цяла вечност, за да го довлече до багажното отделение.

— Ситуацията е доста неудобна. Мислех, че Франческа се е договорила за всичко с вас. Вие очаквате повече от петдесет долара, нали?

Той вдиша и сложи в багажника двата й куфара с изненадващата лекота, имайки предвид обстоятелството, че само преди минути се държеше така, сякаш куфарите всеки миг ще прекършат гръбнака му. Ема отново се зазяпа неволно в мускулестите рамене, опъващи тениската. Все пак, за да се сдобиеш с подобни мускули, е нужна немалка енергия, нали?