— Извинете – обади се нерешително жената, – съжалявам, че ви притеснявам, но… лицето ви ми се струва толкова познато. Не сте ли…

— Да, госпожо, аз съм. – Той наклони стетсъна си и я дари с усмивка, макар че в ъгълчетата на устните му се спотайваше поредната прозявка. – Поласкан съм, че ме познахте извън арената на родеото. Не ми се случва често.

— Родео? – сконфузи се жената. – Извинете. Аз си помислих, че сте… Толкова много приличате на Кени Травълър, прочутия голфър.

— Голфър? Аз? О, не, госпожо. Аз съм твърде млад, за да се занимавам с пенсионерски игри като голфа. Обичам истинските спортове. – Родео. Ето това е истински спорт. Е, и футбол, разбира се, както и баскетбол. – Той се надигна бавно от стола и се изправи в целия си ръст от метър и осемдесет и осем. – Обаче, когато става дума за тенис, нещата са малко неопределени. Но голфът със сигурност не е занимание за един истински мъж.

— Но…

Но „сивият костюм” не беше вчерашен и мило се усмихна.

— Въпреки това много добре си спомням, че тази зима гледах по телевизията блестящата ви игра на финала за турнира „AT&T” и „Буик Инвитейшънъл” – настоя. – Кълна се, помислих, че Тайгър ще избухне в сълзи в последния ден на турнира в „Тори Пайнс”. – Усмивката й помръкна. – Още не мога да повярвам, че комисар Бо…

— Ще ви бъда безкрайно благодарен, госпожо, ако не произнасяте пред мен името на този антихрист.

— Извинете. За колко време сте отстранен?

Кени погледна златния си ролекс.

— Предполагам, че ще зависи от това, колко бързо ще се добера до терминала на „Бритиш Еъруейс”.

— Моля?

— Наистина ми беше приятно да си побъбря с вас, госпожо. – Той докосна вежливо периферията на стетсъна си и се насочи с ленива походка към изхода.

Едно от нещастните му бивши гаджета веднъж изтъкна, че за Кени тази походка се равнява на бягане с все сили. Но Кени никога не бе виждал смисъл да хаби енергия на друго място, освен на игрището за голф. Любимият му девиз беше: „Бавно и лесно”, въпреки че напоследък му беше все по-трудно да го следва.

Подмина решително стойката с вестници, без да удостои с поглед крещящите заглавия на таблоидите, охотно осведомяващи света за временното му отстраняване по заповед на Далас Фримонт Бодин, комисар на Професионалната голф асоциация (ПГА), в разгара на най-успешния сезон в историята на професионалния голф. А това на свой ред щеше да направи невъзможно участието му в турнира „Мастърс”, който започваше след две седмици.

— Здрасти, Кени.

Той кимна на някакъв тип с вид на бизнесмен, с онова възторжено изражение, което често се появяваше у хората, щом зърнеха почти прочутата му физиономия. Явно мъжът беше северняк, защото произнесе името му прекалено правилно, а не „Кини”, като всички нормални хора.

Кени ускори леко крачка, в случай че на бизнесмена му хрумне да се впусне в оживен коментар за триумфалния му последен кръг на голф турнира в Бей Хил през миналия месец. Жена с пищна коса и плътно прилепнали джинси му метна преценяващ поглед, но тя не приличаше на фен на голфа, затова Кени предположи, че навярно е впечатлена от забележителната му външност.

Друго бивше гадже бе заявило, че ако някога в Холивуд решат да снимат филм за живота на Кени, Пиърс Броснан е единствената звезда, при това достатъчно хубавичък, за да пресъздаде образа му върху екрана. Това бе взривило Кени. Не само защото го бе нарекла „хубавичък”, което донякъде би могъл да преглътне, но и заради кастинга й. Тутакси й бе заявил, че ще позволи на Пиърс Броснан да го изиграе само ако първо по-омачкат дрехите му, отърват го от превзетия му чуждестранен акцент и го тъпчат достатъчно дълго с пържено пилешко, за да добие приличен вид и да не мяза на някой, който ще бъде издухан от първия ураган, връхлетял от Западен Тексас. Но преди всичко трябваше да научат стария Пиърс да размахва стика за голф, както Бог е разпоредил.

Цялото това ходене го изморяваше.

Той се спря да почине пред количка с ядки и бонбони и си купи пликче с плодови желирани бонбони „Джели Бели”, като пусна в ход прословутия си чар, за да убеди симпатичната мексиканка да махне тези с вкус на банан. Макар че обичаше разнообразието, не понасяше банановите и тъй като за него беше голямо усилие да ги подбира сам, обикновено се опитваше да убеди някой друг да го свърши вместо него. Ако не успееше, просто ги изяждаше.

При терминала на „Бритиш Еъруейс” нямаше жива душа, затова Кени се облегна на една колона, изсипа в шепата си част от бонбоните в пликчето и я наклони към устата си. Докато ги дъвчеше замислено, той си фантазираше с каква наслада извива врата на Франческа Серитела Дей Бодин, знаменитата съпруга на Антихриста, изживяващ се като комисар на ПГА, една жена, която смяташе за свой приятел.

— Само ми направи тази мъничка услуга, Кени – бе заявила тя. – Ако през следващите две седмици вземеш под крилото си Ема, аз ти гарантирам, че ще убедя Дали да намали срока на наказанието ти. Ще пропуснеш „Мастърс”, но…

— И как смяташ да го постигнеш? – поинтересува се той.

— Никога не поставяй под въпрос умението ми да се справям с моя съпруг.

И той не го поставяше. Всички знаеха, че е достатъчно само Франческа да го погледне и Дали Бодин се разтапяше, въпреки че бяха женени вече дванайсет години.

Приятните му фантазии бяха рязко прекъснати от пронизителен детски писък, последван от жизнерадостен глас с отчетлив британски акцент.

— Веднага пусни косата на сестра си, Реджи, или ще ти се разсърдя. И не е нужно да пищиш така, Пени. Ако не го беше ухапала, той нямаше да те удари.

Кени се извърна и се ухили, когато видя една жена да завива зад ъгъла заедно с две малки деца. Първото, което забеляза, беше шапката й – наперено сламено творение с подвита нагоре периферия, с грозд черешки по средата, весело подскачащи при всяка крачка. Беше облечена в пола от тънък зелен плат на щамповани рози и широка розова блуза в тон с равните семпли пантофки.

С едната си ръка стискаше дланта на малко момче, както и чанта с размерите на щата Монтана. С другата държеше ръката на нацупено момиченце, шарен чадър на цветя и ягодово червена торба, издута от вестници, книги и още един пъстроцветен чадър. Изпод периферията се подаваха разрошени светло кестеняви къдрици, а гримът й – ако изобщо е имало такъв – беше отдавна изтрит.

Което беше за добро, реши Кени, защото дори и без червило, тя имаше най-сексапилната уста, която бе виждал. Беше широка, с пухкава долна устна, а горната бе извита в чувствена дъга. Въпреки фриволното й облекло, брадичката й бе решително издадена напред, което би й придало строг вид, ако не бяха по детски закръглените бузи и деликатните скули. Носът й беше тесен и малко дълъг, ала не прекалено, че да го накара да изгуби интерес, тъй като вървеше в комплект с невероятно огромни златисто кафяви очи, обрамчени от гъсти мигли.

Той мислено я преоблече в плътно прилепнала блуза и къса поличка, в допълнение с елегантни обувки на високи токчета, като за по-голям ефект добави фини черни чорапи. Никога през живота си не му се бе налагало да плаща за секс, но незнайно защо си помисли, че с радост би се разделил с няколко стотачки, ако тази хубавица някога реши да припечели нещо допълнително, за да плати за зъболекаря на хлапетата си.

В този миг, за негов пълен потрес, тя го огледа изпитателно от глава до пети.

— Господин Травълър?

Фантазиите бяха едно, а реалността нещо съвсем друго и докато местеше слисания си поглед от непознатата към шумните диванета, в стомаха му се зароди твърде неприятно и обезпокоително усещане. Фактът, че тя явно го очакваше, несъмнено сочеше, че това би могло да е единствено лейди Ема Уелс-Финч, жената, която Кени се бе съгласил да дундурка през следващите две седмици. Но Франческа не бе обелила нито дума за деца.

Той твърде късно осъзна, че бе кимнат в отговор, вместо тутакси да свърне към изхода, да скочи в кадилака си и по най-скоростния начин да се омете от далаското летище. Само дето не можеше да си го позволи, защото повече от всичко на света искаше да се върне на голф игрището.

— Великолепно! – засия тя насреща му и се втурна към него с развети поли, сподиряна от деца и чадъри. Вестниците и списанията заплющяха шумно, а къдриците й с цвят на светъл карамел се люшнаха във всички посоки.

Само докато я гледаше, го налегна неимоверна умора.

Тя пусна ръката на момиченцето, сграбчи неговата и я разтърси енергично. За толкова дребна жена притежаваше невероятна сила.

— Радвам се да се запознаем, господин Травълър. – Черешките заподскачаха върху бодро кипнатата й сламена шапка. – Ема Уелс-Финч.

Малкото момче замахна назад с крак и преди Кени да се осъзнае и да се дръпне, го ритна здравата в пищяла.

— Не те харесвам!

Кени се втренчи свирепо в хлапето, размишлявайки дали да му зашие една яка плесница, или вместо това да награди с нея Франческа веднага след като без заобикалки й изкаже мнението си за долните и подли изнудвачи.

Лейди Ема се извърна към малкия негодник, но вместо да го подреди, както заслужаваше, само се намръщи укоризнено.

— Реджи, скъпи, извади веднага пръста от носа си. Това е много грозно, не си ли съгласен? И се извини на господин Травълър.

Диването изтри пръста си в джинсите на Кени.

Кени тъкмо се канеше да разреши дилемата отпреди малко и да му зашие един зад врата, когато към тях притича запъхтяна и разтревожена жена.

— Ема, скъпа, благодаря ти, задето ги наглежда. Реджи, Пенелопи, слушахте ли госпожица Уелс-Финч?

— Те са истински ангелчета – отвърна лейди Ема с такава неподправена искреност, че Кени се задави с бонбона с вкус на кисела ябълка, спотайващ се в ъгълчето на устата му.

Лейди Ема услужливо започна да го тупа по гърба. За нещастие, го правеше със същата сила, с която разтърсваше ръце, и Кени съвсем чистосърдечно можеше да се закълне, че чу подозрително изпукване на едно-две ребра. Когато отново бе в състояние да си поеме дъх, малките създания от преизподнята бяха изчезнали заедно с майка си.