Тереза Медейрос - Твой завинаги

Гейбриъл изпухтя доволно.

— Без съмнение това е перфектното допълнение към дългото й конско лице.

Саманта заби пръст в брадичката си.

— А на брадичката — продължи икономът с нарастващо въодушевление — стърчи вижда огромна брадавица със… — Саманта сложи ръка под брадичката си и размаха три пръста — с три дълги косъма.

Гейбриъл потрепери.

— Значи е много по-лошо, отколкото си мислех. Не мога да си представя защо бях повярвал…

Бекуит примигна виновно зад стъклата на очилата си.

— Какво сте повярвали, милорд?

Ала господарят му махна с ръка.

— Нищо, нищичко. Боя се, че това е последствие от твърде многото време, което прекарвам в собствената си компания. — Той вдигна ръка. — Моля, спестете ми детайлите от външността на мис Уикършъм. Някои неща е по-добре да се предоставят на фантазията.

Той се обърна към стълбата и закрачи тежко нагоре. Саманта сложи ръка на устата си, но не успя да удържи кискането си.

Гейбриъл се обърна бавно. Ноздрите му потръпнаха, устните му се изкривиха подозрително. Или тя само си въобразяваше? Саманта спря дори да диша. И най-малкото движение можеше да я издаде.

Гейбриъл наклони глава.

— Чухте ли това, Бекуит?

— Не, милорд, нищо не съм чул. Дори дъските на пода не скърцат.

Слепият поглед на Гейбриъл се плъзна по пода и спря върху една точка в непосредствена близост до Саманта.

— Сигурен ли сте, че мис Уикършъм не е надарена с качества на мишка? Цвърка ли понякога? Има ли предпочитания към сиренето? Или обича да се промъква безшумно и да подслушва какво си говорят хората?

По челото на Бекуит избиха едри капки пот.

— О, не, милорд, младата дама няма нищо общо с гризач.

— Какво щастливо обстоятелство. Защото ако имаше, щеше да се наложи да поставя капан.

Гейбриъл вдигна вежди, обърна се и продължи нагоре по стълбата. Саманта остана сама, питайки се нервно каква ли примамка щеше да използва.

Сладък звън на камбани огласи околността. Саманта се обърна на другата страна и скри глава във възглавницата. Сънуваше слънчево лятно утро и църква, пълна с усмихнати хора. Пред олтара стоеше мъж в светлокафяв жакет, опънат над широките рамене. Тя вървеше по средната пътека с букетче люляк в треперещите ръце. Видя усмивката му, усети как топлината на тялото му неустоимо я привлича. Ала колкото и ярко да светеше слънцето през прозорците с пъстри стъкла, лицето му оставаше в сянка. Дори когато тя стигна съвсем близо до него.

Камбаните зазвъняха още по-силно, но вече не мелодично, а пронизително и в дисонанс. Упоритото звънене постепенно бе заглушено от настойчиво чукане по вратата на спалнята й. Най-сетне Саманта отвори очи.

— Мис Уикършъм! — прозвуча приглушен глас, в който звънеше ужас.

Саманта скочи от леглото и хукна към вратата, като пътем наметна халата си върху бялата памучна нощница. Когато отвори вратата, пред нея застана верният иконом на господаря на дома със свещник в треперещата ръка.

— Велики боже, какво се е случило, Бекуит? Пожар ли има?

— О, не, мис. Господарят е. Вика ви. Каза, че няма да престане да звъни, докато не се отзовете.

Саманта раз търка уморените си очи.

— Мислех, че съм последният човек, когото би повикал в стаята си. Особено след като вчера ме изхвърли позорно.

Бекуит поклати глава. Зачервените очи и треперещата брадичка показваха, че още малко, и ще се разплаче.

— Опитах се да го вразумя, но той настоява. Каза, че иска само вас.

Думите му я учудиха безкрайно, но тя отговори само:

— Добре, идвам. Ей сега ще се приготвя.

Облече се бързо. Новата френска мода беше толкова практична — проста утринна рокля с висока талия. Нямаше нужда от камериерка, която да затегне корсета или да закопчее няколко десетки мънички копченца на гърба.

Когато излезе от стаята си, прибирайки непокорните кичури в набързо направения кок на тила, Бекуит я чакаше на площадката, за да я отведе в спалнята на Гейбриъл. Докато вървяха по дългия коридор, а после и по широкото стълбище, Саманта често-често се прозяваше. Ако се съдеше по сивата светлина, която влизаше през прясно измитите прозорци, все още беше ранно утро.

Вратата към спалнята на Гейбриъл беше открехната. Ако не чуваше силното звънене, Саманта щеше да очаква да го намери полумъртъв на пода.

Вместо това той седеше в леглото си, удобно облегнат на таблата от тиково дърво, здрав и съвсем буден. Не носеше риза, нито панталон, както издаваше свляклата се на хълбоците му копринена завивка. Светлината на свещите позлатяваше кожата на гърдите му, и без това посипана със златен прах. Погледът й бе привлечен от впечатляващите движения на мускулите под златната кожа и устата й пресъхна. Блестящите косъмчета се стесняваха към средата на корема му и изчезваха под чаршафа.

За момент Саманта изпита страх, че Бекуит ще захвърли свещника и ще закрие очите си с две ръце. Като чу уплашения стон на иконома, Гейбриъл захвърли камбанката, която размахваше.

— Моля ви се, милорд! — извика дрезгаво Бекуит и остави свещника на малката масичка до леглото. Изправи се с нов стон и понита с достойнство: — Не смятате ли, че трябваше да се покриете по добре, преди да влезе младата дама?

Гейбриъл сложи ръка на планината възглавници до себе си и се протегна като голяма ленива котка.

— Простете ми, мис Уикършъм. Не знаех, че никога не сте виждали полугол мъж.

Благодарна, че той не можеше да види червенината, която заля лицето й, Саманта отговори:

— Не ставайте глупав. Виждала съм много мъже без риза. — Бузите й пламнаха още по-силно. — Искам да кажа, докато работех като сестра и санитарка при храбрите ни войници.

— Много добре. Въпреки това не бих искал да наранявам крехката ви чувствителност. — Гейбриъл опипа около себе си и намери смачкано шалче. Сложи го на врата си и го завърза на голям възел. После се обърна отново към нея и се ухили коварно. — Е, по-добре ли е сега?

Копринено шалче и разголена гръд — каква страхотна комбинация, помисли си неволно Саманта. Ако това беше капанът, измислен за нея, той беше много умно избран. Отказвайки да влезе в капана без съпротива, тя закрачи решително към леглото. Гейбриъл подуши недоверчиво въздуха, когато тя се наведе над него, мушна пръст във възела и развърза шалчето.

Въпреки неговата подозрителна неподвижност и старанието й да избегне близостта му, пръстите й се плъзнаха по горещата кадифена кожа. Без да бърза, тя завърза шалчето по най-сложния начин, който знаеше. Справи се като отличен камериер.

— Ето! — заяви гордо тя и огледа доволно съвършеното творение на ръцете си. — Сега изглеждате като истински джентълмен.

Дори да се бе изненадал, Гейбриъл успя да го прикрие.

— Учудвам се, че не ме удушихте с него.

— Признавам, че идеята е изкусителна, но нямам желание точно сега да си търся ново място.

— Рядко се среща жена, която умее да завързва мъжки шалчета. Да не сте имали баща или дядо с две леви ръце?

— Брат ми. — Това беше всичко, което можеше да му каже. Изправи се и отстъпи назад — по-далеч от него. Въпреки слепотата си той често виждаше повече, отколкото й беше приятно. — А сега ще ми кажете ли защо още преди разсъмване вдигнахте на крак цялата къща?

— Ако искате да съм честен, ще ви призная, че ме мъчеха угризения на съвестта.

— Разбирам. Това е толкова рядко събитие, че е естествено да ви лиши от сън.

Гейбриъл забарабани с дългите си, елегантни пръсти по коприненото руло за глава. Това беше единствената му реакция на отговора й.

— Докато лежах самотен в леглото си, изведнъж осъзнах, че съм постъпил много несправедливо, като съм ви забранил да изпълнявате задълженията си. — В чувствената му уста думата „задължения“ прозвуча като милувка и по гърба на Саманта пролазиха сладостни тръпки. — Очевидно е, че вие сте жена с висок морал. Не би било справедливо да очаквам, че ще си почивате и ще получавате щедрата заплата, която съм ви осигурил, без да правите нищо насреща. Затова реших да уредя нещата и позвъних да ви доведат.

— Много умно от ваша страна. Кое е първото задължение, което трябва да изпълня за вас?

Мъжът помисли малко и лицето му светна.

— Закуска. В леглото. На табла. Не е нужно да безпокоите Етиен в този ранен час. Сигурен съм, че ще се справите и сама. Обичам яйцата добре препържени, а шунката да е хрупкава, но не и загорена, разбрахте ли? Шоколадът да е горещ, но не чак толкова, че да си изгоря езика.

Саманта хвърли учуден поглед към Бекуит и отново се обърна към Гейбриъл.

— Още нещо? — Трябваше да стисне здраво устни, за да не добави: „Ваше височество“.

— Няколко гевречета и две прясно изпечени хлебчета с масло и мед. А когато изнесете чиниите от закуската, можете да ми приготвите баня и да доизбършете праха в салона ми. — Той примигна насреща й и изведнъж заприлича на ангел — макар и с грозен белег. — Естествено, ако не ви създавам прекалено много трудности.

— О, не, разбира се, че не. С удоволствие ще работя за вас — увери го тя. — Нали трябва да изпълнявам задълженията си.

— Права сте — кимна уж сериозно той, но устните му се изкривиха в дяволска усмивка и Саманта чу съвсем ясно как капанът щракна.