— Добро утро, милорд!

— Добро утро, мис Уикършъм — отвърна той, скърцайки със зъби. Направи една колеблива крачка напред, после още една, лишен от самоувереността си благодарение на измамната слънчева светлина по лицето му, замаян от лекия бриз, който галеше челото му, и от мелодичното цвъркане на птичката, сигурно кацнала на отворения прозорец.

— Надявам се, не ми се сърдите, че нахлух тук във ваше отсъствие — каза Саманта. — Реших да проветрим хубаво стаята ви, докато закусвате.

— Кои сте вие? — попита заплашително той и се запита колко ли свидетели ще има на убийството й.

— Да не мислите, че мога да се справя сама с толкова много работа! Питър и Филип подготвят утринната ви баня, Елси и Хана сменят чаршафите на леглото. Мисис Филпот и Мег са вече в градината, за да изтупат и проветрят пухеника и възглавниците. Малката Мили пък бърше прах в салона ви.

Плискането на вода и шумът от разгъване на ленени кърпи му показаха, че твърденията й отговарят на истината. Гейбриъл пое дълбоко дъх — въздухът беше направо отровен от сладкия аромат на лимонова трева и колосано бельо. Както се очакваше, от стаичката за преобличане се чу шум като от тромав плъх. Стар, плешив плъх с брокатен жакет.

— Бекуит! — извика остро Гейбриъл.

Шумоленето веднага спря. Възцари се гробна тишина. Гейбриъл въздъхна примирено.

— Можете спокойно да се покажете, Бекуит. Усещам помадата ви за коса.

Тътрещи се стъпки издадоха, че икономът послушно излиза от гардеробната. Преди болногледачката да е намерила извинение за присъствието му, верният му служител обясни:

— Тъй като не търпите до себе си камериер, милорд, мис Уикършъм предложи да подредим дрехите ви по кройка и материя, за да сте в състояние да се обличате без чужда помощ.

— И вие бяхте така любезен да предложите услугите си, прав ли съм? — попита Гейбриъл и прибави на себе си: — И ти ли, Бруте?

Новата болногледачка не само беше проникнала в неговата свети светих, в единственото му убежище, но и беше привлякла слугите му като свои съучастници. Странно как толкова бързо бе успяла да ги спечели на своя страна. Може би беше подценил чара й. Тази женичка беше много по-опасен противник, отколкото смяташе досега.

— Оставете ни сами — заповяда кратко той. Настана трескава суетня. Шумолене на лен и тътрене на кофи му показаха, че слугите са разбрали какво се иска от тях.

— Милорд, наистина не смятам, че… — започна Бекуит в геройски опит да защити мис Уикършъм. — Искам да кажа, не е прилично да ви оставя сам в спалнята ви с…

— Страх ли ви е да останете насаме с мен?

Саманта си спести усилието да се престори, че не го е разбрала. Той беше единственият, който усети лекото й колебание, преди да отговори:

— Естествено, че не.

— Нали чухте — обърна се Гейбриъл към Бекуит. — Хайде, излезте! Всички!

Въздухът отново се раздвижи. Слугите се изнизаха покрай него и напуснаха стаята. Щом стъпките на последния заглъхнаха в коридора, Гейбриъл попита недоверчиво:

— Всички ли излязоха?

— Да.

Той напипа бравата и затвори вратата с трясък. Облегна се на твърдото дърво и й отряза единствения път за бягство.

— Не си ли помислихте, мис Уикършъм — заговори той с трудно сдържан гняв, — че имам сериозни основания да държа тази врата затворена? Че желая спалнята ми да остане неприкосновена? Че имам огромна нужда от това убежище? — Гласът му загърмя. — Че искам поне едно малко ъгълче от живота ми да остане пощадено от вечната ви намеса!

— А аз си мислех, че ще ми благодарите. — Тя пое шумно въздух. — Поне успяхме да прогоним миризмата на обор.

Гейбриъл се намръщи грозно и погледна в посоката, където вероятно беше тя.

— В момента бих предпочел компанията на козите от обора.

Чу как тя отвори уста и после рязко я затвори. Направи пауза, колкото да преброи до десет, и се обърна към него.

— Мисля, че и двамата започнахме с грешка, милорд. Вие сгрешихте, като си помислихте, че съм дошла във Феърчайлд Парк с безумната задача да ви вгорча живота.

— Откакто пристигнахте, в главата ми се върти един доста по-приятен израз: „да превърна живота ви в ад“.

Саманта издиша шумно.

— Все едно какво си мислите, аз поех тази работа, за да облекча живота ви.

— Кога ще започнете?

— Щом ми позволите — отговори натъртено тя. — Вярно е, че внесох някои промени в стаите за ваше удобство, но това е само началото. Вижте, аз бих могла да ви помогна да прогоните скуката. Можем да се разхождаме в парка, мога да водя кореспонденцията ви, да ви чета…

Книгите бяха само жесток спомен за радостта, която му бе отнета.

— Не, благодаря. Не искам да ми четете като на глупаво дете. — Скръстил ръце под гърдите си, Гейбриъл с болка осъзна, че се държи тъкмо като упорито хлапе.

— Е, добре. Но има още сто неща, които ще ви помогнат да свикнете със слепотата. Да живеете с нея.

— Не е нужно.

— Защо не?

— Защото нямам намерение да прекарам остатъка от живота си по този начин, по дяволите! — изрева Гейбриъл, загубил търпение.

Когато ехото от вика му заглъхна, в стаята се възцари тежко мълчание.

Гейбриъл се облегна отново на вратата и зарови ръце в косите си.

— Докато ние с вас си говорим така мило, група лекари, изпратени от баща ми, обикалят Европа и събират всичко, което могат да намерят за заболяването ми. Надявам се да се върнат до четиринадесет дни. Тогава ще ми потвърдят онова, което отдавна знам — че страданието ми не е трайно, а само временно ограничение.

В този миг Гейбриъл беше искрено благодарен, че не можеше да види очите й. Страхуваше се да не прочете в зениците й онова, което досега му беше спестявала: съжаление. Смехът й беше за предпочитане.

— Знаете ли кое ще е най-доброто, когато отново си възвърна зрението? — попита тихо той.

— Не — отговори едва чуто тя. В гласа й не беше останала и следа от предишната дързост.

Той изпъна рамене и направи крачка към нея. После още една. Тя не се отдръпна, не изохка дори когато той настъпи пръстите й. Когато най-сетне се поддаде, въздухът се раздвижи. Той повтори движенията й и накрая двамата застанаха обратно на това, което беше преди — тя с гръб към вратата, той пред нея.

— Някои са убедени, че най-прекрасното е да проследиш как слънцето потъва зад лавандуловосин хоризонт в края на жарък летен ден.

Като чу как гърбът й се удари във вратата, той опря ръка на рамката до рамото й.

— Други смятат, че няма нищо по-прекрасно от копринените листенца на рубиненочервена роза… — Наведе се и когато усети топлия й дъх по лицето си, понижи глас до нежна милувка: — Трети казват, че най-хубавото е да погледнеш в очите на красива жена. Но аз ви обещавам, мис Уикършъм, че всички тези удоволствия ще избледнеят пред чистата, безкрайна радост най-сетне да се отърва от вас.

Плъзна ръка надолу и когато намери бравата, отвори вратата и я изтика навън.

— Още ли стоите на прага, мис Уикършъм?

— Какво искате да кажете? — попита смутено тя.

— Още ли стоите на прага?

— Не.

— Много добре.

Без да се церемони, Гейбриъл затръшна вратата под носа й.



Късно следобед Саманта тъкмо беше излязла във фоайето с намерението да вземе спалното бельо на Гейбриъл от перачката, когато чу дълбокия му баритон от стълбищната площадка.

— Кажете ми, Бекуит, как всъщност изглежда мис Уикършъм? Стигнах до границите на способностите си, но така и не можах да си представя как може да изглежда една толкова досадна личност. Образът, който постоянно се явява във въображението ми, е на сбръчкана стара вещица, злобно ухилена, докато се навежда над казана с отрови.

Саманта спря рязко и сърцето й заби ускорено. Треперещата й ръка неволно се вдигна към тромавите очила, после попита гъстата червенокафява коса, стегната в строг кок на тила.

Обзета от внезапен импулс, тя изкачи няколко стъпала и когато видя Бекуит, вдигна пръст към устните си, за да му покаже, че не бива да издава присъствието си. Гейбриъл се бе облегнал на стената, ръцете му бяха скръстени под масивните гърди.

Икономът извади кърпичка и попи няколко капки пот от челото си. Очевидно се разкъсваше между лоялността към господаря и молбата в погледа на Саманта.

— Ами… като всички болногледачки, милорд. Мога да кажа, че е по-скоро… безлична.

— Стига, Бекуит. Убеден съм, че можете да я опишете по-добре. Каква е косата й? Студеноруса или бледосива? Или може би черна като сажди? Сигурно е късо подстригана. Или я носи сплетена на плитка и вдигната на върха на главата? Наистина ли е толкова дребна и костелива, колкото личи по гласа й?

Бекуит хвърли ужасен поглед към Саманта и тя се ухили. Изду бузи и описа голям кръг с ръце.

— О, не, милорд. Тя е по-скоро… тежка жена.

Гейбриъл смръщи чело.

— Колко тежка?

— Ами… — Саманта вдигна два пъти по десет пръста. — Сигурно тежи около хиляда фунта — изтърси Бекуит.

— Хиляда фунта? По дяволите, човече, виждал съм предостатъчно понита, които бяха по-леки.

Саманта извъртя очи и опита отново.

— О, не, не хиляда, милорд — поправи се Бекуит, взрян в бързо движещите се пръсти. — Исках да кажа… около двеста.

Гейбриъл замислено поглади брадичката си.

— Странно… за дебела жена стъпва доста леко, не намирате ли и вие? Когато стиснах ръката й, бях готов да се закълна… — Той разтърси глава, сякаш трябваше да проясни мислите си. — Какво е лицето й?

— Амиии — проточи Бекуит, за да спечели време, докато Саманта удължаваше носа си с пръсти. — Има дълъг и остър нос.

— Знаех си! — извика тържествуващо Гейбриъл.

— А пък зъбите й са… — Бекуит присви очи, когато Саманта направи уши над главата си. — Като на магаре? — предположи той. Саманта поклати глава, изимитира подскок и сложи ръцете си като лапички под гърдите. — О, заек! — Бекуит очевидно започна да харесва играта и с мъка се удържа да не запляска с ръце. — Има зъби като заек!