Той се нацупи, за да изрази разочарованието си, и й протегна чашата от фин порцелан, която тъкмо му беше донесла.

— Боя се, че шоколадът ми е хладък. Бихте ли помолили Етиен да ми приготви друг?

— Естествено — отговори Саманта, върна се до леглото и буквално изтръгна чашата от ръцете му.

Още не беше стигнала до първото стъпало, когато камбанката отново зазвъня. Тя спря, преброи на ум до десет и се върна обратно. Провря глава през вратата и попита:

— Позвънихте ли, милорд?

Гейбриъл остави камбанката.

— Помислих си, че като се върнете, трябва да направим нова подредба на гардероба ми. Стигнах до заключението, че ще се обличам по-лесно, ако наредите шалчетата, жилетките и чорапите ми на различни места.

— През последната седмица не сте напускали леглото си, за да се облечете. Или поне аз не съм забелязала. Освен това вчера загубих цели шест часа да подреждам дрехите ви, защото решихте, че не желаете да са подредени по видове.

Гейбриъл въздъхна и подръпна копринената завивка.

— Е, щом ви създавам проблеми… — Той сведе глава и въздухът изведнъж се зареди с напрежение.

Саманта стисна зъби с такава сила, че лицето й заприлича на мъртвешка маска.

— Не казах това. Точно обратното: грижата за вас е едновременно привилегия и удоволствие за мен.

Преди Гейбриъл да е намерил камбанката между измачканите чаршафи, Саманта се обърна рязко и изскочи на стълбата, като си представяше как убеждава френския готвач да сложи отрова в следващата кана с шоколад.

Тя прекара остатъка от деня като предишните дни от седмицата: Гейбриъл постоянно я пращаше тук и там и исканията му нямаха край. От сутринта, когато я повика преди разсъмване, той не й даваше и миг почивка. Всеки път, когато й се дощяваше да поседне или да се скрие в спалнята си и да си поспи, камбанката отново зазвъняваше. Упоритото звънене огласяше къщата от ранна сутрин до късно през нощта и другите слуги трябваше да затискат ушите си с възглавници, за да могат да заспят.

Макар че знаеше много добре какво беше намерението му, Саманта упорито отказваше да му достави удоволствието да хвърли оставката си в лицето му и да си отиде. Беше твърдо решена да докаже, че е замесена от по-жилаво тесто от старата Кора Грингот и дори от вдовицата Хоукинс. Никоя болногледачка не се е грижила така за капризния си пациент, повтаряше си тя. Преглъщаше героично саркастичните забележки и работеше неуморно и без да протестира като камериерка, готвачка, икономка и бавачка.

Вечер Гейбриъл ставаше раздразним и нищо не го задоволяваше. Когато тя го завиваше и спускаше завесите, той отбелязваше сърдито, че в стаята е станало задушно. Саманта вдигаше завеси те, носеше му по-лека завивка и отваряше прозореца. Но преди да напусне стаята на пръсти, той заявяваше с въздишка, че нощният въздух бил много вреден за дробовете му и сигурно щял да настине. Саманта го завиваше до брадичката, заставаше на прага и чакаше гъстите тъмни ресници да се отпуснат спокойно върху меките бузи. Щом той заспеше, тя хукваше надолу към стаята си, обзета от мисълта за мекото си, макар и тясно легло, мечтаейки за няколко часа спокоен сън. Но тъкмо когато главата й потъваше в пухената възглавница, камбанката отново зазвъняваше.

Тя се обличаше набързо и хукваше нагоре по стълбата. Обикновено заварваше Гейбриъл облегнат на таблата и усмихнат като ангел. Много му било неприятно да смущава съня й, обясняваше смутено той, но не би ли могла да изтърси възглавниците му, преди да се оттегли за заслужена почивка?

Тази нощ Саманта не намери сили да слезе до стаята си. Отпусна се на мекото кресло в салона на Гейбриъл и вдигна подутите си крака на близката табуретка.

Гейбриъл лежеше в леглото си и се правеше, че спи, но в действителност чакаше да чуе проскърцването на вратата. Беше свикнал с приятното шумолене на полите й, докато тя ходеше напред-назад из стаята му, духаше свещите и събираше нещата, които беше нахвърлял на пода, без да напуска леглото. Щом повярваше, че той е заспал, тя се измъкваше на пръсти и слизаше в спалнята си. Той знаеше всеки път точно кога излиза тя. Отсъствието й оставяше физически доловима празнота.

Но тази нощ не чу нищо.

— Мис Уикършъм — повика я той и подаде едното си стъпало изпод завивката. — Мисля, че пръстите ми изстинаха.

Раздвижи уж студените си пръсти, но не получи отговор.

— Мис Уикършъм?

Отговори му тихо похъркване.

Гейбриъл отметна завивката. Вече му беше безкрайно досадно да играе ден и нощ ролята на инвалид. Все още не можеше да повярва, че болногледачката му е толкова издръжлива. Упоритата млада дама трябваше да му е хвърлила оставката си още преди няколко дни. Макар че изпълняваше добросъвестно всичките му желания, желязното й самообладание започваше да се пропуква.

Тази нощ, след като за трети път я бе помолил да изтърси възглавниците му, тя се наведе към него с възглавницата в ръце и той усети съвсем ясно, че беше само на косъм от опит да бъде удушен.

Стана и като се държеше за стената, излезе в салона, който граничеше със спалнята му. Тихото похъркване му посочи пътя към креслото пред камината. В салона беше студено и той разбра, че мис Уикършъм явно не е имала време дори да запали огън.

Измъчван от угризения на съвестта, Гейбриъл коленичи пред креслото. Очевидно неуморната му болногледачка беше изтощена до крайност. Знаеше, че трябва да я раздруса, да й нареди да стане, за да затвори прозореца или да му донесе гореща тухла, увита в меки кърпи, която да стопли „измръзналите“ пръсти на краката му. Вместо това несъзнателно протегна ръка и попипа с пръсти челото й и кичурчетата коса над него. Косата й беше много по-мека, отколкото беше очаквал — плъзна се между пръстите му като коприна.

Хъркането престана. Тя се раздвижи и Гейбриъл се напрегна, готов да стане, но дишането й отново стана дълбоко и равномерно.

Ръката му напипа дебелите метални рамки на очилата. Въпреки твърденията на Бекуит нослето й изглеждаше твърде малко за такива тежки очила. Гейбриъл ги свали и ги остави настрана, като си внушаваше, че прави това само за нейно удобство. Незащитеното й от очилата лице беше твърде голямо изкушение и той не можа да устои.

Сама си е виновна, повтаряше си той. Ако не беше накарала Бекуит да му изиграят този глупав номер, сега той нямаше да се опитва да задоволи любопитството си относно външността й.

Плъзна пръст по бузата й и с учудване установи, че кожата й е нежна и мека. Явно беше доста по-млада, отколкото беше отсъдил заради пронизителния й глас.

Вместо да задоволи любопитството му, това откритие още повече го засили. Защо тази млада жена, очевидно от добър дом, работеше толкова неблагодарна работа? Може би е жертва на баща картоиграч? Или на неверен любовник, който я бе изоставил без средства? Жените от нейното съсловие, които не намираха място като гувернантки или шивачки, нямаха друг избор, освен да се продават на улицата.

Предпазливото опипване му показа, че лицето й не беше нито дълго, нито конско. Крехките кости оформяха съвършено сърце, нежно закръглени бузи, стесняващи се към фина брадичка, на която нямаше и следа от брадавица — все едно с косми или не. Показалецът му се плъзна нататък и откри нещо още по-меко и нежно.

Когато помилва пълните й устни, мис Уикършъм въздъхна доволно, промърмори нещо неразбрано и сгуши лице в ръката му.

Гейбриъл се вцепени. В слабините му нахлу мощен поток кръв. Стана му горещо. Беше се похвалил, че кръвта му тече напълно нормално, но досега не беше наясно, че това е чистата истина. Толкова отдавна не беше усещал под пръстите си топла женска кожа, нежната милувка на женския дъх, когато устните й се разделиха подканващо. Преди Трафалгар беше прекарал почти една годи на в открито море, като се топлеше само с пакетчето писма и с мечтите си за розово бъдеще. Беше забравил колко могъщ е първият прилив на желание след дълго въздържание. И колко опасен.

Дръпна рязко ръка, отвратен от себе си. Едно беше да тормози болногледачката си, когато е будна, и съвсем друго да я опипва, докато спи. Посегна отново към нея, решен да я раздруса и да я прати в спалнята й, преди и последният остатък от разума му да го е напуснал. Тя се размърда и отново изхърка тихо. С няколко безмълвни, но ядни проклятия Гейбриъл се върна в спалнята си и донесе завивка. Зави я колкото можеше по-добре и се пъхна в студеното си легло. Очакваше го неприятна нощ.



Саманта се сгуши по-дълбоко в удобното си гнезденце и се опита да пренебрегне сигналите на дясното си стъпало, в което някой забиваше с дузини нажежени игли. Не искаше да се събуди, искаше да продължи да сънува прекрасния сън, който все още се рееше някъде в края на съзнанието й. Не помнеше подробности, знаеше само, че в съня си се чувстваше топла, сигурна и обичана — и ако той й се изплъзнеше, нямаше да остане нищо, освен безпомощен копнеж.

Очите й се отвориха бавно. През високия прозорец на източния хоризонт се виждаше розовозлатното сияние на зората. Тя се прозя, протегна се, раздвижи скованите си крайници и се опита да си спомни кога за последен път беше спала толкова добре. Когато протегна изтръпналия си крак, одеялото, с което беше завита, се плъзна на пода.

Саманта проследи падането му с поглед и примигна смаяно. Една от многото луксозни пухени завивки, които красяха леглото на графа. Неволно вдигна ръка да намести очилата, но не ги намери на носа си.

Тъй като без тях се чувстваше беззащитна, тя ги затърси отчаяно. Сигурно се бяха хлъзнали от носа й, докато е спала. Ала когато се наведе, откри очилата си грижливо сгънати и поставени на килима до креслото.

Изведнъж съзнанието й се върна и тя изправи гръб, за да се огледа недоверчиво. Спомни си как снощи беше паднала в това кресло, повалена от смъртна умора, но много скоро се появиха и обезпокояващи късчета от съня й — топли мъжки пръсти, които се плъзгаха по бузите й, милваха устните. Затвори очи и отново се потопи в сладостта на съня, за да изпита тръпката и копнежа, предизвикан от тази милувка. Ами ако не е било сън?