— Отново отивате на война? Да не сте си загубили ума?

— Загрижеността ви ме трогва, мис Марч, но за съжаление идва малко късно. Нямате причини да измъчвате хубавата си главица с моите проблеми.

— Но миналия път, когато воювахте под командата на Нелсън, за малко да не се завърнете у дома! За малко да ви изгубим! Струваше ви зрението, здравето ви, вашата…

— Много добре знам какво ми струваше войната, мис Марч — прекъсна я тихо Гейбриъл. При това измери лицето й с поглед, в който нямаше и капчица подигравка.

Сесили закопня до болка да го докосне, да помилва назъбения белег на бузата му. Ала острите парченца от нарушените обещания и разбитите мечти, които покриваха земята между тях, бяха непреодолими.

Тя сведе поглед към гърдите му.

— Защо толкова държите отново да станете герой? След като рискувахте живота си за краля и родината, близо е до ума да се предположи, че вече не е нужно да доказвате никому нищо.

— На вас не, но на някой друг човек…

— Аха! Трябваше да се сетя, че зад това се крие жена. — Макар да знаеше, че не е редно да очаква от него да я помни вечно и да не поглежда към другите жени, тя усети как в сърцето й пламна ревност, по-горчива от жлъчка. Заболя я ужасно, като си го представи с друга жена, в обятията й, в леглото й, как прави с нея невероятно нежните, безсрамни неща, които беше правил с нея. — Вие винаги сте бил склонен да принесете най-голямата жертва пред олтара на любовта, нали, милорд?

Музиката заглъхна и двамата спряха един срещу друг в средата на залата. Сесили усети с гърба си любопитните погледи и учудения шепот на гостите.

Този път в очите на Гейбриъл имаше само съчувствие.

— Не знаех какво е любов, докато не срещнах Саманта. За съжаление я загубих. Простете, че ви го казвам, мис Марч, но вие не сте достойна дори да бършете прахта от обувките й.

Той направи кратък поклон, обърна се рязко и се запъти към изхода на залата, без да удостои никого от присъстващите дори с поглед.

След като Гейбриъл си отиде, Сесили остана още малко на мястото си, докато най-сетне пошепна:

— Да, наистина не съм достойна.



Гейбриъл затвори безшумно вратата на градската къща зад гърба си, благодарен, че слугите отдавна си бяха легнали. Заключи грижливо и се запъти към малкия салон. Един от лакеите беше поддържал огъня в камината, за да прогони ноемврийския студ.

Графът захвърли влажното си палто и си наля солидна порция скоч от кристалната гарафа на масичката с напитките. Когато алкохолът опари гърлото му, той си припомни една друга тъмна нощ, когато беше изпил почти цяла бутилка уиски, за да се замае и да сложи край на живота си. Тогава от мрака изникна Саманта като ангел на светлината и му върна желанието и волята за живот. Тогава за първи път вкуси устните й и притисна топлото й тяло към своето.

Той изпразни чашата на един дъх. Дървеният дракон му се ухили дръзко от поставката си върху стъклената масичка. Помещението беше обзаведено в китайски стил, но тази нощ завесите от яркочервена коприна, лакираните мебели и миниатюрните пагоди изглеждаха по-скоро глупави, отколкото екзотични.

Той не искаше да признае, че новата среща със Сесили го е развълнувала повече, отколкото очакваше. Беше си въобразил, че е станал нечувствителен към прелестите й. Ала когато я видя да стои на последното стъпало, сама и изгубена като малко момиче, болка прониза сърцето му.

Беше доста по-слаба, отколкото я виждаше в спомените си. Късите й къдрици отначало го уплашиха, но много бързо разбра, че страшно й отиват. Придаваха на красотата й зрялост, правеха стройната й шия още по-дълга, а сияещите сини очи — по-големи. Но най-силно го разтърси необяснимата тъга, която тлееше в дълбините им.

Гейбриъл си наля още едно уиски. Сигурно е бил глупак да си внушава, че срещата с някогашната му любов няма да го развълнува. Беше прекарал безброй нощи в морето със спомена за нея и с писмовните й обещания. Обещания, които днес тя отхвърли с една единствена подигравателна забележка и с очарователна усмивка.

Той зарови пръсти в косата си. Уискито разпали треската на необуздаността, която пулсираше във вените му. Някога намираше облекчение в леглата на опитни куртизанки или танцьорки от операта. Сега единствената му утеха бяха призраците на двете жени, които беше обичал.

Точно тогава някой позвъни на входната врата и го изтръгна от мрачните мисли.

— Кой, по дяволите, прави посещения по това време? — промърмори той и излезе във фоайето.

Отвори вратата и видя на прага жена, увита в дебела наметка с качулка на главата. В продължение на един дълъг миг в сърцето му пламна безумна надежда. Тогава обаче тя отметна качулката си и разкри късо отрязани медноруси къдрици и две святкащи сини очи.

Гейбриъл огледа изпитателно улицата, но не видя никъде карета или наемен файтон. Жената сякаш беше изникнала от гъстата мъгла.

Пулсът му се ускори. Това беше предупреждение. Трябваше да я прати да си върви по пътя, да затръшне вратата пред красивото й носле. Ала дяволчето, което седеше на рамото му, го накара да се облегне на рамката, да скръсти ръце под гърдите и да я измери от глава до пети с дързък поглед.

— Добър вечер, мис Марч — поздрави провлечено той. — Защо идвате в дома ми? Да не би да желаете още един танц?

Тя го погледна и той прочете в очите й молба и надежда.

— Питах се дали бих могла да поговоря с вас за нещо много важно.

Гейбриъл отстъпи настрана. Когато тя мина покрай него, спря да диша, защото не искаше да усети нежния аромат на цветя, който се излъчваше от цялото й същество. По-точно, не биваше да го усети. Отведе я в салона, припомняйки си колко пъти беше мечтал най-сетне да останат насаме — мечта, която твърде късно беше станала действителност.

— Ще позволите ли да ви сваля наметката? — попита учтиво той, опитвайки се да не забележи как красиво смарагдовозеленото кадифе подчертаваше нежния прасковен тен на кожата й.

Стройните й пръсти задърпаха неспокойно копринения шнур на шията.

— Не, благодаря. Малко ми е студено. — Тя приседна на облегалката на тапицираното с китайска коприна кресло и се вгледа почти уплашено в двойката огнедишащи дракони, които украсяваха решетката на камината.

— Не се бойте, те не хапят — увери я сериозно Гейбриъл, подчертавайки думичката „те“.

— Това ме успокоява. — Тя се огледа предпазливо в помещението, заинтересувана от екзотичния му разкош. — За момент си помислих, че съм попаднала в салон за пушене на опиум.

— Може да имам много пороци, но още не съм почнал да пуша опиум. Желаете ли нещо за пиене?

Сесили свали ръкавиците си и скръсти ръце в скута.

— Да, с удоволствие. Благодаря ви.

— Боя се, че в момента мога да ви предложа само уиски. Ако желаете, ще събудя прислугата да намери шери.

— Не! — Тя смекчи ужасения си вик с несигурна усмивка. — Не е редно да смущаваме съня им. Уиски е много добре.

Гейбриъл напълни чашата й, после и своята. Когато тя отпи първата глътка, той едва не избухна в смях. Очите й се напълниха със сълзи и тя едва потисна кашлицата си. Предположението му беше правилно — това момиче никога не бе пило уиски. Всъщност беше очаквал тя да благодари учтиво и да остави чашата настрана, но вместо това тя я вдигна отново към устните си и я изпразни на един дъх.

Очите му се разшириха от учудване. Каквото и да имаше да му каже, първо трябваше да събере смелост.

— Искате ли още една чаша или направо да ви дам бутилката?

Сесили поклати глава. Алкохолът бе зачервил бузите й, а в очите проблясваха опасни искри.

— Не, благодаря, една чашка е напълно достатъчна.

Гейбриъл се настани в края на широкия диван и разклати уискито в чашата си. Не беше в настроение за размяна на нищо незначещи учтивости.

След неловка пауза Сесили заговори решително:

— Знам, че посещението ми е необичайно, но трябваше да ви видя, преди да излезете в открито море.

— Защо изведнъж се разбързахте? През последната година имахте предостатъчно време да говорите с мен. Можехте просто да дойдете във Феърчайлд Парк, нали?

Сесили сведе глава и нервно смачка ръкавиците си.

— Не бях сигурна дали ще съм добре дошла. Нямаше да се учудя, ако бяхте насъскали кучетата срещу мен.

— Не ставайте глупава. Щеше да бъде много по-просто да заповядам на пазача на дивеча да ви гръмне с пушката си.

Тя го погледна изпод вежди, за да провери дали се шегува, но лицето му беше напълно неподвижно. Сесили пое дълбоко дъх.

— Дойдох при вас в този късен час, за да ви кажа, че приемам предложението ви.

— Какво казахте? — Той се приведе напред, помислил, че не е чул добре.

— Някога ме помолихте да стана ваша жена. — Тя вирна брадичка и отговори предизвикателно на погледа му. — С радост приемам предложението ви.

Той я изгледа невярващо и в следващия миг избухна в луд смях. Неудържимият смях избликна направо от сърцето му и го принуди да стане и да се облегне на перваза на камината, за да успокои дишането си. Не се беше смял така, откакто Саманта бе изчезнала от живота му.

— Прощавайте, мис Марч — отговори най-сетне той, опитвайки се да се овладее, като бършеше насълзените си очи, — но бях забравил необичайното ви чувство за хумор.

Сесили се надигна и се изправи пред него.

— Аз не се шегувам.

Гейбриъл изведнъж изтрезня. Остави чашата си на перваза на камината и отговори:

— Е, тогава жалко за вас. Смятах, че съм ви го казал достатъчно ясно: вие вече нямате никакво право върху сърцето ми.

— Точните ви думи бяха други: Не знаех какво е любов, докато не срещнах моята Саманта. Но за съжаление я изгубих.

Гейбриъл присви очи. В този момент почти я мразеше. Тя направи няколко крачки по стаята. Дългата наметка се влачеше по ориенталския килим.

— Нищо не може да ни попречи да се оженим още тази нощ. Можем да заминем за Гретна Грийн, както предлагахте някога.