Той вървеше през падащия здрач, осъзнавайки болезнено факта, че мракът всеки ден започваше по-рано. Много скоро по бузите му щеше да пада не дъжд, а сняг.

Въпреки щедрото възнаграждение, което беше обещал на детективите, за да продължат да търсят Саманта, Стиърфорд и хората му трябваше да се предадат. Тогава Гейбриъл сам излезе на улицата. Обикаляше града по цял ден и се връщаше в дома си на Гросвенър скуеър едва когато замръзнеше и го обземеше чувството, че вече не може да направи нито крачка. Претърси всички лондонски болници, но никой не си спомни за бивша гувернантка на име Уикършъм, която се е грижила за ранени войници и моряци.

В сърцето му имаше още един страх, по-голям от този, че няма да намери Саманта — какво ще стане, ако не я познае?

Първия месец настояваше Бекуит да го придружава в търсенето. Плахият иконом изглеждаше еднакво зле, все едно дали седеше с високо вдигната яка в някоя пристанищна кръчма или разпитваше уличните продавачи в Ковънт Гардън. Накрая Гейбриъл се смили над него и го изпрати обратно във Феърчайлд Парк.

Оттогава той беше принуден — също като хората, които беше наел да търсят Саманта, — да разчита на описания, които доста се различаваха едни от други, в зависимост от това, кого разпитваха. Обикновено обясняваше, че търси стройна жена със среден ръст, с гъсти червенокафяви коси, крехко лице и очи, скрити под дебели очила. Някои от слугите му твърдяха, че очите й били зелени, други настояваха, че са кафяви. Хонория пък беше убедена, че са сини.

Макар да съзнаваше, че всичко това е лудост, дълбоко в себе си Гейбриъл вярваше, че когато се изправи пред Саманта, ще я познае със сърцето си.

Той зави в лошо осветена уличка, която водеше към доковете. Минувачите бяха редки, сенките — още по-дълбоки. Всеки път, когато изследваше тесните улички на Уайтчапъл или Билингсгейт, той изпитваше смразяващ страх, че Саманта може би живее някъде там. Мисълта, че тя се движи по мръсните тротоари, носейки тежко неговото дете, го подлудяваше. В такива мигове изпитваше желание да чупи врати и да сграбчва минувачите за яките, за да открие най-сетне някого, който да му докаже, че тя не е само продукт на свръх раздразнената му фантазия.

Решителността му да я намери не се разколебаваше, но съмненията, които го измъчваха след посещението у семейство Карстеърс, не искаха да изчезнат. Спомни си онзи дъждовен следобед, когато Саманта му прочете пиесата „Трябва да побързаме“. Как убедително играеше всяка роля… Ами ако само беше играла ролята на влюбена в него жена? Не, ако това беше само роля, тя нямаше да му подари невинността си с такава готовност. Не би могла да му пожертва девствеността си, без да поиска нещо в замяна.

Когато прекоси една тясна уличка, в ноздрите му нахлу добре познат аромат. Той спря рязко, затвори очи и вдиша дълбоко. Мракът беше най-добрият му приятел — как би могъл да се лиши от него? Ето го отново онзи неповторим полъх на лимонова трева, който се отличи ясно от смесените миризми на прегорени наденички и разляна бира.

Гейбриъл отвори очи и огледа внимателно неясните очертания наоколо. От другата страна на улицата вървеше жена с наметка. Когато за миг извърна глава, той беше сигурен, че е видял под качулката й да се подава кестенява къдрица.

Без да се замисли, Гейбриъл хукна след жената, хвана я за лакътя и я обърна рязко към себе си. Качулката й падна назад и разкри беззъба усмивка и увиснали гърди, пристегнати в мръсен корсаж. Жената се изсмя и вонята на евтин джин го накара да се отдръпне отвратено.

— Я по-бавно, момко, не е хубаво да се държиш грубо с дамите. Е, освен ако те не харесват грубияните. — Тя се опита да запърха с редките си мигли и гледката беше толкова гротескна, че Гейбриъл потрепери. — Ако ми дадеш няколко шилинга отгоре, ще направя всичко, което поискаш.

Гейбриъл пусна ръката й и с мъка удържа на напора да я изтрие в палтото си.

— Прощавайте, мадам. Сбърках ви с една жена, която познавам.

— Ей, не си отивай! — извика подире му тя, когато той се обърна и хукна в противоположната посока. Толкова бързаше да се отдалечи от нея, че едва не преобърна коминочистача, който вървеше насреща му. — За красавец като теб съм готова да се предложа безплатно. Знам, че не са ми останали много зъби, но някои момчета казват, че така било още по-сладко.

Уморен до смърт, Гейбриъл остави зад себе си сенките на бедните улички и реши да потърси убежище в каретата си, която го чакаше зад ъгъла.

Вдигна яката на палтото си, за да се предпази от леденостудения вятър и дъжда, и прекоси оживената улица, като едва избягна една карета, пълна с кискащи се хубавици, и един нощен пазач със зачервено лице. Младият мъж минаваше от фенер на фенер и ги запалваше с бегло докосване на трепкащата си факла.

Гейбриъл изобщо не забеляза мършавата фигура, клекнала под един от уличните фенери и спря едва когато мъжът извика подире му:

— Дайте ми нещичко, моля ви! Дайте едно пени на човека, който не е в състояние да си помогне сам!

— Защо не потърсиш убежище в работническото общежитие, където можеш да бъдеш полезен на обществото? — обади се презрително един минаващ господин.

Мъжът само се усмихна и поднесе ламаринената си кутийка на една дългоноса жена, после на камериерка, лакей и накрая на дребен африкански паж, натоварен с безброй пакети и пакетчета.

— Няма ли да ми дадете едно пени за купичка топла супа, мадам?

— Не ти трябва топла супа, а работа — отговори хладно дамата и прибра полите си, за да не го докосне. — Така няма да ти остава време да досаждаш на почтените християни.

Гейбриъл поклати глава, извади от джоба си един суверен и хвърли монетата в кутийката на просяка.

— Благодаря, лейтенант.

Тихо изречените думи го заковаха на място. Той пое дълбоко дъх и бавно се обърна.

Когато мъжът вдигна ръка да отдаде чест, Гейбриъл видя интелигентни светлокафяви очи и безконтролно треперещи ръце.

— Мартин Уорд, милорд. Служихме заедно на „Виктори“. Сигурно не ме помните. Бях само морски кадет.

Гейбриъл огледа по-внимателно свитото тяло и разбра, че онова, което беше сметнал за дрипи, е в действителност вехта моряшка униформа. Избледнелият син жакет висеше върху костеливите гърди като върху скелет. Мръсните бели панталони бяха затворени с карфици, за да скрият краката на Уорд — или по-точно онова, което беше останало от тях. От чорапи и обувки вече нямаше нужда.

Когато Гейбриъл бавно вдигна ръка, за да отговори на поздрава, мъжът се разтърси от пристъп на мъчителна кашлица и се килна на една страна. Ясно личеше, че влажният студ се е загнездил дълбоко в дробовете му. Сигурно нямаше да преживее идващата зима.

„Някои мъже още не са се върнали от войната, други никога няма да се върнат. Стотици, хиляди загубиха крак или ръка. Сега седят по улиците и просят. Униформите и гордостта им висят на парцали. Подиграват ги, тъпчат ги и единствената надежда, която им остава, е да мине човек с искрица любов към ближния, който да хвърли едно пени в чашата им.“

Като чу в мислите си обвинителния глас на Саманта, Гейбриъл невярващо поклати глава. Месеци наред беше търсил Саманта, за да я намери накрая на този уличен ъгъл, когато погледна в очите на един непознат моряк.

— Прав сте, кадет Уорд, отначало не ви познах — призна той, свали наметката си и загърна треперещите рамене на своя бивш подчинен. — Но сега знам кой сте.

Уорд го погледна с неприкрито възхищение. Гейбриъл се засмя като момче, обърна се към другия край на улицата и изсвири пронизително, за да повика каретата си.



— Не мога да повярвам, че се оставих да ме убедиш — пошепна Сесили, докато двете с Естел слизаха по излъсканите стъпала към препълнената бална зала в елегантната къща на лейди Епсли в Мейфеър. — Не биваше да ти позволявам да ме домъкнеш в Лондон. Но след като в енорията ни пристигна нов помощник-викарий…

— Неженен? — отгатна Естел.

— Точно така. Ако зависи от майка ми, няма да остане дълго такъв.

— Ако се съди по мрачното ти изражение, ти не го смяташ за подходящ кандидат, права ли съм?

— Точно обратното. Според семейството ми той има всичко, което може да се пожелае за един бъдещ съпруг на дъщеря им. Скучен. Тромав. Произнася безкрайни речи за предимствата да се отглеждат черни овце и да се произвежда пушен салам. Мама и татко ще са безкрайно доволни, ако прекарам остатъка от живота си да кърпя чорапите му и да отглеждам дебелите му, лениви деца. — Сесили въздъхна тежко. — Може би трябва да му позволя да ме ухажва. Не заслужавам нищо по-добро.

Естел я ощипа силно под лакътя и младата жена изохка от болка.

— Не смей дори да мислиш такива ужасни неща!

— И защо не? А ти как би искала да прекарам остатъка от живота си? Като плача на рамото ти? Или като се разкъсвам от копнеж по мъжа, когото никога няма да имам?

— Не мога да предскажа как ще прекараш остатъка от живота си — отговори Естел, когато най-сетне стъпиха на паркета и си запробиваха път през тълпата весело бъбрещи гости, — но поне знам как ще прекараш тази вечер. Ще се усмихваш, ще кимаш любезно, ще танцуваш. Ще водиш приятни разговори с влюбено зяпащи млади мъже, които изобщо не се интересуват от черни овце и пушени салами.

— Ще ми кажеш ли най-сетне какво достойно събитие отбелязваме тази вечер? Да не би някой от конете на лорд Епсли да е спечелил надбягването в Нюмаркет? — Сесили знаеше не по-зле от Естел, че лондонските дами не пропускаха нито една възможност да организират празненства в къщите си през дългите, скучни месеци между балните сезони.

Естел вдигна рамене.

— Всичко, което знам, е, че има нещо общо с Наполеон и заплахата му да блокира Англия. Лейди Епсли е решила да даде бал в чест на офицерите, които утре излизат в открито море, за да ни пазят от живот без белгийски дантели или турски смокини. Защо просто не отчетеш днешната вечер като жертва пред олтара на едно благородно дело?