— Ти май забравяш, че аз вече изпълних дълга си към краля и родината — отговори безгрижно Сесили, опитвайки се да пренебрегне внезапната болка в сърцето си.

— Точно така. — Естел въздъхна меланхолично. — Ти си щастливка. О, я виж! — възкликна тя. Погледът й бе привлечен от лакей в лъскава ливрея, който минаваше наблизо с голяма табла чаши за пунш. — След като още не сме привлекли вниманието на джентълмените, ще се наложи сами да си вземем пунш. Почакай ме тук, ей сега ще се върна.

Сесили понечи да протестира, но Естел вече бе изчезнала в навалицата, размахвайки зад себе си белия шлейф на роклята си.

Тя се огледа в препълнената бална зала с малко изкуствена усмивка на устните. Естел беше настояла да украси косата й с панделка, която отлично подхождаше на балната й рокля в нежнопрасковен цвят.

Макар че танците още не бяха започнали, в галерията в другия край на залата вече свиреше струнен оркестър. Сесили тъкмо бе уловила горещия поглед на един млад офицер, когато солистът засвири с цигулката си изпълнената с копнеж мелодия на „Барбара Алън“.

Сесили затвори очи. За нея тази мелодия беше завинаги свързана с друга бална зала, с друг мъж.

Когато отново отвори очи, младият офицер вече си пробиваше път към нея. Тя се обърна бързо, за да му избяга.

Бе осъзнала, че е направила ужасна грешка, като се остави Естел да я убеди да дойде тук тази вечер. Претърси с поглед навалицата, но приятелката й не се виждаше никъде. Е, тогава щеше да намери каретата и да помоли кочияша да я върне в градската къща на семейство Карстеърс. По-късно щеше да се върне, за да вземе Естел.

Тя погледна бързо през рамо и установи, че офицерът упорито вървеше след нея. Втурна се слепешком към стълбището и неволно настъпи някого по крака.

— Бъдете по-внимателна, млада госпожице — изсъска настъпената матрона.

— Много съжалявам — извини се тихо Сесили и се мушна покрай някакъв мъж със силно зачервен нос.

Най-сетне избяга от навалицата и въздъхна облекчено. Стъпи на първото стъпало и си каза, че само след минута ще излезе на свобода.

Тъкмо когато усети как от раменете й се смъкна огромна тежест, тя вдигна глава… и погледна право в чифт подигравателни морскозелени очи.

22

Скъпи мой Гейбриъл,

Е, добре, направих го! Надявам се, че сега си доволен.

Гейбриъл Феърчайлд стоеше в горния край на стълбището, облечен в парадна униформа на офицер от кралския флот. Носеше тъмносин мундир с месингови копчета и тесни бели кантове. Дантеленото шалче на врата беше заменено от парче прост син плат. Ризата, жилетката и панталонът до коленете бяха снежнобели. Мускулестите крака бяха стегнати в черни ботуши. Златнокафявата коса, все още дълга до раменете напук на изискванията на модата, бе стегната на тила с кожена лента.

Влизането му бе посрещнато с висок шепот и възхитени погледи. Точно както бе казала Естел, белегът му придаваше нещо тайнствено и го правеше да изглежда като истински герой. Само Сесили знаеше какво означава в действителност геройството му. Тя нямаше да стои в този момент толкова близо до него, ако той не бе рискувал живота си, за да спаси нейния.

Сърцето й се блъскаше лудо в гърлото. Прекрасно беше да го види в униформа. Беше очаквала, че той ще се върне към стария си начин на живот, че ще стане отново разпуснатият младеж, какъвто беше, преди да се запознаят на приема у лейди Ленгли. Но това беше съвсем друг Гейбриъл — сериозен, сдържан… и все така неустоим.

Лекомислената част от нея си пожела той да я познае като Саманта, а не като Сесили. По-добре да види презрение в очите му, отколкото да я погледне равнодушно, както се гледа непозната.

Докато той слизаше по стълбите, тя не беше в състояние да се помръдне. Ала той просто мина покрай нея, все едно, че отново беше ослепял.

Очите й се разшириха. Нямаше съмнение. Той току-що я бе пренебрегнал публично, пред очите на цялото общество. Тя се погледна и с учудване установи, че кръвта от сърцето й не е напоила корсажа на роклята.

— Извинете, мис?

Сесили се обърна рязко и видя пред себе си усмихнатото лице на младия офицер.

— Знам, че не сме представени един на друг, но въпреки това се осмелявам да ви попитам: ще танцувате ли с мен?

Сесили видя с ъгълчето на окото си как Гейбриъл поздрави с усмивка домакинята и поднесе ръката й към устните си. В гърдите й се надигна опасен инат.

— Но разбира се — отговори тя, усмихна се очарователно на младия офицер и сложи ръката си в неговата.

За щастие оркестърът тъкмо свиреше бърза мелодия, която не им даваше възможност да разговарят. Макар да беше доста далеч от Гейбриъл, Сесили усещаше съвсем ясно всяка крачка, която правеше той, виждаше всяка ръка, която целуваше, гневеше се на жадните погледи, с които го следваха няколко дръзки млади дами. Не беше трудно да проследи пътя му през залата. Той беше по-висок от повечето мъже и се открояваше с внушителния си вид.

През цялото време, докато поздравяваше гостите, той не я удостои с нито един поглед… и вероятно с нито една мисъл.

Когато музикантите засвириха старомоден менует, тя го изгуби от очи. Сесили изпълняваше с отсъстващ вид сложните стъпки и вдигна глава едва когато промяната на мелодията възвести смяна на партньора. Благодарна, че ще се отърве за малко от потните ръце на младия офицер, тя се обърна грациозно.

И се озова срещу Гейбриъл. Ръцете й стиснаха неговите. Тя преглътна мъчително, очаквайки, че той ще се обърне и ще я остави сама на танцовата площадка пред очите на всички присъстващи.

— Мис Марч — проговори полугласно той и даде да се разбере, че все пак е забелязал присъствието й.

— Лорд Шефилд — отговори едва чуто тя, докато се движеха в кръг и се оглеждаха недоверчиво.

Дори през ръкавицата тя усещаше горещината на ръката му. Напразно се опита да не мисли за нежността, с която я докосваше някога, за разтърсващата наслада, която й доставяше.

Най-голямата й тревога беше, че той ще я познае по гласа. За да изобрази достоверно строгата Саманта Уикършъм, тя бе наподобявала тона на една от лелите си, нацупена стара мома. Но много добре си спомняше, че неколкократно му беше говорила с нормалния си глас — например през нощта, в миговете на удоволствие…

— Радвам се да ви видя в добро състояние — изрече сковано тя, като нарочно се задъхваше. Това й се удаде лесно, защото имаше чувството, че свежият му мъжки аромат ей сега ще я задуши. — Чух за чудотворното ви изцеление. Радвам се да видя, че слуховете отговарят на истината.

Лицето му си остана неразгадаемо.

— Тази нощ май ни събра съдбата. Още не съм имал случай да ви благодаря.

— За какво?

— За това, че дойдохте да ме посетите в болницата, където лежах ранен.

Сърцето й направи огромен скок. Защо трябваше да забива нож в раната й? За първи път изпита жал към французите. Страшно беше да имаш такива неприятели.

Тя вдигна лице към неговото и го удостои с омагьосваща усмивка.

— Няма за какво да ми благодарите. Просто изпълних християнския си дълг, нищо повече.

Очите му потъмняха. Най-сетне бе успяла да предизвика някаква реакция. Но триумфът й беше твърде кратък. Преди да й отговори, менуетът завърши. Последните тонове на мелодията увиснаха безсилно помежду им.

Гейбриъл се наведе над ръката й и устните му докоснаха меката кожа.

— За мен беше удоволствие да подновим познанството си, мис Марч, макар и само за да осъзная колко малко съм ви познавал в действителност.

Когато квартетът поде омайващ виенски валс, другите двойки напуснаха танцовата площадка, за да си вземат нещо освежително или да обменят най-новите клюки. Нищо не опразваше танцовите площадки по-бързо от валса. Никой не искаше да го заподозрат, че познава стъпките на скандалния танц.

Гейбриъл направи крачка назад и Сесили усети как в сърцето й се надига паника. Само след минута той щеше да й обърне гръб и да изчезне завинаги от живота й. Вече бяха привлекли доста любопитни погледи. Тя се огледа скритом и видя Естел, която ги наблюдаваше от другия край на залата — лицето й беше бяло почти колкото роклята.

Какво имам да губя? — запита се отчаяно тя. — Доброто си име? Добродетелта си? Изисканото общество още не знаеше, но тя беше безнадеждно компрометирана.

Преди Гейбриъл да е успял да се отдалечи, тя сложи ръка върху неговата.

— Никой ли не ви е казвал, че е неучтиво джентълменът да изостави дама, която иска да танцува?

Той я погледна втренчено. В очите му светеше подозрение, примесено с лека подигравка.

— Никой не би могъл да каже, че Гейбриъл Феърчайлд е отказал нещо на дама.

С тези добре познати думи той сложи ръка на тънката й талия и я привлече към себе си. Когато я изведе в средата на залата, Сесили затвори очи и осъзна, че има волята да поеме всякакъв риск, да плати всякаква цена, само и само отново да се озове в обятията му.

— Трябва да призная, че съм изненадан да ви видя тук тази вечер — заговори той, докато я въртеше вихрено и телата им се движеха в съвършен ритъм. — Мислех, че отдавна сте съпруга на някой провинциален благородник или земевладелец. Защото знам, че цените почтеността на мъжа повече от всичко друго.

Тя се усмихна и му показа трапчинките си.

— Както вие цените у жената качеството да се поддава лесно на прелъстяване, нали?

— Това е качество, с което вие със сигурност не се отличавате — отговори той и втренчи поглед някъде в далечината.

— За разлика от повечето жени, които тази вечер ви поглъщат с погледи. Искате ли да отстъпя мястото си на някоя от тях?

— Тази проява на великодушие ви прави чест, но се боя, че нямам време за такива приключения. Утре сутринта излизам в открито море с „Дефанс“.

Сесили излезе от ритъма и се спъна. Ако той не бе стегнал хватката си, сигурно щеше да падне. Принуждавайки стъпалата си да се задвижат отново в такта на валса, тя го погледна невярващо.