Гъстата черна коса падна на челото му въпреки опитите му да я отметне назад с пръсти. Златистокафявите му очи — нито кехлибарени, нито жълти — се взряха в нея мрачно и напрегнато, а дивите черти на лицето му, подчертани от еднодневната брада, правеха изражението му сурово.

Тесните дънки прилепваха към мощните му бедра и подчертаваха тесния ханш и стегнатия корем. Дънковата риза беше разкопчана на гърдите и не успяваше да скрие мускулестата плът.

Беше толкова красив, че дъхът й секна. Но това беше нормално за една Порода. Всички те изглеждаха невероятно добре по един груб и съблазнителен начин. Бяха създадени за сила, издръжливост и убийство. Както и да доставят удоволствие на сетивата на онези, които са създадени за тях.

Както и на тези, които ги видеха. Хоук беше образец на суровия и жилав мъжкар. Погледът му беше мрачен, изражението сурово, а тялото мускулесто и добре оформено. Беше оживялата фантазия на всяка жена.

Той беше мъжът, за когото Джес бе мечтала, за когото бе страдала и от когото най-накрая се бе отказала.

— Имах причини да стоя далеч от теб.

Джесика беше освободена от подземната клетка от почти три месеца, а това беше първият път, когато повдигаха темата. Тя не смееше да го споменава. Не искаше да го обсъжда, не искаше да се изправя пред емоциите, които знаеше, че ще я залеят.

— Ти взе правилното решение. — Младата жена се взря в него, отказвайки да отстъпи, отказвайки да му позволи да узнае колко я е наранило това.

От всички Породи, които познаваше, точно той би трябвало да знае, че никога не би ги предала доброволно.

— Това беше най-правилното решение. — Хоук кимна кратко и небрежно, пронизвайки душата й.

— Тогава защо повдигаш отново въпроса? — А тя защо просто не прекратеше темата? Защо го спомена, когато наистина нямаше значение вече?

— Играем тази игра, откакто беше освободена — заяви Хоук с тих, макар и мрачен глас, с някакво скрито чувство, което Джес не бе сигурна, че иска да назове.

— И каква игра е това? Онази, в която аз не искам да бъда тук? Или онази, в която ти настояваш да остана? Давай, прави каквото ще правиш, Хоук, и ме остави на мира. И докато сме на тази тема, дръж бавачките си вкъщи, ако нямаш нищо против.

— Ако имаше бавачка днес, нямаше да станеш мишена на един непознат убиец. — В гласа му имаше острота, скрит гняв, който тлееше и в самата нея.

— Оцелях. — Джес сви рамене, макар ужасът от мисълта за онова, което едва не се беше случило, да не можеше да бъде забравен толкова лесно, колкото би искала.

— Оцеля? — Изумлението личеше ясно по лицето му — очите му блестяха, изражението му беше наситено от емоцията. — Мамка му, Джес, едва не те убиха.

— Едва не се брои. Сега би ли си тръгнал? Искам да се изкъпя.

Младата жена му обърна гръб, опитвайки се да изглежда равнодушна, незаинтересована. Тя искаше да живее, но през изминалата година беше научила, че правилата на живота й са се променили. Сега, ако някой просто й кажеше какви са новите правила, тогава можеше и да получи шанс за живот.

Смайването на Хоук бавно се разсея от изражението му, но онова, което го замени, изпрати вълна от слабост по цялото й тяло. Един поглед не би трябвало да има силата да накара коленете на една жена да омекнат и да я залее възбуда. Не би трябвало да е толкова смел, толкова горещ, че Джесика да усети как слабините й пламват, подуват се и се овлажняват.

А на един мъж не му трябваха сетива, за да го разбере. Тя видя как ноздрите на Хоук се пламнаха, а очите му потъмняха, когато разпозна уханието на възбудата й. Не беше честно, защото тя не можеше да усети неговите емоции и възбуда.

Джес погледна неволно към предната част на дънките му и преглътна тежко при вида на издутината, която преди я нямаше. Доказателството за възбудата му притискаше плата и изпълваше главата й с еротични образи.

Младата жена трябваше да се насили да погледне отново лицето му, само за да види натежалите му клепачи и глада в очите му, които я увериха, че той знае какво точно е привлякло вниманието й.

— Водим загубена битка — каза Хоук, гласът му беше по-мрачен, по-дълбок. — Ще се случи, Джес, и тогава няма връщане назад. Знаеш го.

Да, знаеше го. Знаеше много добре какво е разгонването и какво ще причини на нея, както и на него. Знаеше също, че случи ли се веднъж, ще бъде обвързана с него завинаги.

Но беше ли готова да се обвърже с него завинаги, попита тих глас вътре в нея. Не беше като да го разкара от съзнанието си или от фантазиите й. Хоук беше там отпреди затварянето й, а мислите за него изпълваха мечтите й през цялото време, което бе прекарала там.

Дните и нощите, в които бе копняла да го види, жадуваща да облегне глава на гърдите му и да почувства ръцете му около себе си. Беше плакала за него. Двамата не се бяха целунали, не се бяха докоснали, но времето, което бяха прекарали заедно, ги свързваше в сърцето й.

Джесика не разбираше защо. Не питаше. Но знаеше, че е там. Това беше глупавата любов от пръв поглед, помисли си тя, ядосана на себе си. Мигновеното привличане, внезапното желание, надхвърлящи химичното и биологично разгонване, което Породите изпитваха.

— Искам да си тръгнеш — прошепна Джес, макар вътрешно да знаеше, че не желае наистина това. Искаше Хоук да я прегърне, да я докосне, да облекчи изгарящата болка, изпълваща душата й.

Той впи очи в нея няколко дълги секунди, след което кимна рязко.

— Този път — заяви с нотка на гняв. — Този път ще го направя, Джес. Но следващия път не се надявай.

Хоук се завъртя на пети и напусна стаята. Секунди по-късно входната врата се хлопна.

Джесика се срина върху дебелата покривка на леглото и изпусна дълга, уморена въздишка. Хоук не бе обещал да си тръгне следващия път. Времето й беше като взето назаем, що се отнася до чифтосването, и тя го знаеше. Проблемът беше, че след днешната атака имаше чувството, че и взетото назаем време вече е изтекло.

Трета глава

— Ситуацията ескалира. — Хоук влезе в офиса на Алфа Ганър и се изправи лице в лице не само с водача си, Улф, но и втория по ранг Джейкъб Арлингтън и шефа по сигурността в Хейвън, Ейдън Чанс.

Трите мощни Породи бяха сила, с която трябваше да се съобразява. Те може би бяха най-силните мъже, които Хоук познаваше, независимо дали бяха Породи или хора. Бяха събрали заедно всички Вълчи породи, бориха се да им осигурят дом, да го подсигурят, преди някой да разкрие кои са те или какво планират да правят в общността си.

Тримата бяха донесли мир и безопасност на хората, които ги последваха.

— Знаехме, че в крайна сметка ще стане така — въздъхна Улф и се облегна на стола си. — Изненадан съм, че им отне толкова време.

— Тя е заключила бодигарда си в мазето, преди да излезе този следобед — разкри Хоук. — Не можем да разчитаме сама да си пази гърба.

— Истината може да свърши работа — проговори Джейкъб Арлингтън, един от малкото Породи, носещ ДНК на червен вълк, а не на сив или черен. — Тя може да се загрижи повече за собствения си живот, ако разбере, че наистина е в опасност.

Хоук го погледна строго.

— Мисля, че ми беше наредено да запазя тази информация за себе си за известно време. — След това се обърна към Улф: — И това време свърши, Улф. Сега трябва да бъда честен с нея. Иначе ще я изгубя.

Улф го наблюдава мълчаливо в продължение на няколко секунди, преди да започне да поклаща глава.

— Не ме карай да пренебрегна пряка заповед, Улф — посъветва го Хоук, усещайки как животното вътре в него се надига. — Всички ще съжаляваме.

Вече една година беше следвал препоръките заради сигурността и здравето й. Да стои далеч от своята половинка, докато беше затворена, да не прави нищо, с което да предизвика разгонването и по този начин да се наложи освобождаването й. Хоук даде шанс на глутницата да се успокоят и да установят степента на вредата, причинена от предателството й. Когато откриха, че е била дрогирана, Хоук трябваше да се вслуша в съвета на лекарите и да стои на разстояние дори след освобождаването й, докато се уверят, че наркотикът напълно е изчезнал от организма й, преди да започне разгонването.

Беше взел всички мерки, за да защити половинката си. Самият той беше стоял пред вратата й безброй дни и нощи, за да е сигурен, че безопасността й не е изложена на риск. Че е невредима. Беше слушал как плаче, как шепне името му, как се моли на Господ за отговори, когато сама не можеше да разбере защо е предала хората, които се бе клела да защитава.

Хоук беше страдал заедно с нея. Очите му се бяха насълзявали от нейните сълзи, гневът го разяждаше през всичките тези месеци. И сега мисълта, че неговият водач може да му нареди да стои настрана от нея, когато опасността за живота й беше реална, караше вълка в него да заръмжи от ярост.

— Никога не бих те накарал да премълчиш истината, която ще я предпази сега, Хоук. — Думите на Улф го изненадаха. — Само щях да кажа, че може би беше грешка да се крие информацията от нея толкова дълго време. Тя очевидно е в опасност, точно както подозирахме. Погрижи се да научи истината и може би ще успеем да си възвърнем лоялността й, която загубихме, като я затворихме.

Хоук сви устни при последните думи. Това беше мнение на Трибунала — че са загубили лоялността на Джесика заради необходимостта да я затворят, да я отдалечат както от Породите, така и от нейните хора. Хоук не вярваше в това. Джесика не се беше опитвала да избяга нито веднъж, откакто беше освободена. Беше потърсила усамотение. Не искаше да я наблюдават. Никога не беше показвала желание да избяга, нито пък бе показвала гняв към Породите като цяло. Гневът й бе насочен по-скоро към него.