Катрина сви рамене и отговори:

— Виктори я изпрати вчера. Отначало си помислих, че е за теб, но после се сетих, че ти никога не би я сложила, защото ще ти развали прическата. Затова реших да я взема аз. Нали нямаш нищо против, мамо?

— Разбира се, че не! — усмихна се Нико. — Стои ти зашеметяващо!

— Много е готина и в стил хип-хоп, и едновременно с това изискана, не мислиш ли? Нещо като в стил Одри Хепбърн. — При тези думи Катрина започна да се върти наляво-надясно, за да даде на майка си по-добра възможност да огледа новата й придобивка. — Смяташ ли, че днес ще завали сняг?

— Нямам представа.

— Мирише ми на сняг! Надявам се да завали! Надявам се, че днес ще се радваме на първия сняг за сезона! Всички обичат снега, защото прави хората щастливи!

— А впоследствие нещастни — засмя се майка й.

— Няма значение! Важен е първият сняг! Напомня ни, че все още времето си е нормално, щом може да вали сняг!

„Да, така е!“ — помисли си Нико, загледана усмихната в дъщеря си. Благодаря на бога за първия сняг! Той наистина ни напомня, че независимо колко остаряваш и колко много си видял, винаги можеш да се зарадваш на нещо ново, стига да си готов да повярваш, че подобни неща действително имат значение!

Внезапно Катрина се обърна към нея смръщено.

— Мамо, вие, вие с татко сте щастливи, нали?

— Разбира се! Защо да не сме?

— Просто… — сви рамене тя, — просто някой зърнал анонимка… — Тук тя сниши глас и хвърли тревожен поглед към тила на Димитри. — В „Ню Йорк поуст“! Та човек оставал с впечатлението, че ти… ти имаш извънбрачна връзка!

Светът около нея се срина. Оголелите черни дървета по тротоара се стовариха на улицата, красивите тухлени къщи се разпаднаха.

— Анонимка ли? — успя да изрече само тя.

— Нали се сещаш, мамо? Непрекъснато ги пускат, на шеста страница. Не споменават името на човека, обаче по всичко си личало, че става въпрос за теб!

— Ти прочете ли го? — запита с равен глас Нико и със задоволство видя, че светът започна да се оправя.

— Някой ми го показа в училище. Преди два дена.

— Аз лично не съм го виждала — отбеляза успокоително майка й, като че ли само този факт е напълно достатъчен, за да елиминира истинността на написаното. — Тези анонимки биха могли да бъдат за всеки човек! И може би са чиста измислица!

— Там пищеше, че жената имала любовна връзка с „известен модел на мъжко бельо, който нямал нищо против да размени достойнството си срещу статуса на момче за забавление“.

— Но това е абсурдно, Кат! — отбеляза Нико, като се стараеше да не звучи отбранително. Защо ли дъщеря й е запомнила този цитат? И откога децата четат „Ню Йорк поуст“, и особено шеста страница? От друга страна, напълно естествено за тях — всички бяха обсебени от мечти за статус в обществото и светски клюки.

— Значи нямаш връзка, така ли? — продължи да настоява Катрина, като че ли държеше да бъде освободена от товара на отговорността и от всичко, което би могло да включва това.

И колкото и да не й се искаше да лъже дъщеря си, Нико отговори:

— Разбира се, че не, скъпа! Двамата с татко ти сме много щастливи! Няма нужда да се притесняваш за нас!

„Трябва да сложа точка! Още днес! — помисли си тревожно Нико. — Това е знак! Първи декември, първи сняг!“ Отдавна си бе обещала, че ако чуе дори и намек за връзката си, веднага ще й сложи край. Ала през цялото време се бе притеснявала да не нарани Сеймор. Но Сеймор е голям човек и вероятно би могъл да издържи атака срещу психиката си. Сега ставаше ясно, че Катрина е тази, която не би могла да устои. Катрина няма да бъде в състояние да разбере ситуацията и това бе напълно естествено. Детето нямаше никакъв жизнен опит, който да й предостави инструментите за това — и дано скоро не го получи! А осъзнаването, че майка й има извънбрачна връзка, ще разруши илюзията й за баща й — ще го превърне в слабак в нейните очи, а да не говорим пък за това, какво ще си помисли за майка си! Момичета като Катрина виждат света единствено в черно-бели краски — те са пълни идеалисти относно начина, по който трябва да се държат хората. Не могат да проумеят истината за слабостите на плътта. В невинността на дъщеря й имаше нещо чисто и почти свято.

— Знаех си, че е така, мамо! — извика Катрина победоносно, когато се приведе, за да целуне майка си за довиждане.

Колата бе пристигнала пред училището — приятна тухлена сграда с малко игрище, отделена от улицата с вериги. Вътре децата се бяха събрали вече на малки групички, подредени в някакъв си техен, атавистичен порядък, известен единствено на тях и на инстинктите им.

— Довиждане, миличка! — усмихна й се майка й. — До довечера!

После се облегна облекчено назад. Беше само на косъм! Как можа да допусне този риск?! Неправилна преценка на ситуацията, точно така! Никога не трябва да го допуска! Огромна грешка! Затова веднага трябва да изкорени тази грешка! Да я потъпче!

Колата тръгна бавно по тясната уличка в квартала Уест Вилидж. По десния тротоар Нико зърна Шейн Хийли, крачещ заедно с две от децата на Уенди — Магда и Тайлър. Те бяха и негови деца, естествено, но Нико ги възприемаше единствено като деца на Уенди, особено на фона на всичките мръсотии, които й беше сервирал Шейн. Да й вземе децата! Жалко човече! Слава богу, че Уенди бе измислила как да го смаже! Бе измислила перфектното разрешение!

— Димитри! — извика тя с присвити очи. — Би ли спрял за малко, ако обичаш? Видях един мой познат.

Колата спря и когато Шейн се изравни с нея, Нико свали прозореца.

— Здравей, Шейн! — изрече хладно тя и му се усмихна надменно. И преди той да успее да каже каквото и да било, тя вдигна матираното стъкло и изчезна от погледа му. Да, знаеше, че постъпката й е детинска, но въпреки това си струваше. На Шейн трябваше непрекъснато да бъде напомняно, че вече нищо няма да му се размине. И че всички приятели на Уенди го наблюдават!

След като се погрижи за този дребен, но приятен проблем, колата продължи през Уест Вилидж и навлезе в магистралата Уест Сайд. Река Хъдсън излъчваше същото убито сиво като небето, но иначе беше странно успокояваща. Радваше се, че има възможност всеки ден да минава покрай реката на път за работа, и никога не забравяше да я погледне. Имаше си конкретни точки, които наблюдаваше: асфалтирания парк, където хората караха колела и ролери; грозната синя постройка от ламарина, където градът затваряше конфискуваните коли; кеят Челси, където Катрина яздеше; а после, зад ъгъла, вдясно, поредицата билбордове. Първият беше за компания, предлагаща малки складове — крайно безвкусна реклама. Но сега, когато колата зави, я очакваше изненада. Вместо старата безвкусица зърна гигантско изображение на Виктори Форд — Виктори изглеждаше зашеметяващо с голямата си бяла шапка като тази, която носеше и Катрина, излизаше от лимузина и беше погледнала встрани, към камерата, с тези свои изумителни бадемовидни очи. И какво изражение само! Позираща за фотографите, като че ли току-що бе завладяла целия свят! Отдолу се виждаше надпис: „Виктори Форд — изживейте я!“ А долу вдясно, три точки: пастелно розова, синя и зелена, следвани от логото на „Хъкабийс“. Ето я и нея, извисяваща се над целия свят! Триумфите на Виктори открай време си бяха вълнуващи, но точно този доставяше особена наслада на Нико, защото именно тя бе подпомогнала сделката между Виктори Форд и „Хъкабийс“, а в мисълта не само да имаш страхотни идеи, но и да притежаваш потенциала да ги осъществяваш, имаше нещо особено приятно!

Преди шест месеца Нико бе организирала срещата между Питър Борш и Виктори — веднага след като приятелката й се бе върнала от Франция след катастрофалния инцидент с Пиер Бертьой на онази яхта. Самата Нико никога не би направила нещо подобно, но стилът на Виктори бе доста различен от нейния. Тя беше творчески, а не делови тип — когато трябваше да демонстрира бизнес лицемерие, тя късаше всички връзки, превръщайки се в тийнейджър, решен да се разбунтува срещу всички морални ценности на възрастните. Виктори категорично отказваше да прави каквото и да било, ако не го прави така, както си е решила тя. Беше си извоювала правото да предприема подобни рисковани ходове и най-странното е, че сега тя щеше да стане много по-богата от всичките си приятелки. Но Нико и Уенди открай време си знаеха, че точно така трябва да бъде.

Вдигна мобилния си телефон и набра Виктори.

— Скъпа! — възкликна възбудено. — Току-що минавам покрай твоя билборд! Толкова се гордея с теб!

— Преди малко и аз минах оттам — отговори Виктори. — Накарах шофьора си нарочно да мине по магистралата Уест Сайд, та да го видя — сложиха го снощи, малко след полунощ. Харесва ли ти?

— Идеален е! — отговори Нико. — Ти къде си сега?

— На Тридесет и трета улица.

— Аз съм на Тридесет и първа. Кажи на шофьора си да намали малко, та да можем да ви настигнем!

След тези думи Нико се усмихна с детинско задоволство. Тази игра определено й харесваше. Все едно си на тротоара и говориш по мобилния си с някого и го питаш къде е, и той се оказва само на няколко крачки от теб! Подобни съвпадения винаги я разсмиваха. Колата на Виктори беше чисто нов златист кадилак „Девил“. Не след дълго Димитри се изравни с нея и двете жени свалиха прозорците си, докато колите им се придвижваха бавно към светофара.

— Откъде взе тази кола? — извика Нико.