Веждите ù достигат до косата.

– Мамка му! Това беше силно – казва тя през масата.

– Така ли? – Започвам да побутвам сандвича си из чинията.

– По-добре спри с шибаните глупости сега или ще забия тази вилица толкова навътре в задника ти, че ще достигне до зъбите ти! Какъв въпрос ще обмисляш? – Тонът ù е свиреп.

– Не знам – отвръщам бързо. – Той е привлекателен, арогантен и има приятелка. – Опитвам се да звуча спокойно.

Кейт изсвирва дълго и твърде силно.

– Никога не съм изпитвала това преди. Чувала съм за него, но никога не съм била свидетел.

– За какво говориш? – сопвам се.

Тя се навежда през масата съвсем сериозна.

– Ава, сексуалното напрежение, което прелиташе между теб и този мъж беше толкова мощно, че дори аз се възбудих – смее се. – Той те иска много силно. Не можеше да го покаже по-явно, дори ако те беше опънал на билярдната маса. – Тя сочи и аз проследявам погледа ù.

– Въобразяваш си разни неща – изсумтявам.

– Видях съобщението, а сега видях и мъжа в плът и кръв. Той е секси... като за по-възрастен мъж. – Тя свива рамене.

– Не ме интересува.

– Ха! Продължавай да го повтаряш!

Връщам се в офиса и през останалата част от деня не постигам абсолютно нищо. Въртя молива си, посещавам тоалетната десетина пъти и се преструвам, че слушам как Том опява за гей парада. Телефонът ми звъни четири пъти – все Джеси Уорд – и аз отказвам и четирите обаждания. Смаяна съм от упорството и увереността на този мъж.

Аз съм щастлива и се наслаждавам на новооткритата си свобода и нямам никакво намерение да се отклонявам от плановете си да съм сама и безгрижна. Няма да бъда пленена от красив непознат, независимо колко размекващо възхитителен е той. И без това е твърде стар за мен, а по-важното – очевидно е ангажиран. И това само затвърждава факта, че е истински сваляч. Той не е типът мъж, когото бих избрала, особено след Мат и изневерите му. Рано или късно ще имам нужда от мъж, който ще бъде верен и покровителствен и ще се грижи за мен и който за предпочитане ще бъде по-близо до моята възраст.

Телефонът ми известява, че имам ново съобщение. Това ме измъква от разсеяните ми мисли и ме кара да подскоча. Преди да погледна, вече знам от кого е.

Да те отхвърлят не е много мило. Защо не отговаряш на обажданията ми? Дж х

Започвам да се смея и това привлича вниманието на Виктория, която тършува в шкафа с папките до моето бюро. Перфектно оскубаната ù вежда се вдига. Предполагам, че той не е свикнал с откази.

– Кейт – предлагам като някакво обяснение. Изглежда това върши работа, защото Виктория се връща към ровенето в шкафа.

Би трябвало да е очевидно защо не вдигам скапания телефон. Не искам да говоря с него и честно казано не се доверявам на тялото си, когато съм в близост до този мъж. То изглежда откликва на присъствието му, без да приема указания от мозъка ми, а това наистина може да е много опасно.

Телефонът звъни отново и аз бързо отказвам обаждането. Никога няма да се отърва от него, ако вдигна. Трябва да съм безмилостна.

Ако искаш да обсъдиш изискванията си, трябва да се обадиш на Патрик, не на мен.

 

Ето така. Дано разбере посланието! Оставям телефона, готова да свърша нещо, но той отново дрънчи и аз го взимам с една ръка, а с другата грабвам кафето си.

Изискването ми е да те накарам да крещиш. Не мисля, че Патрик може да ми помогне с това. Задушавам се, само като си представя какво би било. Интересна мисъл... ще трябва ли да ти запушвам устата? Дж х

Започвам да кашлям и пръскам кафе по цялото бюро. Нагло копеле! Колко безочлив и безсрамен може да бъде? Изключвам звука на телефона и го захлупвам на бюрото отвратена. Дори не удостоявам съобщението с отговор. Така само бих го окуражила. Има тънка граница между самоувереността и арогантността, а Джеси Уорд току-що направи троен скок през нея. Изпитвам съжаление за старите нацупени устни. Дали тя е наясно, че нейният мъж гони млади жени?

Виждам как екранът на телефона отново светва и го стисвам, преди да е привлякъл внимание. Отварям гор­ното чекмедже, пускам го вътре и го затварям припряно.

Правя жалък опит да продължа с работата, но съм прекалено разсеяна. Странни думи (без никаква връзка с темите на служебната ми кореспонденция) се появяват в имейлите ми, докато разсеяно чукам по клавиатурата. Когато телефонът в офиса звъни, вдигам поглед и виждам, че Сали не е на бюрото си.

Затова отговарям.

– „Рококо Юниън“. Добър ден!

– Не затваряй! – казва той припряно, при което изправям гръб в стола. Кожата ми настръхва, когато чувам настоятелния му глас. – Ава, наистина много съжалявам.

– Така ли? – Не мога да скрия изненадата в гласа си. Джеси Уорд не изглежда от мъжете, които предлагат извинения от немай къде.

– Да, наистина. Съжалявам. Накарах те да се чувстваш неудобно. Преминах границата. – Изглежда достатъчно искрен. – Обидих те. Моля те, приеми извинението ми!

Не бих казала, че съм обидена от дръзкото му поведение и коментари. Шокирана е по-уместно. Някои хора вероятно се възхищават на самоувереността му. Вероятно.

– Добре – казвам колебливо. – Значи вече не искаш да ме караш да крещя и да ми запушваш устата?

– Ава, звучиш разочарована.

– Изобщо не съм – пелтеча.

Той прави малка пауза, преди да заговори отново.

– Може ли да започнем отначало? Аз ще запазя добрия тон, разбира се.

О, не! Той може и да съжалява, но това не намалява ефекта, който оказва върху мен. И не ми убягва това, че планира да ме омилостиви, така че да приема проекта, а той да започне отново да ме преследва.

– Господин Уорд, наистина не съм подходяща за тази работа. – Въртя се в стола си, за да проверя дали Патрик е в кабинета си. Там е. – Нека ви прехвърля на Патрик! – притискам и наум се моля да приеме намека.

– Казвай ми Джеси! Караш ме да се чувствам стар, когато ме наричаш „господин Уорд“ – оплаква се той.

Затварям устата си рязко, когато осъзнавам, че отново ще задам онзи въпрос. Все още се интересувам от възраст­та му, но няма да питам пак.

– Ава, ако ще се чувстваш по-добре, може да работиш с Джон. Каква би била следващата стъпка?

Джон? Дали бих се чувствала по-добре? Голямото момче ме плаши също колкото и дързостта на Уорд. Не съм сигурна, че бих се чувствала по-удобно с него, но фак­тът, че Уорд е готов да излезе от уравнението, ми говори, че наистина иска аз да направя дизайна, а това, предполагам, е комплимент. Имението ще бъде страхотна добавка към портфолиото ми.

– Ще трябва да измеря стаите и да начертая някои схеми – изплювам думите импулсивно.

– Чудесно! – звучи облекчено. – Ще накарам Джон да те разведе. Той може да ти помага с рулетката. Утре?

Утре ли? Нетърпелив е.

– Не мога утре, нито в сряда. Съжалявам.

– О! – казва той тихо. – Правиш ли посещения вечер?

Не ми харесва да правя вечерни посещения, но много клиенти работят от девет до пет и не са на разположение през деня. Все пак предпочитам вечерите пред уикендите. Никога не се оставям да ме уговорят за среща през уикенда.

– Мога да дойда утре вечер – изтърсвам, докато обръщам страницата на бележника. Последната ми среща е в пет с госпожа Кент. – Около седем? – питам и вече го записвам.

– Перфектно. Бих казал, че те очаквам с нетърпение, но това няма да е вярно, защото няма да те видя. – Убедена съм, че се подсмихва. Чувствам го по тона му. Просто не може да се спре. – Ще предупредя Джон да те очаква в седем.

– Около – поправям го. Нямам представа колко време ще ми отнеме да се измъкна от града по това време на деня.

– Около – потвърждава той. – Благодаря, Ава.

– Моля, господин Уорд. Довиждане! – Затварям и започвам да чукам с нокът по предните си зъби.

– Ава! – вика Патрик от кабинета си.

– Да? – Извъртам стола, за да го погледна.

– Имението. Те искат теб, цветенце. – Той свива рамене и се връща към компютъра си.

Не, не те, той ме иска.


Четвърта глава

Прелитам през срещите във вторник и напускам чудесната нова градска къща на госпожа Кент малко след шест.

Госпожа Кент има изключителен вкус към скъпи неща. Съпругът ù – господин Кент, е управител на „Строители на яхти Кент“. Къщата в Кенсингтън е третият им дом за четири години. Аз проектирах интериора на всички тях. Още щом работата по дадена къща бъде завършена, госпожа Кент решава, че не може да си представи как остарява там (тя е поне на седемдесет години), къщата излиза на пазара, продава се и аз започвам от нулата по тяхното ново жилище.

Скачам в колата и се отправям към Съри Хилс. Не разкрих на Кейт причината да се прибера у дома по-късно. Ако ù бях казала, само щях да подхраня любопитството ù и щеше да ми се наложи да отговоря на въпроса защо се връщам в имението. Щях, разбира се, да излъжа и да ù пробутам същата глупост, която пробутах на себе си – че проектът ще бъде добър за портфолиото ми и че магнитът от мускулеста прелест няма никакво влияние върху решението ми, изобщо никакво.

Спирам пред интеркома, но още докато натискам копчето, за да сваля прозореца на колата, портите започват да се отварят. Поглеждам към камерата и решавам, че Джон сигурно ме чака. Продължавам по покрития с чакъл път до предната площадка и откривам, че Голямото момче стои на стълбището, изпълвайки рамката на двойната врата и с неизменните слънчеви очила на носа.

– Добър вечер, Джон! – поздравявам и взимам папката и чантата си. Дали ще говори днес?

Не. Той кимва и се обръща. Тръгва навътре и ме оставя да го следвам до бара. По-пълно е от последния път.

– Марио! – избуботва той.

Един дребен мъж изскача иззад бара.

– Да?

– Дай на госпожица О’Ший нещо за пиене, моля! – Джон обръща скритите си очи към мен. – Ще се върна. Джеси има спешен въпрос.