– Разбира се. Нека довърша тази торта, после съм изцяло твоя. – Тя завърта плодовата торта на стойката и мацва ядливо лепило върху глазурата. – Как мина пътуването до провинцията?

Смея се. Какво да кажа? Че очаквах надут селски дръвник, а намерих поразително красив бог? Че той е потърсил лично мен и че докосването му ме превръща в стопена лава? Че се боя да го погледна в очите от страх да не припадна и че харесва роклята ми? Вместо това казах:

– Интересно.

Тя вдига поглед.

– Разказвай! – насърчава ме, очите ù блестят, когато се навежда обратно и езикът ù отново изскача.

– Беше неочаквано. – Изчиствам въображаемо мъхче от тъмносинята си рокля в опит да изглеждам небрежно.

– Пропусни очакванията и ми разкажи кое беше неочаквано! – Кейт престава да намества младоженците на върха на тортата и присвитите ù очи се съсредоточават върху мен. Има глазура на върха на носа, но аз я пренебрегвам.

– Собственикът. – Свивам рамене и си играя с колана.

– Собственикът? – пита тя и устните ù трепкат.

– Да. Джеси Уорд, собственикът. – Отстранявам още едно въображаемо мъхче от роклята си.

– „Джеси Уорд, собственикът“ – имитира ме тя и сочи един от фотьойлите на цветя в ателието. – Сядай веднага! Защо се опитваш да изглеждаш невъзмутима? Проваляш се ужасно между другото. Бузите ти са с цвета на онази глазура. – Тя сочи към торта във формата на пожарникарска кола на металния рафт. – И защо собственикът Джеси Уорд не беше това, което очакваше?

Пльосвам се във фотьойла с чантата в скута, докато Кейт стои и тупа дланта си с дръжката на шпатулата. Най-накрая сяда в стола срещу мен.

– Кажи ми! – притиска ме тя.

Свивам рамене.

– Мъжът е привлекателен и го знае. – Виждам как очите ù пламват, а тупкането на шпатулата по ръката ù става все по-бързо. Иска още драма. Обожава я. Когато двамата с Мат се разделихме, тя първа дойде на място, като истинска подкрепяща приятелка, за да попие спектакъла. Нямаше нужда да си дава труда. Раздялата беше взаимна, много миролюбива и доста скучна. Не летяха чинии, а съседите не извикаха полиция.

– На колко години е? – пита тя нетърпеливо.

Свивам рамене.

– Каза, че е на двадесет и една, но ги е подминал поне с десет.

– Ти си го питала? – Ченето на Кейт увисна от изненада.

– Да, въпросът ми се изплъзна в миг на някаква неизправност във филтъра между мозъка и устата ми. Не се гордея с това – мърморя. – Бях ужасна глупачка, Кейт. Никой мъж не ми е причинявал това досега. Но този... Щеше да се срамуваш от мен.

Силен смях се разнася от Кейт.

– Ава, трябва да те науча на някои социални умения. – Тя се отпуска назад в стола и започва да облизва глазурата от шпатулата.

– Моля те, направи го! – мърморя аз и протягам ръка към нея. Подава ми шпатулата и аз започвам да облизвам краищата. Живея с Кейт от месец и съществувам на вино, захарна глазура и смес за блатове. Загуба на апетит след раздялата нямам. – Той беше много самоуверен – казвам между облизванията.

– В какъв смисъл?

– О, този мъж знаеше, че ми въздейства. Сигурно е било болезнено да ме гледа. Бях жалка.

– Това добре ли е?

Клатя глава ужасена.

– Абсурдно.

– Вероятно не струва в леглото – размишлява Кейт. – Всички готини са така. Каква е работата ти?

– Разширение с десет нови спални. Мислех, че отивам в провинциално имение, но се оказа мега луксозен хотел и спа. Имението. Чувала ли си го?

Лицето на Кейт се изкривява в недоумяващо изражение.

– Не – отговаря и става, за да изключи фурната. – Може ли да дойда следващия път?

– Не. Няма да се връщам. Няма да мога да го погледна отново в очите след изпълнението ми от днес. – Вдигам се от стола и хвърлям шпатулата в празната купа. – Прехвърлих го на Патрик. Вино?

– В хладилника.

Качваме се в апартамента и си обличаме пижамите. Мятам чантата си на леглото и тя се отваря. Виждам калията, която Уорд ми даде. Подценена елегантност. Вдигам я и я въртя в пръстите си няколко мига, после я хвърлям в кошчето.

Зареждам ДВД плеъра с последното предложение от местната видеотека, после скачам на дивана с Кейт и се опитвам да се съсредоточа върху филма, но това е невъзможно. Вътрешното ми око не вижда нищо друго освен един висок, жилав, тъмнорус, зеленоок мъж на неопределена възраст, с походка, от която може да се олигавиш, и с цяла торба сексуална привлекателност. Задрямвам с думите: „Но аз искам вас“, които подскачат в главата ми.


Трета глава

След две срещи с клиенти се отбих в новата градска къща на господин Мюлер в Холанд парк, за да оставя някои мостри. Сега вече съм в офиса и слушам как Патрик се оплаква от Айрин. Това е нормално за шефа ми в понеделник сутрин, след като е изтърпял цял уикенд с жена си далеч от офиса.

Том нахлува с възможно най-широката усмивка на лицето си и веднага разбирам, че сигурно е забил нещо през уикенда.

– Скъпа, липсваше ми. – Той ме целува във въздуха и тича към Патрик, който вдига ръце в жест „дори не си го помисляй“. Том върти очи, без да се засяга и танцува към бюрото си.

– Добро утро, Том! – поздравявам го весело.

– Имах най-стресиращата сутрин. Господин и госпожа Бейнс смениха скапаните си намерения за хиляден път. Трябваше да откажа всички поръчки и да организирам наново дузина работници. – Размахва ръце във въздуха от безсилие. – Получих скапана глоба, тъй като не бях показал разрешително за паркиране в жилищна зона и като капак на всичко си закачих новия пуловер на един от онези ужасни парапети пред „Старбъкс“ – започва да дърпа висящ вълнен конец от ръба на ярко розовия си пуловер с остро деколте. – Проклятие! Виж! Добре, че снощи правих секс, иначе щях да съм потънал в дълбините на отчаянието. – Хили ми се той.

Знаех си!

Патрик се отдалечава и клати глава. Опитите му да накара Том да говори за неща, по-подходящи за офиса, се оказаха неефективни. Вече се е предал.

– Добре ли прекара? – питам.

– Прекрасно. Срещнах най-божествения мъж. Ще ме води в Националния исторически музей през уикенда. Учен е. Ние сме сродни души със сигурност.

– Какво стана с личния треньор? – Това беше сродната душа от миналата седмица.

– Недей! Беше катастрофа. Появи се в апартамента ми в петък вечер с „Мръсни танци“ на ДВД и с индийска храна за двама. Можеш ли да повярваш?

– Шокирана съм! – Дразня го.

– И аз бях! Няма нужда да казвам, че повече няма да го виждам. Какво става с теб, скъпа? Как е разкошното ти бившо гадже? – Намига. Том не крие привличането си към Мат, което ме разсмива, но караше Мат да се чувства изключително неудобно.

– Добре е. Все още е бивш и все още е нормален.

– Срамота! Уведоми ме, когато се вразуми! – Том се отдалечава бавно и подръпва перфектно подредения си рус перчем.

– Сали – викам, – ще ти пратя по имейла таксата за дизайнерска консултация за господин Уорд. Можеш ли да изпратиш фактура проформа още днес?

– Да, Ава. Срок за плащане седем дни, нали?

– Да, благодаря. – Връщам се на бюрото си и започвам отново да подбирам цветове. Посягам за телефона и в този момент той започва да танцува по бюрото ми. Поглеждам към екрана му и едва не падам от стола, когато виждам името Джеси да проблясва по него. По дяволите!

Никога не съм записвала номера му – Патрик не ми го е давал и след като му предадох проекта в петък, вече не ми е нужен. Нямам намерение да се връщам на онова място. Никакво. Но дори да не беше така, нямаше да запиша номера му под първо име. Държа телефона в ръка и оглеждам офиса, за да видя дали продължителното звънене е привлякло вниманието на колегите ми. Не е. Оставям го да звъни. Какво иска той?

Тръгвам към кабинета на Патрик, за да попитам дали е уведомил господин Уорд за промяната в споразумението, но телефонът започва отново да звъни и ме спира. Поемам дълбоко въздух и отговарям.

– Ало – казвам и тупвам с крак, задето звуча неспокойно в поздрава си. Опитвах се да бъда сигурна и уверена.

– Ава? – Дрезгавият му глас има същото влияние върху слабите ми сетива, както и в петък. Но поне по телефона той не може да види как треперя физически.

– Кой се обажда? – Ето. Това прозвуча по-добре – професионално, бизнес и стабилно.

Той се смее леко и ме вади напълно от равновесие.

– Вече знаеш отговора на този въпрос, защото името ми се е появило на телефона ти. – Присвивам се. – Опитваш се да се правиш на хладнокръвна ли?

Откъде знае? Но после осъзнавам.

– Вие сте добавили телефона си в моя указател? – Ахвам. Кога го е направил? Умствено прехвърлям срещата ни и се спирам на посещението ми в тоалетната, когато оставих портфолиото и телефона си на масата. Не мога да повярвам, че е разглеждал телефона ми.

– Трябва да съм в състояние да се свързвам с теб.

О, не! Патрик очевидно не му е казал. Въпреки това не е учтиво да си навираш носа в телефоните на непознати.

– Патрик трябваше да се свърже с вас – хладно го информирам. – Боя се, че не съм в състояние да ви помогна, но той ще бъде повече от доволен да го направи.

– Да, Патрик се обади – отговаря той. Отпускам се облекчено, но после се намръщвам. Тогава защо ми звъни? – Сигурен съм, че той ще бъде повече от доволен да помогне, но аз не съм доволен да приема.

Зяпвам от учудване. За кого се мисли той? Звъни, за да ми каже, че не е доволен ли? Затварям зеещата си уста.

– Съжалявам да го чуя. – От тона ми не личи, че съжалявам. Звуча по-скоро ядосано.

– Нима?

Не, не съжалявам, но нямам намерение да му го казвам.

– Да, съжалявам. – Искам да добавя, че никога не бих могла да работя с арогантно, добре изглеждащо прасе като него, но се въздържам. Не би било много професионално.

Чувам как въздъхва.

– Не мисля, че съжаляваш, Ава. – Името ми звучи като кадифе, търкалящо се по устните му и кара познатата ми вече тръпка да премине през мен. – Мисля, че ме избягваш. – Стискам зъби толкова силно, че челюстта ми е на път да се размести. Прав е, разбира се. Той подпалва някои много нежелани чувства в мен.