– Ава, познавам Джеси от осем години. Нито веднъж не съм го виждал да се държи така с жена. Никога не е имал връзка освен сексуална, но ти се появи и той сякаш намери цел. С теб той е различен и ти може би си била объркана от неговото покровителство, но като приятел аз бях щастлив да видя, че е загрижен толкова за някого, че се държи по този начин. Моля те, дай му шанс!

– Той не беше просто покровителствен, Сам. – Негоното покровителство е само началото на дълъг списък с неразумни неща.

– Все още е Джеси – Сам повтаря думите на Кейт и ме поглежда умоляващо. – Имението е бизнес. Да, той смесваше бизнеса с удоволствието, но нямаше нищо друго. – Усмихва се и вдига ръката ми. – Ако ми кажеш, че можеш да го изоставиш, без да помислиш отново и без съжаления, тогава ще млъкна и ще си тръгна. Но не мисля, че можеш. Ти си шокирана, осъзнавам го. И да, той има минало, но не можеш да пренебрегнеш факта, че те обожава, Ава. Изписано е на лицето му, изразено е във всичко, което прави. Моля те, дай му шанс! Той го заслужава.

Опитвам се да се справя с нещо, което просто не разбирам и вероятно никога няма да разбера. Джеси притежава секс клуб. Тази драма не се вписва в моята представа за едно нормално „и заживели щастливо“. Загрижен е достатъчно, за да се държи така? Обожава ме? Обожанието равнява ли се на любов? Пренебрегвах всички приказки на Джеси в леглото в началото – всички онези „ти си моя“ и глупостите за това, как никога няма да ме остави да си тръгна. Споменаваше, че обича това и онова, но никога не каза, че обича мен. „Обичам те в дантела“, „обичам сънливия секс с теб“, „обичам да си тук“. Трябваше ли да търся по-дълбок смисъл в тези думи? Дали не ми е казвал това, което исках да чуя, но по колеблив начин? Упорито търсеше от мен уверения, че ще остана. Той се нуждаеше от утеха, че ще остана, и аз му я давах много пъти, нали? Винаги му казвах, че ще остана. Но тогава не знаех за имението. А след като научих, го напуснах.

Винаги ме искаше в дантела, не в кожа. Беше ме обявил за негова. Беше властен до абсолютния максимум. Беше неразумно властен. Искаше да съм покрита, да не се излагам на показ пред никого, освен пред него. Кожени дрехи, смяна на партньори и излагане на женска плът – това сигурно е нещо обикновено в имението. Дали не се опитваше да ме направи пълна противоположност на всичко, което познава? Всичко, с което е свикнал?

Сядам. Трябва да говоря с него. Мисля, че мога да преживея имението, но знам със сигурност, че никога няма да преживея Джеси. Това, че го видях толкова отчаян и загрижен, вероятно означава, че поне изпитва болка. Нямаше да се държи така, ако не означавах нищо за него, нали? Толкова много въпроси. И има само едно място, на което ще намеря отговорите. Дължа на себе си тези отговори.

Поглеждам към Сам и виждам как по дръзкото му лице плъзва лека усмивка.

– Работата ми тук е свършена – имитира той думите на Джеси, докато се изправя с леко трепване. – Злобната змия!

Усмихвам се вътрешно. Тази бомба очевидно не е засегнала Кейт по същия начин, по който засегна мен. Навличам най-близките дрехи, които успявам да намеря и грабвам ключовете от колата. Сълзи наводняват очите ми, а вината пробива огромна дупка в стомаха ми. Той беше този, който искаше да сложи картите на масата. Щеше да ми каже за имението, но дали щеше да ми признае още нещо? Надявам се да е така и съм на път да открия. Предупреждението на Сара за изграждането на мечтите около Джеси се забива с пълна сила отново в ума ми, докато препускам надолу към колата. Може би е права, но не мога да живея, без да знам.


Тридесет и трета глава

Карам към „Луссо“ по най-неразумния начин – засичам, натискам клаксона нетърпеливо и минавам на червено няколко пъти. Когато отбивам при доковете, виждам колата на Джеси, паркирана под ъгъл на две от определените му места. Зарязвам моето „Мини“ на пътя, влизам през пешеходната врата (благодаря на всичко свято, че си спомням кода) и изтичвам във фоайето, където заварвам Клайв на портиерското бюро по-весел от обикновено.

– Ава! Най-после разучих това проклето оборудване – заявява той доволно.

Подпирам се на високия мраморен плот, за да си поема дъх.

– Супер, Клайв! Казах ти, че ще стане.

– Добре ли си?

– Добре съм. Просто се качвам при Джеси.

Телефонът на бюрото започва да звъни и Клайв вдига пръст, за да се извини за малко.

– Господин Холанд? Да, сър. Разбира се, сър – затваря и надрасква няколко бележки в тефтера си. – Съжалявам.

– Няма нищо. Ще се оправя сама.

– Ава, господин Уорд не ме е уведомил за посещението ти. – Той оглежда монитора си и аз зяпвам към него. Той шегува ли се? Виждал е Джеси да ме внася и изнася от това място много пъти. На какво си играе?

Усмихвам се сладко.

– Как ти се струва работата, Клайв?

Той веднага става отзивчив и въодушевен.

– Обожавам я. На практика съм личен асистент на тринадесет неприлично богати обитатели. Вчера господин Даниел поиска да организирам полет с хеликоптер над града за дъщеря му и три приятелки, а... – навежда се над плота и снишава глас: – Господин Гомес от пети е с различна жена всеки ден от седмицата. А господин Холанд изглежда си пада по тайландски пиленца. Но го запази за себе си! Всичко е поверително. – Той намига.

– Еха! Изглежда много интересно. Радвам се, че ти харесва, Клайв – Усмихвам се. – Имаш ли нещо против да се кача?

– Трябва първо да се обадя, Ава.

– Обади се тогава! – пуфтя нетърпеливо и пристъпвам от крак на крак, докато Клайв звъни в панорамния апартамент.

Затваря и набира отново.

– Сигурен съм, че го видях да минава – промърморва намръщен. – Може би не съм.

– Колата му е отвън, трябва да е тук – настоявам нетърпеливо. – Опитай пак! – Соча към телефона и Клайв натиска няколко копчета, докато гледам.

Затваря отново и клати глава.

– Не, определено не е там. И не е поставил НБ в системата си, така че не е заспал или зает. Сигурно е излязъл.

Мръщя се.

– НБ?

– „Не безпокойте!“

– О! Клайв, знам, че е у дома. Моля те, може ли да се кача? – умолявам го. Не мога да повярвам, че е толкова принципен.

Той се обляга напред през бюрото и присвива очи към мен. После се оглежда на двете страни, за да провери дали брегът е чист.

– Може сериозно да загазя, ако не следвам протокола, но понеже си ти, Ава – той намига, – давай! – Сочи с палец през рамо и оправя зелената си шапка.

– Благодаря, Клайв.

Скачам в асансьора, набирам кода и се моля да не е имал време да го пренастрои за краткото време, в което ме нямаше. Въздишам облекчено, когато вратата се затваря и асансьорът ме понася към панорамния апартамент. Той все пак трябва да отвори вратата, защото нямам ключ.

Стомахът ми се преобръща няколко пъти, когато вратата на асансьора се отваря и се изправям пред двойната врата към апартамента на Джеси, но се мръщя на себе си, щом виждам, че вече е отворена. Чува се музика – много силна музика.

Отивам до вратата и леко я отварям. Ушите ми на мига са бомбардирани от всяка посока от песента „Ангел“. Думите ме удрят като мълния и ме карат да застана нащрек. Точно сега песента звучи силно и депресиращо, а не тихо и страстно, както когато правихме любов. Трябва да намаля звука или да я изключа. Толкова е въздействаща. И няма начин да избягаш от нея, тя се сипе от всички говорители. Може би Джеси не е тук. Може би системата се е повредила, защото не би могъл да понесе този шум дълго време. Притискам с ръце ушите си, докато оглеждам огромното пространство и се опитвам да открия дистанционното. Изтичвам в кухнята и забелязвам едно на плота. Бързо намирам копчето за звука и намалявам музиката... много.

След като съм се погрижила за нивото на шум, тръгвам да търся Джеси. Когато стигам до стълбите, изритвам нещо, което започва да се търкаля с дрънчене по пода. Бързо вдигам бутилката и я поставям на масичката в основата на стълбището, след това вземам по две стъпала наведнъж.

Отивам право в основната спалня, но Джеси не е там, затова продължавам да търся като обезумяла във всяка стая на етажа. Не е в никоя от тях. Преполовявам стълбите надолу, когато очите ми се спират на празната бутилка, която вдигнах.

Водка е или по-скоро е била. Вече е празна.

Залива ме вълна от безпокойство и милиони мисли нахлуват в ума ми. Никога не съм виждала Джеси да пие, никога. Всеки път, щом се предлагаше алкохол, той отказваше и си поръчваше вода вместо това. Никога не ми е хрумвало да попитам защо. Но сега, като се замислям за безгрижно хвърлената на пода празната бутилка, осъзнавам, че нещо не е наред.

Споменът, когато настояваше да не пия в петък, се връща в ума ми като приливна вълна, а онзи път в Синия бар, когато толкова настойчиво искаше да ми даде вода, внезапно вече не изглежда толкова необичайно или неразумно.

Чувам трясък и очите ми се откъсват от празната бутилка водка. Поглеждам към терасата навън.

– Моля те, не! – прошепвам на себе си.

Огромните стъклени врати са отворени. Тичам по останалия път надолу по стълбите и през дневната. Набивам спирачки при вратата, когато виждам Джеси да се мъчи да стане от един от шезлонгите. Със затворени очи ли съм била през последните няколко седмици? Толкова неща съм пропуснала.

Около кръста му е увита кърпа, а в ръка държи бутилка водка, която стиска здраво, докато се мъчи да се изправи на другата си ръка. Ругае здраво.

Замръзвам на място, докато гледам този мъж, в когото се влюбих, този физически силен, страстен и пленителен мъж, който сега е деградирал до пияна развалина. Как ми се е изплъзнало това? Още не съм успяла да проумея другите гадости, които се струпаха върху мен днес. А сега и това, като капак на всичко останало?

След като успява да се изправи, той се обръща към мен. Очите му са празни, а лицето му е безизразно. Изобщо не прилича на себе си.