Той ме гледа съсредоточено, зелените му очи се впиват в моите.

– На двадесет и една – отговаря той с напълно безизразно лице.

Подсмихвам се леко и веждите му подскачат нагоре въпросително.

– Извинявам се – промърморвам и се обръщам отново към масата. Чувствам се смутена. Чувам как той издиша тежко. Отново поставя прекрасната си ръка на портфолиото ми и започва отново да разгръща страниците, а лявата я отпуска върху масата.

Забелязвам, че няма пръстен. Не е женен? Как е възможно?

– Това ми харесва много. – Той сочи снимките от „Луссо“.

– Не съм сигурна, че работата ми в „Луссо“ ще пасне тук – казвам тихо. Прекалено модерна е. Луксозна, да, но прекалено модерна.

Той ме поглежда.

– Права сте. Просто казвам, че... Наистина ми харесва.

– Благодаря. – Усещам как се изчервявам още повече, докато мъжът ме изучава замислено, след което се връща на портфолиото ми.

Грабвам водата си, като трудно устоявам на изкушението да я излея върху себе си, за да ме охлади, и едва не го правя, когато бедрото му докосва голото ми коляно. Премествам се бързо, за да прекъсна допира, но с периферното си зрение долавям лека самодоволна усмивка в ъгълчетата на устните му. Прави го нарочно. Това е прекалено.

– Имате ли тоалетна? – питам, поставям чашата си обратно на масата и се изправям. Трябва ми малко време, за да се съвзема. Аз съм разчорлена и объркана.

Той се вдига от дивана бързо и се отдръпва, за да ме пропусне.

– След лятната стая вляво – казва с усмивка. Знае, че ми влияе. Начинът, по който ми се усмихва многозначително... Обзалагам се, че жените винаги реагират така, когато го видят.

– Благодаря – измъквам се от тясната пролука между масата и дивана. Задачата ми е затруднена, защото той не прави никакъв опит да ми освободи повече място. Трябва буквално да го забърша и това ме кара да затая дъх, докато минавам покрай него.

Вървя към вратата и усещам очите му да прогарят дупка през роклята ми. Разтривам врата си, за да се отърва от настръхването в тила ми.

Измъквам се от кабинета му, минавам по коридора и през лятната стая и се озовавам в абсурдно шикозните тоалетни напълно замаяна. Подпирам се на мивката и се поглеждам в огледалото.

– Боже, Ава! Стегни се! – Мръщя се на отражението си.

– Срещнахме господаря, а?

Обръщам се и виждам много привлекателна бизнес дама, която оправя косата си в другия край на помещението. Нямам представа какво да кажа, но тя само потвърждава това, което вече подозирах – той има такъв ефект върху всички жени. Когато мозъкът ми отказва да поднесе нещо подходящо, което да кажа, просто се усмихвам.

Тя отвръща развеселено на усмивката ми, наясно с причината за обърканото ми състояние, след което излиза от тоалетните. Ако не ми беше толкова горещо и ако не бях толкова нервна, може би щях да съм засрамена от очевидното ми състояние. Но ми е горещо и съм нервна, затова потискам унижението си, поемам няколко пъти въздух и измивам лепкавите си ръце с луксозен течен сапун. Трябваше да взема чантата си. Добре щеше да ми дойде малко балсам за устните. Устата ми все още е суха и в резултат страдат устните ми.

Добре, трябва да се върна там, да проверя подробностите за работата и да се махна. Сърцето ми умолява за успокоение. Напълно съм засрамена от себе си. Оправям косата си и излизам от тоалетните, за да се върна в кабинета на господин Уорд. Не знам дали ще бъда в състояние да работя за този мъж. Прекалено силно ми въздейства.

Чукам, след което влизам и го заварвам да седи на дивана и да разглежда портфолиото ми. Той поглежда към мен, усмихва се и вече знам, че наистина трябва да си тръгна. Не мога да работя с този мъж. Всяка молекула интелект и мозъчна сила, които притежавам, напускат тялото ми в негово присъствие. И най-лошото е, че той го знае.

Убеждавам се безмълвно да си тръгна, докато вървя към масата и се опитвам да не обръщам внимание на факта, че Джеси Уорд следи всяко мое движение. Той се обляга на дивана в очакване да се промуша покрай него, но аз не го правя. Вместо това се отправям към отсрещния диван и сядам на ръба.

Той ми хвърля въпросителен поглед.

– Добре ли сте?

– Да, добре съм – отговарям рязко. Той знае. – Искате ли да ми покажете какво искате да декорирам наново, за да започнем да обсъждаме изискванията ви? – Насилвам се да звуча по-уверено. Вече само следвам протокола. Нямам абсолютно никакво намерение да приема този договор, но не мога просто да си изляза, колкото и изкушаващо да е.

Той вдига вежди, явно изненадан от промяната на подхода ми.

– Разбира се. – Става от дивана и отива до бюрото си, за да вземе мобилния си телефон, а аз събирам нещата си, тъпча ги в чантата и като следвам жеста му, тръгвам напред.

Той бързо ме изпреварва, отваря вратата и се кланя джентълменски, докато я държи отворена. Усмихвам се учтиво, въпреки че знам, че си играе с мен, излизам в коридора и се отправям към лятната стая. Наежвам се, когато поставя ръка на кръста ми, за да ме води.

На какво си играе той? Опитвам се с всички сили да пренебрегна допира му, но трябва да съм мъртва, за да не усещам ефекта на този мъж върху себе си. И съм наясно, че той го знае. Кожата ми гори (и почти сигурно топли дланта му през роклята), не мога да контролирам дишането си, а вървенето отнема всяка частица координация и усилие, които притежавам. Жалка съм и е очевидно, че той се наслаждава на реакцията, която извлича от мен. Сигурно съм доста смешна.

Ядосана на себе си ускорявам крачка, за да се откъсна от ръката му, но спирам, щом стигам до място, от което има два възможни пътя.

Той ме настига и сочи през моравата към тенис кортовете.

– Играете ли?

Засмивам се, но това е смях от облекчение.

– Не, не играя. – Мога да тичам, но нищо повече. Ако ми дадете бухалка, ракета или топка, значи си търсите белята. Ъгълчетата на устните му трепват и той се усмихва на реакцията ми. Зелените му очи блестят, оградени от дълги мигли. Усмихвам се и клатя глава в почуда от този възхитителен мъж.

– Вие? – питам.

Той продължава през преддверието, аз го следвам.

– Нямам нищо против играта, но си падам повече по екстремните спортове. – Той спира и аз спирам с него.

Изглежда абсурдно стегнат.

– Какви екстремни спортове?

– Сноуборд основно, но съм опитвал и рафтинг, бънджи скокове и парашутизъм. Аз съм почти пристрастен към адреналина. Обичам да чувствам пулсирането на кръвта. – Гледа ме, докато говори, и ме кара да се чувствам като изследвана под лупа. Трябва да ме упоите, преди да ме накарате да направя, което и да е от тези неща. Ще се придържам към тичането от време на време.

– Екстремни – казвам и изучавам този великолепен мъж.

– Много екстремни – потвърждава той тихо. Дъхът ми отново секва и затварям очи. Мислено си крещя, за това, че съм такава загубенячка. – Ще продължим ли? – пита той. Чувам подигравателния тон в гласа му.

Отварям очи, за да срещна пронизителния му зелен поглед.

– Да, моля! – Иска ми се да спре да ме гледа така. Той отново почти се усмихва. Влиза в бара и поздравява двама мъже, като ги тупа по раменете. Те са много привлекателни, млади (вероятно в края на двайсетте) и пият бира от бутилки.

– Момчета, това е Ава. Ава, това са Сам Келт и Дрю Дейвис.

– Добър ден! – провлачва Дрю. Той е красив по един суров начин, черната му коса е съвършена, костюмът му е чист, а очите проницателни. Вероятно е умен и самоуверен бизнес тип.

– Здравейте! – усмихвам се учтиво.

– Добре дошли в палата на удоволствията. – Сам се смее и вдига бутилката си. – Мога ли да ви почерпя?

С ъгълчето на окото забелязвам Уорд да поклаща леко глава и Сам се ухилва. Той е пълна противоположност на Дрю – небрежен и отпуснат, в стари дънки, тениска на „Супердрай“ и кецове „Конвърс“. Има дръзко лице, смекчено от трапчинка на лявата му буза. Сините му очи блестят и това добавя чар към хлапашкото му излъчване, а мишокестенявата му коса, дълга до раменете, е разрошена.

– Не, няма нужда, благодаря – отговарям.

Той кимва към Уорд.

– Джеси?

– Не, благодаря. Ще покажа разширението на Ава. Тя ще работи по интериора – казва той и ми се усмихва.

Подсмихвам се вътрешно. Не, ако зависи от мен. Той прибързва малко, нали? Не сме обсъждали цени, норми, нищо.

– Време беше. Никога няма свободни стаи – мърмори Дрю в бутилката си.

– Как беше сноубордът в Кортина, мой човек? – пита Сам.

Уорд кацва на друг стол.

– Невероятен. Италианският начин на каране на ски следва доста техния небрежен начин на живот. – Усмихва се широко, първата истинска усмивка, откакто го видях, пряма, лъчезарна и сексапилна. Този мъж си го бива. – Ставах късно, намирах страхотна планина, спусках се, докато краката ми омекнат; после правех сиеста, вечерях късно и започвах всичко отново на следващия ден. – Той се обръща към всички ни, но гледа мен.

Не мога да не го гледам и също му се усмихвам.

– Добър ли сте? – питам, защото това е единственото, което ми хрумва. Представям си, че е добър във всичко.

– Много – потвърждава тихо той. Кимам за одобрение и за няколко секунди погледите ни остават сплетени, но аз съм първата, която свежда глава. – Ще продължим ли? – пита той, става от стола и сочи към изхода.

– Да – усмихвам се. Предполага се, че съм тук, за да работя все пак. Досега съм постигнала само едно силно изчервяване и съм установила любовта му към екстремните спортове. Имам чувството, че съм в транс.

Обръщам се към двамата мъже на бара, усмихвам се за довиждане и те вдигат бутилки, след което продължават разговора си. Тръгвам към вратата, която води към преддверието, и го усещам зад гърба си. Той е толкова близо, че долавям аромата му. Затварям очи и пращам малка молитва до Бог да ме преведе през това бързо и с поне частица ненакърнена гордост. Джеси Уорд е прекалено ослепителен, а това ме обърква страшно много.