Може и ДА СЕ ПРЕСТОРЯ, ЧЕ СЪМ НЯКОЙ ДРУГ. Върхът! И без това с целия този грим, дето ми го сложиха, изглеждам като съвършено друг човек.

Ей, чакай малко! Изведнъж ми хрумва нещо друго — ами да, кой казва, че той изобщо ме е видял?! Може би е тук поради някаква съвършено различна причина. Вероятно ще участва в шоуто или нещо подобно. Точно така. Присъствието му тук няма нищо общо с мен. Значи… ставам, минавам забързано покрай него, измъквам се навън и всичко ще е наред.

— Извинявай, душа — приближава към мен някакъв мъж в джинси, — ама трябва да махна оттук този диван.

— О, добре — скачам послушно от мястото си.

В желанието си да не се пречкам на човека обаче, по погрешка отново срещам погледа на Дерек Смийт. Продължава да гледа право в мен. Чака ме!

О, Боже!

Добре де, само без паника!! Всичко ще бъде наред — продължавай да вървиш, Ребека! Просто продължавай да си вървиш и се прави, че не го познаваш.

Грижливо отбягвайки погледа му, аз си пооправям уж безгрижно полата, поемам си дълбоко дъх, стисвам зъби и се устремявам през студиото към изхода. Крача решително и делово, с каменно изражение на лицето и очи, приковани в двойната врата към коридора. Дотук добре. Браво, Ребека! Остават само още няколко крачки. Само още няколко крачки и…

— Миз Блумууд!

Гласът му се забива в тила ми като куршум. За миг ми минава мисълта да се престоря, че не съм го чула. Може би дори да се хвърля тичешком към вратата. Но Зелда и Ема са спрели близо до нея и нещо си говорят. Сигурно са го чули да ме вика. О, Боже, няма измъкване!

Обръщам се на пета, като се преструвам, че се чудя кой ли ме вика — надявам се, че изглеждам убедително, когато присвивам неуверено очи към него, сякаш едва сега го виждам.

— О, здравейте! Не може да бъде! — казвам му с лъчезарна усмивка. — Каква изненада! Как сте?

Един от техниците ни прави знак да говорим тихо, при което Дерек Смийт ме прихваща за лакътя и настойчиво ме извежда във фоайето пред студиото. Там се обръща към мен, а аз му се усмихвам с хладнокръвна учтивост. Хм, добре де, да приемем, че това е една най-обикновена среща в обществото.

— Миз Блумууд…

— Днес времето е чудесно, не мислите ли? — казвам ведро.

— Миз Блумууд, срещата ни! — отвръща ми Дерек Смийт многозначително.

О, Боже, надявах се досега да е забравил!

— Срещата ни… — повтарям като ехо и се преструвам на разсеяна. — Ъъъ… — Изведнъж ме осенва гениално вдъхновение: — Точно така. За утре, нали? С нетърпение очаквам да я проведем.

Дерек Смийт изглежда така, сякаш всеки миг ще избухне.

— Не е за утре, миз Блумууд! Беше за понеделник сутринта! И вие изобщо не се явихте!

— Ооо?! — отронвам уж замислено. — Ааа, да, ОНАЗИ среща. Вижте, извинявайте за тогава. Смятах да дойда, честно. Само че… само че…

Само че… не мога да се сетя: за нито едно едничко достоверно извинение за неявяването ми. Вече съм използвала абсолютно всички възможни причини за изклинчване. Свеждам очи, хапя устни, пристъпвам смутено от крак на крак… абе с една дума, чувствам се като провинило се дете.

— Миз Блумууд… — пуска уморена въздишка Дерек Смийт. — Миз Блумууд… — повтаря, като потърква замислено с длан лицето си. После ме поглежда и продължава: — Съзнавате ли от колко време вече ви пиша писмо след писмо? Давате ли си сметка откога се опитвам да ви убедя да дойдете в банката да поговорим?

— Ами… не знам съвсем…

— От шест месеца! — натъртва Дерек Смийт и прави многозначителна пауза. — Цели шест месеца все увъртате и отлагате. Бих искал за момент да си представите какво ми коства всичко това на мен самия. Безкрайно и безсмислено писане на писма. Десетки безрезултатни телефонни обаждания. Часове изгубено време и усилия както за мен, така и за асистентката ми Ерика. Време и усилия, които, ако трябва да бъдем откровени, би имало повече смисъл да вложим другаде.

За да подчертае мисълта си, прави рязък жест с ръка, забравяйки, че държи чашка с кафе, при което течността се разплисква и покапва по пода. Той, изглежда, не забелязва какво е станало, защото продължава все така афектирано:

— Най-сетне успявам да изтръгна от вас твърда уговорка за среща. Въобразявах си, че най-после сте осъзнали сериозността на положението си… Но какво става? Не се явявате на срещата. Изчезвате безследно. Обаждам се в дома на родителите ви, за да разбера къде мога да ви открия, а баща ви ме обвинява, че съм едва ли не луд за връзване!

— О, съжалявам за това — правя извинителна физиономия. — Но татко, нали разбирате, е малко нещо вманиачен на тема преследване.

— Вече бях готов да ви отпиша — продължава Дерек Смийт, повишавайки глас и сякаш изобщо не ме е чул. — Вече бях готов да ви отпиша, но ето че тази сутрин минавам покрай голям магазин за телевизори и какво виждам на витрината? На шест различни екрана виждам изчезналата, потъналата вдън земя Ребека Блумууд да съветва нацията. И по какви въпроси, моля ви се? — Той почти се разтриса от смях. (Така де, поне аз си мисля, че е от смях.) — По финансови! ВИЕ давате съвети на хората… по финансови въпроси!

Отправям му възмутен поглед. Не мисля, че това е ЧАК толкова смешно!

— Вижте, много съжалявам, че не успях да дойда на последната ни среща — казвам, опитвайки се да звуча делово. — Точно тогава бях изпаднала в доста затруднено положение. Но бихме могли да пре-насрочим срещата и…

— Да пренасрочим срещата ли? — извиква Дерек Смийт, разсмивайки се почти истерично, сякаш съм казала някаква невероятна шега. — Да пренасрочим срещата!

Гледам го с дълбоко възмущение. Той определено не ме възприема насериозно, нали така? Дори не слуша какво му говоря. Казвам му, че искам да си насрочим среща — и НАИСТИНА го искам, — а той го приема на майтап. Отнася се към мен като към някакъв комедиен персонаж.

„Естествено — обажда се някакво гласче дълбоко в мен. — Помисли как си се държала ти самата досега. Помисли как си се отнасяла ти към него. И ако трябва да бъдем откровени, цяло чудо е, че този човек изобщо е склонен да разговаря с теб.“

Поглеждам го в лицето, все още разкривено от горчив смях, и… изведнъж сякаш отрезвявам.

Защото осъзнавам, че в действитедност през цялото това време Дерек Смийт е проявявал към мен много повече разбиране и толерантност, отколкото би могло да се очаква. Той можеше отдавна вече да ми е блокирал банковата сметка, нали така? Или да ми е изпратил съдия-изпълнител. Или да ме е вкарал в черния списък на неблагонадеждните клиенти. По своему той всъщност се отнася много мило с мен.

— Чуйте, мистър Смийт — започвам припряно, — моля ви, дайте ми още една възможност. Наистина искам да сложа в ред финансите си. Искам да си изплатя задълженията. Но имам нужда от помощта ви. Аз… — Преглъщам мъчително и казвам: — Моля ви, моля ви да ми помогнете, мистър Смийт.

Настава продължително мълчание. Дерек Смийт се оглежда наоколо, като напразно търси къде да остави чашката с кафе, после вади от джоба си бяла носна кърпа и попива потта по челото си. Прибира я и ми отправя проникновен поглед.

— Сега вече говорите сериозно — казва най-сетне той.

— Да.

— И сте готова да положите необходимите усилия, така ли?

— Да. И… — Прехапвам леко устни. — … и съм ви страшно благодарна за проявеното търпение и разбиране. Наистина съм ви дълбоко благодарна.

Изведнъж ми се приплаква. Искам да бъда добра. Искам да сложа в ред живота си. Искам Дерек Смийт да ми каже какво да направя, за да го постигна.

— Добре — казва той най-сетне. — Ще опитаме да оправим нещата. Елате в офиса ми утре сутринта, точно в 9.30, за да си поговорим.

— Благодаря — отвръщам и усещам да ме залива вълна на огромно облекчение. — Много ви благодаря. Ще дойда. Обещавам.

— Добре ще е този път да удържите на думата си — казва той. — И да няма повече налудничави извинения и клинчене. — По лицето му пробягва лека усмивка и добавя, като махва към студиото: — Впрочем, мисля, че великолепно се справихте. Всичките ви съвети бяха много точни и разумни.

— О! — възкликвам изненадано. — Ами… благодаря. Това наистина е… — Покашлям се лекичко и питам: — А вие, впрочем, как влязохте в студиото? Мислех си, че имат много строги правила за сигурност.

— Така е — кимва Дерек Смийт. — Но дъщеря ми работи в телевизията. — Усмихва се и добавя с особена топлота в гласа: — Започна точно от това шоу.

— Наистина ли? — питам удивено.

Господи, колко невероятно! Дерек Смийт има дъщеря. Като се позамисли човек, сигурно си има цяло семейство. Със съпруга и тъй нататък. Ама че работа — кой би предположил подобно нещо?!

— По-добре да вървя — казва той, като доизпива кафето си. — Идването ми беше доста непредвидено всъщност. — После ми отправя строг поглед: — Ще се видим утре сутринта.

— Непременно — отвръщам бързо и въпреки че той вече е тръгнал към изхода, добавям: — И… благодаря. Много благодаря.

Той излиза, а аз се отпускам на най-близкия стол. Просто не мога да повярвам, че току-що съм провела цивилизован и всъщност твърде приятен разговор с Дерек Смийт! Който на всичкото отгоре се оказа истински сладур. Държа се толкова мило и внимателно с мен, а дъщеря му работи в телевизията… Искам да кажа, кой знае, може и с нея да се запозная. Нищо чудно да се сприятеля с цялото семейство.

Страхотно би било! ВДе им ходя на гости, за да вечеряме заедно, по приятелски, и на входа жена му ще ме посреща с дружелюбна прегръдка, а после ще й помагам за салатата и тъй нататък…

— Ребека! — чувам някой да ме вика иззад гърба ми. Обръщам се и виждам Зелда да приближава към мен, с вечния си бележник в ръка.

— Здрасти пак! — усмихвам й се щастливо. — Как е?

— Върхът — отвръща тя, после придърпва стол и сяда до мен. — Ще ми се да си поговорим малко.

— О! — казвам. — Ами добре. За какво?

— Всички смятаме, че ти днес се справи страшно добре — започва Зелда. — СТРАХОТНО добре! Говорих с Ема и Рори, а също и с нашия главен продуцент и… — Тя прави кратка пауза за по-голям ефект. — …и всички искаме да участваш пак в шоуто ни.