— Именно.

Настъпва мълчание, толкова тежко и дълбоко, че вдигам очи от блузката и виждам Сузи да ме гледа безкрайно изненадано.

— Не разбирам — казва тя най-сетне и изглежда явно разтревожена. — Защо се държиш така откачено?

— Не се държа откачено! — свивам неопределено рамене. — Просто нямам настроение за пазаруване.

— О, Господи! Нещо не е наред, нали? — извиква Сузи искрено уплашена. — Знаех си аз, знаех си. Сигурно си болна. — Притичва притеснено до мен и слага ръка на челото ми. — Да нямаш температура? Боли ли те нещо?

— Не! — отговарям през смях. — Не, разбира се!

— Да не са те ударили с нещо по главата? — пита Сузи и започва да размахва ръка пред лицето ми. — Колко пръсти виждаш?

— Сузи, престани, добре съм — побутвам ръката й настрани. — Честно. Просто… нямам настроение за пазаруване. — Вдигам един сив костюм и го слагам пред гърдите си. — Какво ще кажеш за този?

— Виж, Беки, сериозно, тревожа се за теб — клати Сузи глава. — Мисля, че трябва да идеш да се прегледаш. Толкова си… различна. Чак ме плашиш.

— Да, наистина — казвам, като вземам една бяла блуза и се усмихвам на Сузи. — Може би съм се променила.


Целият ми следобед отива в това да избера какво ше облека вечерта. В събличане и обличане, в пробване на различни тоалети, на различни комбинации между отделни дрехи. Току си спомням за едно или друго, забутано нейде в дъното на гардероба (ТРЯБВА някой път да ги обуя тези лилави джинси). Но постепенно решавам, че ще е най-добре да облека нещо по-обикновено и сдържано. Спирам се на най-красивия си черен костюм (от разпродажба в „Джигсоу“, преди две години), бяла тениска („Марк енд Спенсър“), високи до коленете черни велурени ботушки („Долче и Габана“). (На мама обаче казах, че са наше, английско производство. Което впрочем беше груба грешка, защото после тя поиска да й купя и на нея същите, така че ми се наложи да кажа, че са се свършили.) Облякох така комбинирания си тоалет, прибрах косата си на кок високо на тила и се заоглеждах в огледалото.

— Много добро съчетание — възхитено подхвърля Сузи откъм вратата. — И много секси.

— Секси ли? — трепвам изненадано. — Не искам да е секси! Искам да е делово.

— А не може ли да е и двете едновременно? — предлага Сузи. — Делово и секси?

— Аз… Не! — казвам след кратка пауза и отклонявам поглед встрани. — Не, не искам да е секси.

Не искам Люк Брандън да си помисли, че съм се издокарала специално за него. Не искам да му давам и най-малък повод да си помисли, че пак съм разбрала неправилно за какъв тип среща става дума. Като последния път.

Изневиделица отново ме обхваща чувство на унижение, когато си спомням за онзи ужасен момент в „Харви Никълс“. Тръсвам силно глава, за да прогоня тези мисли и да успокоя ритъма на сърцето си. По дяволите, защо изобщо ми трябваше да приемам тази покана за вечеря?!

— Искам да изглеждам колкото се може по-сериозна и делова — казвам и се смръщвам сурово срещу отражението си в огледалото.

— Ясно — казва Сузи. — В такъв случай знам от какво имаш нужда. От подходящи аксесоари. От някой аксесоар на бизнес дама.

— Като какво например? Електронен органайзър ли?

— Като… като… — Сузи се замисля за миг, после отсича: — Добре, хрумна ми нещо. Чакай малко, ей сега се връщам…


Вечерта пристигам в „Риц“ пет минути след 19.30 ч., когато трябваше да се срещнем. Когато прекрачвам прага на ресторанта, виждам, че Люк е вече там, седи, облегнал се небрежно назад на стола си, и отпива от нещо, което ми прилича на джинфис. Прави ми впечатление, че е с различен костюм от този, с който беше сутринта, а също и е друга, тъмнозелена риза. Изглежда направо… Хм… доста добре. Доста добре изглеждащ.

Не особено делово всъщност.

А като се замисля, ресторантът също не е особено делови. Целият е в свещници и златни гирлянди; столовете са с прекрасна розова тапицерия; а таванът му е невероятно красиво изрисуван — целият в облаци и цветя. Залата е окъпана в светлинни отблясъци и изглежда страхотно…

Ами всъщност… думата, която ми идва на ум, е „романтично“.

О, Боже! Сърцето ми се разтуптява лудешки от нерви. Хвърлям бърз поглед към отражението си в украсеното със златни гирлянди огледало. Облечена съм с черния си костюм от „Джигсоу“, бялата тениска и черните велурени ботушки — както и възнамерявах първоначално. Сега обаче нося и брой на „Файнаншъл Таймс“ под мишница, чифт очила с рамки от коруба на костенурка (с прозрачни стъкла без диоптър), обемистото си дипломатическо куфарче в едната ръка, а в другата — „поразяващия аксесоар“ на Сузи — лаптоп „ЕпълМак“.

Май съм прекалила с аксесоарите.

Чудя се дали не мога да се шмугна бързичко обратно във фоайето и да оставя дипломатическото си куфарче на гардероб (въпреки че, да си призная, бих предпочела просто да го зарежа на някой стол и завинаги да забравя за съществуването му), когато Люк вдига поглед от чашата си, забелязва ме и се усмихва. Мамка му! Принудена съм да поема към масата по дебелия мъхест килим, като се старая да изглеждам колкото се може по-непринудено отпусната (въпреки че и двете ми ръце са заети с шантави аксесоари, а едната на всичкото отгоре е плътно прилепнала до тялото, за да попречи на „Файнаншъл Таймс“ да се свлече на пода).

— Здрасти — казва Люк, когато най-сетне стигам криво-ляво до масата.

Учтиво става, за да ме посрещне, и в този миг осъзнавам, че не мога да му подам ръка за делово ръкуване, защото държа лаптопа. Скърцайки мислено със зъби, оставям дипломатическото си куфарче на пода, премествам лаптопа от дясната в лявата си ръка — при което за малко да изпусна „Файнаншъл Таймс“ — и най-сетне с леко порозовели от смущение бузи му подавам делово ръка за поздрав.

По лицето на Люк пробягва сянка на усмивка и той тържествено се ръкува с мен. Отдръпва ми стол да седна и учтиво наблюдава как оставям лаптопа върху покривката на масата, готов за употреба.

— Внушителна машинка — отбелязва Люк. — Много… високотехнологична.

— Да — отвръщам и му отправям кратка, хладно делова усмивка. — Често го ползвам, за да си водя бележки по време на делови срещи.

— Аха — кимва Люк. — Явно си много организиран човек.

Очевидно ме чака да включа лаптопа, така че натискам бутона, който ми е показала Сузи — при което, според нея, екранът би трябвало да светне и тъй нататък. Обаче нищо не светва.

Небрежно натискам повторно бутона — пак нищо. Доста силно го удрям трети път — като се преструвам, че пръстът ми се е подхлъзнал — и ПАК нищо. Мамка му, ама че неудобно се получава! Що ли изобщо я слушам Сузи?!

— Някакъв проблем ли има? — пита Люк.

— Не! — отвръщам на секундата и рязко затварям капака на лаптопа. — Само че… размислих и реших да не го използвам точно сега. — Бръквам в чантата си и изваждам големия си журналистически бележник. — Реших, че ще е по-добре да си нахвърлям бележките на ръка.

— Прекрасна идея — кимва Люк одобрително. — Би ли желала чаша шампанско?

— О! — възкликвам изненадано. — Ами… може.

— Чудесно — казва Люк. — Надявах се, че ще приемеш.

Вдига поглед и до масата ни сякаш от небитието се материализира келнер с бутилка шампанско в ръка. Адски скъпо, при това — „Крюг“.

Няма обаче да се усмихвам, нито да показвам задоволство, изобщо нищо. През цялото време ще бъда хладно сдържана и делова. Всъщност, ще изпия само една чаша шампанско, след което ще мина твърдо на минерална вода. За да мога да мисля ясно и делово, нали така?

Докато келнерът сипва шампанско в издължената кристална чаша пред мен, аз записвам в бележника си: „Работна среща между Ребека Блумууд и Люк Брандън.“ Един миг гледам преценяващо написаното, после го подчертавам два пъти. Сега е добре. Така изглежда съвсем делово.

— Ами… — казвам, като вдигам поглед от бележника си, а също и чашата си за наздравица — …за бизнеса.

— За бизнеса — отвръща като ехо Люк, след което се усмихва криво и добавя: — За малкото бизнес, който ми остана.

— В какъв смисъл малко? — зяпвам го озадачено. И в следващия миг ми светва: — Искаш да кажеш, че… след това, което каза в „Сутрешно кафе“… Неприятности ли имаш?

Той кимва мрачно. Усещам прилив на симпатия към него.

Така де, Сузи е права… Люк е адски арогантен. Но пък, от друга страна, смятам, че постъпи адски смело, като оповести на всеослушание какво мисли за „Флагстаф Лайф“. И сега, ако в резултат на тора бъде разорен… просто НЕ Е ЧЕСТНО!

— Разорен ли си? — питам тихичко и съчувствено.

Люк се разсмива.

— Е, не чак разорен. Но днес следобед се наложи да даваме куп обяснения пред другите ни клиенти — казва и добавя с гримаса: — Да ти кажа, да обидиш един от най-големите си клиенти на живо по телевизията не е сред най-нормалните практики на връзките с обществеността.

— Е, аз пък смятам, че би трябвало да те уважават заради това! — отвръщам с категоричен тон. — За това, че си казал каквото мислиш! Така де, в днешно време твърде малко хора го правят. Но пък би могло да стане мото на компанията ти: „Ние казваме истината.“

Отпивам щедра глътка шампанско и понеже той мълчи, вдигам поглед да видя какво става. Люк ме гледа втренчено с някакъв странен израз на лицето.

— Ребека, ти притежаваш удивителната способност да уцелваш право в десятката — казва той най-сетне. — Точно това казаха и някои от нашите клиенти. Казаха, че това ни е белязало като компания, която държи на почтеността.

— О! — отронвам, всъщност доста доволна от себе си. — Ами, хубаво. Значи не си разорен.

— Не, не съм разорен — отговаря Люк и добавя с лека усмивка: — Само малко понащърбен.

Келнерът пак се материализира от нищото и отново ми напълва чашата с шампанско. Отпивам. Когато вдигам очи, Люк пак ме гледа втренчено.

— Знаеш ли, Ребека, ти си изключително прозорлив човек — казва той. — Виждаш неща, които останалите хора не забелязват.

— О, ами… — вдигам и поклащам чашата си с шампанско. — Не я ли чу какво каза Зелда? Аз съм смесица между финансов гуру и съседското момиче.