Софи Кинсела - Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Добре де! Спокойно!! Само без паника!!! Та това е просто една нищо и никаква сметка по кредитната ми карта от „Виза“. Късче хартия, няколко цифри. Така де, какво пък чак толкова страшно има в някакви си цифрички, нали?

Зяпам през прозореца на офиса минаващия по Оксфорд Стрийт автобус и се опитвам да се навия да отворя белия плик, оставен на отрупаното ми с какво ли не бюро. „Ами да, просто късче хартия“, повтарям си сигурно за хиляден път. Пък и аз не съм глупачка, нали така? Съвсем точно си знам на каква сума ще е сметката ми по „Виза“.

Добре де, приблизително. Така де… най-общо казано.

Хм… двеста лири стерлинги. Може би триста. Да, съвсем точно, вероятно триста. Най-много триста и петдесет.

Притварям уж небрежно очи и започвам трескаво да пресмятам на ум. Онзи костюм от „Джигсоу“. Плюс вечерята със Сузи в „Куалино“. Плюс онази изключително красива пътечка на червени и жълти райета. Като се замисля обаче, май само пътечката беше двеста лири. Но пък определено си струва парите — абсолютно всеки се прехласва по нея. Така де, Сузи поне се прехласва.

Колкото до костюма от „Джигсоу“, него го купих при разпродажба — с цели 30% отстъпка. Така че в случая всъщност става дума не за харчене, а за СПЕСТЯВАНЕ на пари!

Отварям очи и протягам ръка към плика със сметката. В мига, в който пръстите ми докосват хартията, се сещам за новите си контактни лещи. Деветдесет и пет лири. Доста пара. Но пък, от друга страна, наложително беше да си ги купя, нали? Иначе какво — да ходя и да виждам всичко като в мъгла, така ли?

Също толкова наложително беше да си купя и няколко нови хидратиращи крема, както и онова сладко куфарче за козметика, да не говорим пък за хиперантиалергичната спирала за мигли. Та значи, всичко това прави общо към… към четиристотин, така ли?

Седнала на бюрото си зад стъклената преграда, разделяща двата ни офиса, Клеър Едуардс вдига поглед от пощата си. Както всяка сутрин, тя и сега сортира писмата си на отделни спретнати купчинки. Прихваща ги с ластиче и им лепва етикетчета с надписи от рода на: „Да отговоря незабавно“ или „Не е спешно, но да отговоря все пак“. Мразя я тази Клеър Едуардс!

— Добре ли си, Беки? — пита ме тя.

— О, чудесно — отвръщам бодро. — Просто чета едно писмо.

Отварям с привидно ведра усмивка плика, но пръстите ми отказват да измъкнат докрай сметката от „Виза“. Сякаш замръзват, стиснали листчето, а умът ми се сковава, завладян — както винаги по това време на месеца — от моята тайна мечта.

Искате да узнаете каква е тайната ми мечта, така ли? Е, ще ви кажа. Тя е рожба на един вестникарски материал, който ми попадна преди време. В него ставаше дума за това как в една банка объркали сметките на някакви свои клиенти. Историята ми хареса толкова много, че си изрязах статията от вестника и си я залепих на вратата на гардероба вкъщи. В банката по погрешка разменили сметките по кредитните карти на двама клиенти и изпратили на всеки сметката на другия. А сега внимавайте — те и двамата платили получените сметки, без изобщо да разберат, че са сбъркани! Платили чуждата сметка, БЕЗ ДОРИ ДА Я ПРОВЕРЯТ!

Откакто прочетох тази история, моята тайна мечта е същото да ми се случи и на мен. От банката да изпратят по погрешка моята набъбнала сметка по кредитната ми карта на някоя престаряла и отвеяна богаташка от Корнуол и тя да я плати, без да я погледне. А на мен пък да ми изпратят нейната сметка за три кутии котешка храна по петдесет и девет пенита всяка. Която, естествено, аз пък ще платя, без изобщо да го повдигам на въпрос — трябва да се играе честно, все пак.

Зяпам през прозореца с широка усмивка на лицето. Вярвам, че този месец това най-после ще ми се случи — тайната ми мечта ще се осъществи. Когато обаче най-сетне измъквам листчето от плика — подтикната от любопитния поглед на Клеър, — усмивката ми помръква, а после и напълно изчезва. Усещам в гърлото си някаква гореща топка, която ме задавя. Май ме обзема паника.

Листчето е почерняло от цифри. Очите ми пробягват по редица познати имена, сякаш съм в мини търговски център. Опитвам се да ги осмисля, но те се движат някак прекалено бързо. Успявам да мярна името „Торнтънс“. Какво? „Торнтънс Чокълейтс“ ли? Че какво общо имам аз с шоколадовите бонбони на „Торнтънс Чокълейтс“? По дяволите, та аз съм на диета! Тази сметка е СБЪРКАНА! Няма начин да е моя! Невъзможно е да съм изхарчила толкова много пари!

„Само без паника!!!“, изкрещявам си на ум. В такива случаи номерът е човек да не се паникьосва. Трябва само да прочета бавно всяка вписана сума. Поемам си дълбоко дъх и правя усилие да съсредоточа вниманието си, за да осмисля спокойно редицата числа, започвайки от самото начало.

„Смит“ (Е, тук всичко е наред. Всеки има нужда от канцеларски материали.)

„Буутс“ (Сумата не е голяма. Ясно — всеки има нужда от боя за обувки.)

„Спексейвърс“ (Калъфът за очила е нещо жизнено необходимо.)