„Одинс“ (Бутилка вино — жизнено необходимо!)

„Ауър Прайс“ („Ауър Прайс“ ли? Ааа, да. Новият албум на „Шарлатаните“. Е, тук няма две мнения по въпроса — просто ТРЯБВАШЕ ДА ГО ИМАМ, нали така?)

„Белла Паста“ (Ясно, обядът с Кейтлин.)

„Одинс“ (Бутилка вино — жизнено необходимо!)

„Екко“ (Бензинът не се смята.)

„Куалино“ (Добре де, това е наистина много скъп ресторант… но пък човек ходи там веднъж на сто години!)

„Прет а Манж“ (Обикновено плащам в брой, когато купувам полуфабрикати, но този път просто нямах в себе си дребни банкноти.)

„Одинс“ (Бутилка вино — жизнено необходимо!)

„Ръгс ту Ричс“ (КАКВО??? Какви са пък тия „килими за богати“? Ах, да, пътечката. Онази идиотска пътечка!)

„Ла Сенца“ (Секси бельо за среща с Джеймс.)

„Ажан Провокатьор“ (Още по-секси бельо за среща с Джеймс. Хм, що ли ми трябваше!)

„Боди Шоп“ (Електрическата масажна четка, която ТРЯБВА да започна да използвам.)

„Некст“ (Една доста скучна бяла риза… но пък я купих при разпродажба, значи съм СПЕСТИЛА пари.)

„Милетс“…


Буквално замръзвам. „Милетс“ ли? Та аз НИКОГА не стъпвам в „Милетс“! Какво, по дяволите, ще правя в „Милетс“? Забивам недоумяващ поглед в посочената сума, свивам вежди и трескаво мисля. И после изведнъж ми светва. Та то е очевидно! Някой друг е използвал кредитната ми карта!!

Боже Господи! Аз, Ребека Блумууд, съм станала жертва на финансово престъпление!

Сега вече всичко придобива съвсем ясен смисъл. Някакъв гнусен престъпник ми е отмъкнал картата и е фалшифицирал подписа ми. Кой знае къде другаде е пазарувал с нея! Нищо чудно, че банковото ми извлечение е почерняло от гъсто изписаните цифри! Някой си е устроил пазарна оргия из цял Лондон с моята кредитна карта!! И явно си въобразява, че това безобразие ще му се размине.

Но как ли го е направил? Трескаво ровя из чантата си за портмонето, отварям го и… Картата ми от „Виза“ си е вътре — точно в отделението, където винаги я държа. Изваждам я и я разглеждам втренчено. Ясно, някой я е измъкнал скришом от портмонето ми, използвал я е най-безочливо, а после… ПОСЛЕ Я Е ПЪХНАЛ ОБРАТНО НА МЯСТОТО Й. Явно го е направил човек, когото познавам. Боже Господи! Кой?

Оглеждам подозрително колегите си зад стъклените прегради, които отделят работните ни кутийки. Който и да го е направил, явно не е от най-умните. Да използва кредитната ми карта в „Милетс“! Та то е смешно! Аз НИКОГА не пазарувам от „Милетс“!

— Кракът ми не е стъпвал в „Милетс“! — отсичам гласно.

— Стъпвал е, стъпвал е — подмята Клеър.

— Какво? — питам и се извръщам към нея, не особено доволна, че прекъсва размислите ми. — Нищо подобно!

— Хайде, хайде, нали точно от „Милетс“ купи подаръка за Майкъл по повод напускането му?

Зяпвам я и усещам как усмивката ми се изпарява. О, по дяволите! Ами да, разбира се. Синия анорак за Майкъл. Отвратителния син анорак от „Милетс“.

Когато преди три седмици Майкъл, нашият заместник-главен редактор, напусна работа, аз предложих да избера и да купя прощалния подарък с парите, които бяхме събрали помежду си. Взех кафявия плик, пълен с монети и дребни банкноти, отидох в „Милетс“ и му избрах един анорак (да го знаете от мен — той е точно анорачен тип мъж). И в последната минута, вече на касата — ами да, сетих се как стана, — реших да платя с кредитната си карта и да задържа монетите и банкнотите в брой за себе си.

Сега вече съвсем ясно си спомням как ровех из плика, измъквах една по една банкнотите от по пет лири и грижливо ги надиплих в портфейла си, как после отбрах монетите от по една лира и ги сложих в отделението със закопчалка на портмонето си, а купчинката останали разнокалибрени дребни монети изсипах, без да ги броя, на дъното на чантата си. Помня, че тогава си помислих: „Страхотно, сума ти време няма да ми се налага да търча да тегля кеш за това-онова!“ Мислех си, че шестдесет лири на дребно ще ми стигнат за седмици наред.

Добре де, къде са сега тези шестдесет лири? Просто НЯМА НАЧИН да съм похарчила шестдесет лири, макар и на дребно, без да забележа, нали така?

— Какво се сети за „Милетс“, впрочем? — пита Клеър, като се попривежда през бюрото си към мен.

Виждам малките й проницателни като рентген очички да проблясват иззад стъклата на очилата й. Знае, че чета сметката си от „Виза“.

— Ааа, просто ми хрумна — отвръщам нехайно и бързо отгръщам на втората страница.

Но тази кратка размяна на реплики явно ме е разконцентрирала, защото допускам фатална грешка. Вместо — както правя обикновено — да видя какво пише в графата „Минимална сума за заплащане“ и хич и да не поглеждам „Обща дължима сума“, сега се улавям, че съм се вторачила именно в изписаната най-отдолу цифра.

Деветстотин четиридесет и девет лири стерлинги и шестдесет и три пенса. Черно на бяло.

Около тридесетина секунди стоя, мълчаливо забила поглед в тази невероятна цифра, след което напъхвам сметката обратно в плика й. В този момент съвсем искрено и дълбоко вярвам, че тези изписани с числа листове нямат нищо общо с мен. Може би, ако съвсем небрежно пусна плика на пода между компютъра и стената, той просто ще изчезне. Чистачката ще го измете с останалите боклуци и аз с чиста съвест ще мога да твърдя, че никога не съм получавала подобна сметка. Не могат да ме задължат да плащам сметка, която не съм получила, нали така? Нито да ме глобят, задето не съм я платила, нали?

Вече съчинявам на ум писмото, с което ще им отговоря: „Скъпи главен изпълнителен директор на «Виза». Вашето писмо ме изненада и обърка. За каква сметка говорите по-точно? Никога никаква сметка не съм получавала от Вашата компания. И не ми харесва тонът на писмото Ви, затова Ви предупреждавам, че ще се обърна към Ан Робинсън от «Уочдог».“ (Популярно — и много влиятелно — телевизионно Предаване, един вид „наблюдател на потребителя“, което е в състояние буквално да съсипе реномето, а оттам и бизнеса, на дадена компания — Бел. прев.)

Пък и винаги мога да се преместя да живея в чужбина.

— Беки? — Възгласът на Клеър ме изтръгва от размислите ми, вдигам рязко глава и я виждам да ме гледа втренчено. — Завърши ли материала за „Лойдс“?

— Почти — излъгвам убедително.

Но тъй като тя продължава да ме наблюдава, решавам, че ще е по-добре да демонстрирам малко добра воля и с кликване на мишката извиквам файла за „Лойдс“ на екрана на компютъра си. Да я вземат мътните, продължава да ме гледа какво правя!

Започвам да пиша, всъщност да преписвам дословно от прескомюникето на компанията, което е на бюрото пред мен:


„Инвеститорите в спестовни влогове към «Лойдс» разполагат с огромното предимство във всеки даден момент да имат незабавен достъп до сметката си. Програмата предлага и прогресиращо олихвяване на вложенията за онези, които инвестират над пет хиляди лири стерлинги.“


Слагам точката, отпивам от кафето си и отгръщам на втората страница на прескомюникето.

Впрочем, ето, с това си изкарвам прехраната. Работя като журналистка в едно финансово списание. Плащат ми, за да уча хората как да си управляват най-добре парите.


Това, разбира се, не е кариерата, за която съм мечтала. Никой, който пише по въпросите на личните финанси, не е имал намерение да се занимава точно с това. Обикновено казват, че са си „паднали“ по тази тема. Лъжат. Истината е, че не са успели да си намерят работа, свързана с писане за нещо поне малко от малко по-интересно. Истината е, че са кандидатствали за работа и в „Таймс“, и в „Експрес“, и в „Мари-Клер“, и във „Вог“, и в „GQ?“ (Престижно списание за мъжка мода, хоби и начин на живот, нещо средно между „Вог“ и „Мари-Клер“, предназначено за заможни господа с изтънчени вкусове — Бел. прев.), и в „Лоудид“ (Английско популярно списание с факти и клюки за живота на богатите и прочутите — Бел. прев.), но са получавали все един и същ отговор: „Разкарай се.“

Така че започвали да кандидатстват в „Месечник на металурга“, „Газета на сиренарите“ и „Избор на инвестиционен план“. Там ги назначавали — като помощник-редактори, последна дупка на кавала, за жълти стотинки, но те били благодарни и на това. И оттам насетне продължават ли продължават да пишат за метала, за сиренето или за спестяванията, во веки веков — защото това е единственото, което знаят. Аз лично започнах в една рекламна многотиражка, наречена гръмко „Периодика на личните инвестиции“. Там научих как да преписвам прескомюникета, как да кимам многозначително по време на пресконференции и да задавам въпроси, които да звучат така, сякаш знам за какво говоря. След година и половина — ако щете вярвайте — един „ловец на мозъци“ ме привлече на работа в „Успешно спестяване“.

Аз, разбира се, все още не разбирам абсолютно нищо от финанси. Хората по автобусните спирки разбират от финанси повече от мен. Учениците разбират от финанси повече от мен. Върша я тази работа вече трета година и все още непрекъснато очаквам някой да ме излови, че нищо-нищичко не разбирам от финанси.


Същият следобед Филип, редакторът, за когото работя, извиква името ми и аз чак подскачам стреснато.

— Ребека! — казва той и ми дава знак да отида при него. — Би ли дошла за малко.

Гласът му изведнъж прозвучава по-ниско, почти съзаклятнически, усмихва ми се, сякаш се готви да ми съобщи нещо приятно.

„О, Боже! — мисля си. — Повишение!“ Това ще да е. Знае, че не е честно да получавам по-малко от Клеър и се кани да ме повиши на нейното ниво. Или дори по-високо. Но иска да ми го каже дискретно, така че Клеър да не започне да ревнува.

На лицето ми се лепва широка усмивка, ставам и изминавам трите и нещо метра до бюрото му, като се опитвам да остана хладнокръвна, но вече пресмятайки какво ще си купя с придружаващото повишението увеличение на заплатата ми. Ще си го взема онова широко разкроено палто от „Уистълс“. Ще си купя и едни черни ботушки с високи токчета от „Пие а Тер“. Може и да отида някъде на почивка. И ще я платя тази проклета сметка от „Виза“ веднъж и завинаги. Имам чувството, че ще полетя от обзелото ме облекчение. ЗНАЕХ си аз, че всичко ще се оправи…