— Хубаво — казвам. — Ще го взема.


Връщам се на мястото си точно когато светлините в залата угасват и на екрана пред нас се появява надписът „Далекоизточни инвестиции — екзотични възможности“. Прожектират ни серия от снимки от Хонконг, Тайланд и други екзотични места, които обикновено ме карат да потъвам в сладостни мечти за ваканционни пътувания. Но днес не мога да се отпусна с наслада, нито дори да се присмивам вътрешно на новото момиче от „Седмичен инвестиционен портфейл“, което трескаво се опитва да записва всичко в бележника си и после сигурно ще зададе няколко въпроса, защото смята, че трябва да го направи. Загрижена съм за шала си. Ами ако не успея да стигна навреме? Ами ако някой им предложи по-висока цена за него? Тази мисъл ме хвърля в паника. Възможно ли е да се наддава за шал на „Дени енд Джордж“?

После, точно когато красивите снимки от Тайланд изчезват от екрана и на тяхно място се появяват досадните графики, ме осенява вдъхновение. Ами да, разбира се! Ще платя за шала си кеш! Никой няма да ми откаже пари в брой. Мога да изтегля последните сто лири от кредитната си карта за дребни кешови разплащания, така че ще трябва да намеря само още двадесет и шалът ще е мой.

Откъсвам лист от бележника си, трескаво надрасквам на него въпроса „Можеш ли да ми услужиш с една двайсетачка?“ и го бутвам на Ели, която все още седи, прилепила самозабвенно слушалката на мобилния телефон до ухото си. Чудя се какво ли слуша. Няма начин хороскопът й да продължава толкова дълго, нали? Тя прочита драскулките ми и на свой ред пише: „Нямам. Проклетият автомат ми глътна картата за кешови тегления. Карам на ваучърите си за храна от «Лънчън».“

По дяволите! Поколебавам се за миг, после пиша: „Ами кредитната ти карта? Ще ти ги върна, кълна се! И какво толкова слушаш?“

Побутвам листа към нея и в същия момент лампите в залата светват. Презентацията е свършила, а аз не чух нито дума. Хората се наместват по столовете си; „момичетата на Брандън К.“, започват да ни раздават папките с лъскави брошури. Ели приключва със слушането и ми се ухилва широко.

— Обожавам хороскопите — подхвърля ми тя и набира друг номер. — Наистина са много точни.

— Вятър и мъгла — клатя укоризнено глава. — Не мога да повярвам, че си падаш по такива глупости. А се смяташ за спец по финансите, а?

— Нищо подобно — отвръща ми Ели. — Ти за такава ли се имаш?

Двете се кискаме неудържимо, а някаква нафукана кокона от едно от големите национални издания се извръща и ни хвърля гневен поглед.

— Дами и господа — прекъсва кикота ни остър женски глас. Вдигам глава, за да видя кой говори. Трябваше да се досетя — пред редовете с насядали журналисти се е изправила Алиша. Мислено отбелязвам с неприязън, че има много хубави крака.

— Както се убедихте, нашата програма за спестявания „Далекоизточни инвестиции — екзотични възможности“ представлява интересен новаторски подход към личните инвестиции — продължава Алиша, оглежда залата, среща погледа ми и ми се усмихва студено.

— „Екзотични възможности“, дрън-дрън — просъсквам шепнешком на Ели, като й посочвам една страница от рекламната брошура. — По-скоро екзотични цифри. Видя ли какви цени са нафраскали?

(Винаги първо отгръщам на страницата с цените. Така както в магазините винаги гледам първо етикетчето с цената.)

Ели врътва очи съчувствено, все така заслушана в мобилния си телефон.

— Далекоизточните инвестиции носят добавена стойност — продължава да нарежда Алиша с предвзетия си студен глас. — Инвестирайки с нас в Далечния изток, ще получите повече.

— Цените им са по-високи, значи ще изгубим повече — изричам гласно, без да се замисля.

Из залата се разнасят смехове. Хората се обръщат и ме зяпат. Ама че неудобно! Знам си, че и Люк Брандън също ме гледа. Навеждам глава и се преструвам, че си водя бележки.

Всъщност, ако трябва да бъда откровена, не виждам защо изобщо трябва да се преструвам, че си водя бележки. И без това в списанието няма да бъде публикувано нищо друго, освен локумите, дето ги има в рекламната им брошура. „Далекоизточни инвестиции — екзотични възможности“ ни захранва всеки месец, като откупува цеди две страници от списанието за лъскавата си реклама. И освен това миналата година заведоха Филип на едно фантастично проучвателно (ха-ха!) пътуване до Тайланд — така че едва ли някой ще ни позволи да кажем каквото и да било за тях освен колко са велики. Алиша продължава да говори, а аз се привеждам към Ели.

— Добре де — прошепвам й аз, — ще ми услужиш ли с кредитната си карта?

— Празна е — отвръща ми тя тъжно. — Изчерпала съм докрай лимита си. Защо мислиш живея от ваучърите си за „Лънчън“?

— Но на мен ми трябват пари! — шептя настоятелно. — Направо съм отчаяна! Трябват ми двадесет лири!

Изглежда съм го казала по високо, отколкото трябва, защото Алиша спира да говори и отправя поглед към мен.

— Може би е трябвало да инвестираш в „Далекоизточни инвестиции — екзотични възможности“, Ребека — отбелязва тя и в залата отново се разнасят смехове, но този път за моя сметка.

Неколцина лица се извръщат и ме зяпат ухилени. На свой ред ги гледам потресено. Та те са мои събратя журналисти, за Бога! Би трябвало да са на моя страна. Национален съюз на журналистите и тъй нататък!

Не че някога съм си правила труда да се запиша в Националния съюз на журналистите, ама все пак!

— За какво ти трябват тези двадесет лири? — обажда се Люк Брандън от мястото си на първия ред, обърнат с лице към насядалите на следващите редове журналисти.

— Ами… за леля ми — отвръщам предизвикателно. — В болница е и исках да й занеса някакъв подарък, като отида да я посетя днес вечерта.

Залата притихва. А после, за мое огромно удивление, Люк Брандън бръква в джоба си, изважда банкнота от двадесет лири и я подава на един от журналистите на първия ред. Той се поколебава за миг, после се извръща и я предава на седящия зад него колега. И така, ред след ред, банкнотата от двадесет лири минава от ръка на ръка и сякаш носена от жива вълна, пристига до мен. Когато най-сетне я сграбчвам, в залата избухват спонтанни ръкопляскания, а аз се изчервявам като домат.

— Благодаря — подвиквам притеснено. — Ще ги върна, естествено.

— Предай моите благопожелания на леля си — отвръща Люк Брандън.

— Благодаря — повтарям.

После поглеждам към Алиша и ме обзема нещо подобно на триумф. Тя изглежда направо смазана.


Към края на времето за въпроси и отговори хората започват да напускат един след друг, за да се върнат по редакциите си. Обикновено и аз се измъквам по това време, за да се почерпя някъде с едно капучино и да се поогледам из бутиците. Не и днес обаче. Днес решавам да устискам, докато не бъде зададен и последният тъп въпрос относно данъчните структури на програмата. После ще мина напред, за да благодаря лично на Люк Брандън за неговия мил, макар и притеснителен, жест. А после ще отида да си прибера шала. Урааа!

Но за моя изненада още след първите няколко въпроса Люк Брандън става, прошепва нещо на Алиша и се отправя към вратата.

— Благодаря — измърморвам му, когато се изравнява с моя стол, но не съм сигурна, че изобщо ме е чул.

Много важно! Получих си ги моите двадесет лири и нищо друго не ме интересува!


На връщане от Уестминстър метрото незнайно защо спира в някакъв тунел. Минават пет минути, после още десет. Просто не мога да повярвам на скапания си късмет! Обикновено се моля да стане нещо подобно, та да си имам извинение, че съм отсъствала по-дълго от офиса. Днес обаче се държа като стресиран бизнесмен с язва. Барабаня нервно с пръсти, въздишам тежко-тежко и току заничам през прозореца към мрака в тунела.

Част от мозъка ми знае, че разполагам с предостатъчно време, за да стигна до „Дени енд Джордж“ преди да затворят. Друга част пък знае, че дори да не успея, милата русокоса продавачка едва ли ще продаде моя шал на някой друг. Но все пак съществува и такава опасност. Така че докато не видя шала в ръцете си, няма начин да се успокоя.

Когато влакът най-сетне потегля отново, аз се отпускам назад на мястото си, въздъхвам драматично и поглеждам бледия, мълчалив тип, който е приседнал напрегнато на седалката от лявата ми страна.

— Слава Богу! — казвам му аз. — Вече бях започнала да се отчайвам.

— Ужасно е — съгласява се той тихичко.

— Изобщо не мислят какво правят — продължавам аз. — Така де, на някои от нас им предстоят жизненоважни неща. Аз например съм страхотно притеснена с времето!

— И аз също съм малко притеснен — признава мъжът.

— Ако влакът не беше потеглил, просто не знам какво бих направила — клатя глава аз. — Човек се чувства толкова… безпомощен.

— Много добре разбирам какво имате предвид — Отговаря ми мъжът напрегнато. — Те не си дават сметка, че някои от нас… — И той обхваща с жест себе си и мен. — Ние не сме просто пътници. За нас е жизненоважно това дали ще стигнем навреме или не.

— Абсолютно вярно! — тръсвам убедено глава аз. — Вие за къде бързате?

— Жена ми ражда — отговаря ми той. — Четвъртото ни дете.

— О! — отронвам, изведнъж отрезняла. — Е… Ами… Поздравления! Надявам се, че ще…

— Последния път продължи час и половина — прекъсва ме мъжът и нервно потрива запотеното си чело. — В това метро съм вече от четиридесет минути, така че… Но поне вече се движим.

Той присвива леко рамене и ми се усмихва смутено.

— Ами вие? Вие за къде бързате? О, Боже!

— Ами… аз… отивам да…

Млъквам притеснено, лекичко се покашлям и усещам как се изчервявам. Не мога все пак да му кажа на този мъж, че за мен е жизненоважно да не закъснея да си прибера шала от „Дени енд Джордж“, нали?

Шал, за Бога! Дори не костюм, не и палто или нещо друго малко от малко по-стойностно.

— При всички положения не е чак от такова значение — мънкам смутено.

— Не ви вярвам, сигурно е важно — отвръща ми той мило.

О, чувствам се направо ужасно! Хвърлям поглед през прозореца и виждам, че влизаме на моята спирка. Слава Богу!